"СЛЪНЧЕВИ ПРИКАЗКИ" НА НИКОЛАЙ РАЙНОВ

Виолета Русева

web

В българската литература през 20-те години на ХХ век се конструира контекстуален фокус, в който културологемите Изток и Запад получават определени смислови пластове и тематични съдържания, оглеждайки ваимно символните си ресурси. Сп. "Везни" (1919-1922) извежда последователно темата източно изкуство. В "Жестокият пръстен. Първа книга стихове" (1920) на Гео Милев модерната естетика подема своите далечни поетически странствания с "Приказно интермецо: Пътешествие в Китай". Гео Милев е автор с изострена чувствителност спрямо настоящето и символистичната изразност на книгата е едва удържана. Естетиката на експресионизма преломява поетическата цялост, символистичните образни места се включват в колаж от фрагменти. В символа на древността, Египет, са проектирани най-жестоките въпроси на настоящето: кошмарни видения сред пълнослънчева зора над Нил ("В нощта след бледните хвалебни литургии"); безкраен, страшен, всемирен Египет в разтрошеното пространство на света ("Главата ми кървав фенер").

Изтокът е културологема в програмата на кръга "Стрелец" (1926-1927), обосновавана в единство с културологемата Запад в поредица дебати, коментари на статии във в. "Изток" и в. "Стрелец".

Особена популярност у нас във второто и третото десетилетие на ХХ век имат руски философи-мистици и техните интерпретации на божественото.

В броеве за 1924 г. на теософското списание "Орфей", редактирано от Н. Райнов, са публикувани "Световната памет" на Вячеслав Иванов и фрагменти за Египет на Дмитри Мережковски: неутолима жажда за разгадаване на миналото, взиране в бездната на времето. "Що има в дъното на тая необозрима, изумителна древност?" - пита Мережковски в поетични късове и отговаря: "Целият Египет е свитък, покрит с хиероглифи, който се разгъва непрестанно".

Египет е тема за руските символисти. Създаването на Изтока като културно пространство пресича търсенията на руски и български автори. Въздействията взаимно се сплитат. Поет на културни аналогии, на старинни манускрипти, на феи и "жар птица", почитател на древността, след посещение в България през 1929 г. Балмонт издава "Золотой сноп болгарской поэзии. Народные песни. Перевод с болгарского" (София, 1930; с предговор от Ем. Попдимитров); както и книга със статии за български автори "Соучастие душ. Очерки" (София, 1930).

В сп. "Златорoг" (кн. 7, 1933) е публикувана сказката "Гласът на народите" на Николай Рьорих. Статия на Николай Райнов в същия брой представя "културопоклонника" Рьорих, съзерцаващ в отшелничество в култови места на земята съвременния свят. Книгите и мистичните пейзажи в картините на Рьорих са наречени фрагменти от "културните добивки" на човечеството. Н. Райнов акцентува върху реализация на идеята на Рьорих за културен музей на миналото на човечеството и оценностяването на книгата в съвременната ситуация (Райнов 1933: 333-335).

Изтокът е актуалност през 20-те години в българската култура. Естетическа тема. Географска посока, станала културна ос. Културологема, която създава съдържанията си в множество пластове, пояснява различието си в мислене спрямо Запада. Всяка от тези културологеми има собствена идентичност, но няма собствен смисъл без другата. Изтокът е отговорът на въпроса, който Западът задава сам на себе си.

Книгата "Слънчеви приказки" "има само едно издание от 1918 г. Отмината е почти без внимание от критиката", пише Е. Сугарев в Бележки към Съчинения на Н. Райнов и със съответен поетизиращ трепет представя приказките, в които "можем да видим пустинното безмълвие и да чуем музиката на слънчевите струни", аналитично откроява лиризиращите структури и търси съответствия с древноегипетската лирика, Еклисиаста и средновековната арабска поезия (Сугарев 1989: 525, 527).

Една от причините за неразбирането или за липсата на критическа реакция от съвременниците на автора са необичайните жанрове в книгите на Н. Райнов. Творбите му оспорват стереотипите на читателско възприятие, изискват различен ключ и ако не бъде намерен, резултатът е разминаване между автор и читател.

