Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪТУВАНЕТО РАДИЧКОВ

Виолета Русева

web

Не винаги представянето на книга се превръща в събитие, но в ноемврийската есен на 2017 г. излизането на 8 т. от "Събрани съчинения" на Йордан Радичков и изложбата в Столична библиотека на възстановени от фотографа Ал. Сертев снимки от пътуването на Радичков до Сибир - събитието беше медийно и културно. Трябва да се прочетат отново двата пътеписа "Неосветените дворове" и "Малка северна сага", двете северни пътувания на писателя, за да стане ясно какво пътешествие на въображението, изпитание на разбирането за други светове, предизвикателство на познанието е да поемеш по географските маршрути на културата.

След като в "Свирепо настроение" (1965), "Водолей" (1967), "Барутен буквар" (1969) Радичков до жанрова неразпознаваемост преобразува разказа във весела гротеска, в хитроумна притча, в абсурдна повествователност (и докато съвременната нему критика се учеше да чете нескончаемото смислопроизводство на винаги различните планове на изказа му), този образ на автора, слял се с маската на разказвача, остава задълго единствен.

"Неосветените дворове" (1966) е сякаш на същия и друг разказвач. Книгата е сибирското пътуване на Радичков с думите. Вълнуващо познание за непознати места. Минаване през географски реалии, предизвикателни за въображението повече от романови светове. Местоположение, климат, растителност, животни, реки, планини, поселища - пътуваме, когато четем, смълчани от очарование, не искаме да повярваме, че е само писателски разказ, умел, увличащ, но - само разказ. Четенето на тази книга не приключва с последните страници. Мисълта продължава да се разгръща познавателно, маркирайки непознатите преди места, оцветявайки семиотично като в стар атлас зоните на ново знание - местоположение, климат, растителност, животни, реки, планини, поселища.

Радичков ни е повел на пътуване в Якутия, страната на вечния лед, в която спят праисторически животни, но докато се питаме възможно ли е да има институт за вечната замръзналост, във въображаем скок на бъдещо затопляне вече по хълмовете към р. Лена се спускат огромни китове, а по върховете на вековни лиственици са гробовете на шамани. През цялото време ни се иска да проверим съществуват ли всички тези животни, чиито имена не сме чували. И когато пътуването ни отведе до о. Олхон, продължаваме да се питаме има ли наистина толкова малък остров в езерото Байкал, в който неедри жители отглеждат породи крави, високи до средата на човешки ръст, и още по-дребни кози. Не са ли това невероятните истории на черказкия разказвач, преобразил се в Гъливер на културните странствания.

В литературоведски коментар към т. 8 на "Събрани съчинения" на Йордан Радичков Инна Пелева обръща внимание на референциалната подчиненост, на дескриптивното отместване, на жанровото несъвпадане с пътеписа в "Неосветените дворове". "Личната херменевтика" на пишещия, реалността, която създава "нова и отново", колажът от "разни времена и от какви ли не места" изобретяват вместо пътепис "проза, смесваща описателно-информативното с есеистиката, с мемоарното слово и анекдотиката - проза (с моралистки потенциал) за целия свят" (Пелева 2017: 399-409).

Не избързваме да определим тази творба на Радичков като пътепис, но не може да не посочим особената й фикционалност, спрямо която иначе безсмисленият въпрос "А какво става след края?", има валидност. Именно колебанието между референция и повишена условност изисква при четенето разширяване на информационното поле. Постигнат е много широк регистър на възприятията - фантазното очарование