"Слънчеви приказки" е сборник с приказни миниатюри (които не разказват, за да бъдат определени като приказки), с източни притчи (които нямат иносказателно послание). Това, от което читателят трябва най-напред да се освободи, е очакването за фикционална цялост, за книга, която създава единство на въобразен свят. Дори в рамката на отделните творби лирическата канава на повествованието остава фрагментарна. Мечтания и съновидения, миражи на пустинята, гласове, събудени от миналото, прекосяват "Слънчеви приказки" и може би, ако приемем, че това са стихотворения в проза, няма да бъде така силно подвеждащото очакване за разказване. Слагайки "приказки" в заглавието, книгата обещава, но не разказва, ако обаче четем тези миниатюри в проза като особен жанр между поетическо и повествователно, тогава ще останем удивени от изключителното богатство на културологична проблематика: визуално цитирани светове, паметници на древността, образи на свещени книги.

Първата лирическа миниатюра "Вятърът" не казва повече от срещата на белия човек от север и смуглия. Едно по едно в книгата пространствата на Изтока ще бъдат извиквани на живот от миналото, оживявани в колоритни картини и звуци, проследявани в мистика и праведност, въобразявани в тайни и магически заклинания. "Слънчеви приказки" ще разкрие Изтока, въобразен, мислен, видян от погледа на певеца от Север, дошъл в пустинята да сънува своя блян по далечни страни, певецът, който ще се върне мъртъв при своите ("Бели шатри"). Песента му е отломка от песен, като вятъра, като мълчанието. Тя е тъгата. Той е този, който ще види Изтока в око на различие. Погледът му минава през всички миниатюри в книгата и последната от тях е предсмъртната му песен: Кога умра, в пустинята ме заровете: там заровете певеца от Север! ("В пустинята ме заровете!").

Певецът от Север гледа пустинята и тя разкрива повтарящ се пейзаж на ширно пясъчно море ("Вятърът"), на големи пясъчни хълмове, на пясъчна безкрайност, където отвъд планината минава керван ("Бели шатри"), дълъг керван камили край старите водоскоци, зидани от мермер и пясъчник ("Кръв по листата"), керван през пустинята ("Мехарови сараи"). Този поглед обаче е недостатъчен да осигури единство на книгата. Замислен е като поетическа рефлексия, но Изтокът е културологема, която изисква диференциране, дори във възприятието на далечен, непосветен.

В "Слънчеви приказки" мощно културологично въображение нанизва пластове минало, фрагменти от древни цивилизации, религии, памет за различни времена, книги и вае образи на далечни, непознати и примамливи места на Изтока. Битийно яростни чувства са обковани в орнаментална словесност, врязани са с тънък писец върху камък, изрисувани са върху папирус, тайни слова са в магически книги.

Повторимост на мотиви, ритмични фрагменти и стихови структури, повторимост на събитията изграждат "Вечна хубост", предание, в което историческите пластове са се изгубили в приказна неопределеност. Събуждането на царицата на древни владения и на изчезналата страна Ниневиа е приказка, декорирана с изумруд и сапфир, полъх на златна коприна, поглед в сребърно огледало. И разказът ѝ за похищения и убийства, появяващ се отново и отново като от бездна на времето, вцепенява с ледното внимание към великолепието на детайли. Пристигат и отплават нашественици, веднъж на златен кораб, после на дълги кедрови кораби, владетелят е убит с корона от змии, после отново същите събития - и короната е от четири кротала, свързани със сребърна тел. Декоративността е обков, безразличен към темата.

Съдбата на царица Нитокрис, вдълбана върху обелиските на Мемфис, сияе във великолепие и помръква в жестокост, твърди сказанието на Н. Райнов. Хилядолетията са изличавали каменните следи и името на древната владетелка не е достигнало до нас. Част от древността чезне като несъществуваща, но сказанието събужда вечността. И неочаквано лирически фрагмент задъхано и страстно прибавя към сякаш древен разказ благославящите красотата на любимата стихове от библейската Книга Песен на Песните: Ти си хубава..., Твоята снага..., Очите Ти..., Твоите ръце..., Косите Ти...

Н. Райнов се интересува от пластовете памет, от културната преводимост. Като скрито зрънце в пясък в "Сфинкс" е цитатът от Битие за изгубеното от хората разбиране: И пръснахме се тогава като пясък.

Старозаветният разказ за Ной намира своя вариант на източна притча в "Сказание за потопа". В погибелна вражда за власт се изправят Белият Цар и Черният Странник, боговете на египетската древност и Амон Ра като Небесен господар (в трактовка по-близо до старозаветния Бог). Апокалиптичната картина на потопа с двата кораба на спасението е прорязана от словесни отпратки към Откровение на св. Иоана Богослова.

Н. Райнов се интересува от образа на Изтока в приказки, поеми, рисувани миниатюри. "Кръв по листата" е миниатюра за страст, любов и гибел, сюжетът на която, скрит в спомени и поетически възлияния, може да бъде възстановен в четенето. Приказната стилизация започва с колорита и аромата на град в неопределено време:

По големите улици на Измир (...) Мъже и жени с пъстри дрехи купуваха грозде, кокосови орехи и мъхнати праскови. По раменете на продавачите скачаха маймуни и си играеха с чалмите им. Слънцето режеше остри сенки по ъглите - и цялата улица се пълнеше с бои.

Тече време без координати, което не е приказно. "Кръв по листата" е източна приказка, която не може да завърши като приказка. Със същото основание може да се каже, че е словесна миниатюра, изградена от множество културни пластове, които могат да бъдат реконструирани (както и в цялата книга). Поредица от определения арабски, персийски, индийски, използвани в декоративен смисъл, създаващи екзотика на описанието, орнаментиращи изказа, са отнесени към едно определяемо - Изток.

В неизменността на пустинята пирамиди, обелиски и изваяния очертават географията на древна цивилизация. Саис и Мемфис са градове от миналите времена на Изтока. Дамаск и Багдад са извикани сякаш от пъстротата на приказките от хиляда и една нощ. И се сплитат разкази за далечно време, в което от върха на кули непознати мъже гледаха звездите през голям изумруд ("Вечна хубост"). И върви носилка с дъщерята на халифа, която отива да види пирамидите, завесите на багрия балдахин се разклатиха, женска ръка се подаде - и под коприната лъсна чарът на женски поглед ("Мермерна жена"). Лирическите миниатюри в книгата са разточително декоративни. Н. Райнов възстановява времената в майсторската изработка на материали, материи, цветове. Магическата декоративност на миниатюрите подготвя по-късния проект - тридесетте тома приказки от цял свят, които Н. Райнов авторизира и преразказва (Стойчева 1995).

Две от притчите в "Слънчеви приказки", сякаш на старите мъдри суфи, разказват за посвещения в сурите на Небесната Книга. Небесният Алкоран е една от книгите в библиотеката на мъдростта на Н. Райнов. Посвещаване в пустинност и мълчание е притчата "Сън на Пророка". Поучение за отказ от грях, за праведност и съзерцание е краткият разказ "Мехарови сараи". Край големия път на поклонниците, пътя за Медина, стоят порутените стени на Мехаровите сараи и разкази на хаджии припомнят отказалия се от живота, подирилия пустинята, постигналия чистотата.

Читателят на "Слънчеви приказки" трябва да съзнава орнаменталността, декоративната инкрустация като своеобразна вторичност на миниатюрите, като относимост на цялата книга към пластове култура. "Зелени крила" е миниатюра, в която властта на фараона над времето е запечатана в йероглиф: сребърен бръмбар, който крепи на главата си Слънцето, под този, да го наречем, папирусен пласт, в дълбочината на изказа сякаш се отгръщат страници от древна византийска хроника, а описанието на жреца, комуто е поверено голямото книгопазилище, наподобява гравюра, изобразяваща средновековен алхимик. Още в началото на миниатюрата "Мермерна жена" всичко, което ще се случи, е написано в донесени от Индия, дванадесет книги от кожа на тигър. А книгите бяха подвързани с мед - и върху сребърни плочки с диаманти бе отбелязано съзвездието на Голямата Мечка.

Декоративният изказ е сковал, сложил е в рамка илюзията за истинност в слънчевите сказания на Н. Райнов. "Слънчеви приказки" е книга с древни легенди. Все по-ясно екзотиката, декоративната плътност се превръщат във време, останало в старите гробници на Мемфис. Разпръснати в сказанията, скрити в декоративната плътност, се отделят знаците на древността: необгледни пирамиди; изваяния и обелиски; саркофаг от лазурен базалт; саркофази от сиенски камък.

"Сфинкс" е погледът на вековете, пред който се изправя погледът на Човека. Енигма на мълчанието, пред която Човекът говори. Изказът е лиризиран, вдъхновен. Човекът стои пред каменното изваяние на мощ, което сам е сътворил. Вложил е в него своя порив по волност. Недокоснат от времето, Сфинксът е вечността на човешкия дух. Пазител на тайната, той е гордият образ на човешкия ум, който тълкува мрежата на земни и небесни замисли.

Пазител на миналото и знаещ бъдното, пред Сфинкса застава Певецът, на него в древността е отредено същото бдение.

Миналото е възстановимо, казва Н. Райнов. То може да се прочете по следите, направени от него, и да се разкаже. Разказите за миналото са проблем на смислова археология, която събира отломките, оставени по бреговете на предишни цивилизации и вижда във фрагментите цялост. За съвременния човек древността е цивилизационен конструкт и да се щади крехкостта на отминалото, означава да се гарантират собствените устои. Задължението да се разбират и четат пластовете време, потребността от междукултурен превод за Н. Райнов са идеи, отдавнашни и продължаващи с всяка негова книга, с всяко начинание.

При Н. Райнов се сблъскваме непрекъснато с неисторично съзнание, което смесва разнородни исторически пластове, различни митични и религиозни представи. Пространният фрагмент за робството и волността в "Сфинкс" се съотнася и с библейското сказание за излизането от Египет. В "Слънцето е угаснало" разрушените кумири и жертвеният обред са не само по-архаични пластове в сказанието за могъщи пирамиди и гробници, но отново става пресичане със старозаветния разказ за поломените кумири.

"Слънцето е угаснало" е поетическа версия на древен текст, пиктографско писмо, разгърнато върху няколко символа, които в дълбинността на значението си отвеждат към първичната всемощ на слънчев бог, носещ се в ладия по небесния Нил. Гробниците на фараоните (могъщи строежи на преход към смъртта), корабите и лодките в сказанието на Н. Райнов се срещат в едно от значенията си - пътуване между световете.

Корабът е слънчев символ за древните египтяни, пише Н. Райнов в "Симбол и стил"¹. Публикуваната в сп. "Везни" статия - един от манифестите на българския модернизъм - е речник на културни символи, положени в семантични граници на разчитането им (Райнов 1920). Върху слънчевата символика в древен Египет градят своите представи за прехода между деня и нощта, за пътуването между живота и смъртта. Лодката (ладията) е символ, съдържащ "постоянни йератически и обредни елементи": слънчевата ладия, с която Ра, богът на Слънцето, водачът в последното пътуване, ще отведе мъртвите (Шевалие, Геербрант 1995: 621).

Мисълта за древността поразява въображението на Н. Райнов, търси ритмичния изказ и образността на древен химн. Всеки от образите е символ, който може да бъде прочетен в сакралното му значение, дори скорпионът, който изпълзява от руините на култови и свещени места, е дал формата си на древен йероглиф.

Строшените врати на египетските гробници в "Слънцето е угаснало", могъщото изваяние от камък, пазещо тайни от векове в "Сфинкс", двете стихотворения в проза са слънчеви сказания за древността, възторжени химни на световната памет, защита от самия човек на създаденото от него, респект пред загадките на миналото, някои разтълмени, други останали непонятни. Няма ги корабите от кедрово дърво, няма ги сребърните лодки, плавали някога. Сега по стълбовидните стени се плъзгат скорпиони ("Слънцето е угаснало"). Свещените птици на древен Египет, "въплъщение на бога на творящото слово Тот" (Шевалие, Геербрант 1995: 410), в сказанието на Н. Райнов са сякаш рисунка върху папирус, която очаква да бъде разгадана.

В творчеството на Н. Райнов българският символизъм откри Египет, хилядолетна енигма, необозримост на миналото.

Има още един герой, повтарящ се във всички фрагменти на книгата: Слънцето. "Слънчеви приказки" е книга за жаркото Слънце на пустинята, част от неизменен пясъчен пейзаж. Съска баграта игра на лъчите му в безмълвието на горещи пясъци ("Вятърът"), Слънцето чупи знойни мечове ("Бели шатри"), реже остри сенки ("Кръв по листата"), хвърля отблясъци върху телата ("Сфинкс").

Слънцето на древна цивилизация, изгреви и залези, белязани от слънчевата ладия на бог Ра; пътуване между световете; изгреви и залези на династии, нови богове, които пазят старата символика. Загадки, останали в миналото.

Лазурът на арабското небе.

Книгите на Н. Райнов са прорязани от символна мрежа. Читателят е изправен пред възможността да следва сложна система на декодиране или да пребивава в план на нечетимост, който го задържа до плетеницата от слова, до декоративната яркост, до визуалната орнаменталност.

Статията "Източно и западно изкуство" (сп. "Везни", г. I, 1919-1920, кн. 8) е културологичен манифест, мрежа от пресичащи се и взаимно определящи се културни кодове. "Изкуството на изтока е трябвало да въплътява козмогонични замисли, предавани от посветен на посветен, начала на ранната свещена наука, езотерични схващания на мит и вяра, жречески мисловни строежи", пише Н. Райнов (1919-1920: 234-235). В статията коментира рисунка върху папирус, изобразяваща съд на бог Озирис над мъртвите. По разбирането му, че от древността на Египет в съвременния свят идва изкуство, което "е било цели пет хиляди години хиероглиф", когато прави корицата на "Слънчеви приказки", Н. Райнов избира един от пластовете на културологемата Изток и свежда нарисуваното "до простотата на орнамент" (Райнов 1919-1920: 234, 239).

Фараонът, изобразен на корицата, държащ свещения ключ на египтяните, е отпратка към рисунките върху папирус, към баралефите върху камък в древен Египет. Всички книги на Н. Райнов предполагат да бъдат четени с речник на културни, митологични и цивилизационни символи. Това се отнася и до "Слънчеви приказки", и до корицата - рисунка на автора. В елементите на рисунката Райнов среща слово и визуални символи в знаковата орнаментика на тайно значение. "Свещените орнаменти на древен Египет" - така ги нарича в ст. "Източно и западно изкуство" (Райнов 1919-1920: 241). Изобразява: Анх (египетски "кръст или вълшебен възел"), ключ на живота, отварящ дверите на света на мъртвите и символ на безсмъртие (Шевалие, Геербрант 1995: 70); рисува короната на фараона, в която всеки от елементите е йероглиф на посветено знание (Шевалие, Геербрант 1995: 518). Отново се оказваме изправени пред непонятността или разгадаващи отделни нейни елементи. Не ни помага и насоката, дадена от автора в "Симбол и стил": "Много йероглифи са минали като орнамент от Египет в другите страни и художниците са ги употребявали - често без да подозират, че използват потайно писмо" (Райнов 1920).

Н. Райнов е енигматичен автор, който крие кодовете на културни пластове в художествените си книги и предлага възможности за декодирането им в теоретичните си модернистки текстове. За изкусността на източните майстори, за "бездънното въображение и тънък вкус", с които създават "втора вселена, чужда на външния свят: - вселена на приказката, сказанието, магията и вълшебството", Н. Райнов пише в "Източно и западно изкуство" (Райнов 1919-1920: 241). Припомняне на тази изкусност, възхита пред необозримостта на културното въображение - така е написана "Слънчеви приказки", така е нарисувана корицата на книгата със слънчеви сказания. Интересът на Н. Райнов към тайните на минали цивилизации, към архаични символни системи е довел до създаването на една от най-поетичните и енигматични книги на българския символизъм.

БЕЛЕЖКИ

1. Статията "Симбол и стил" на Н. Райнов (1920) е цитирана по Райнов (1995: 97-110). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Райнов 1919-1920: Райнов, Н. Източно и западно изкуство. // Везни, г. I, 1919-1920, кн. 8.

Райнов 1920: Райнов, Н. Симбол и стил. // Везни, г. II, 1920, кн. 1.

Райнов 1933: Райнов, Н. Рьорих и борбата за култура. // Златорог, г. ХIV, 1933, кн. 7.

Райнов 1995: Райнов, Н. Симбол и стил. // Манифести на българския авангардизъм. Съст. В. Русева. В. Търново: Слово, 1995, с. 97-110.

Стойчева 1995: Стойчева, Св. Приказките на Николай Райнов - между магиката и декорацията. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1995.

Сугарев 1989: Сугарев, Е. Коментар. Бележки. // Райнов, Николай. Съчинения в пет тома. Т. 1. Ред. Е. Сугарев. София: Български писател, 1989.

Сугарев 2007: Сугарев, Е. Николай Райнов - боготърсачът богоборец. София: Карина - Мариана Тодорова, 2007, с. 147-155.

Шевалие, Геербрант 1995: Шевалие, Ж., Геербрант, Ал. Речник на символите. Т. 1. София: ИК "Патриков", 1995.

© Виолета Русева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.08.2019, № 8 (237)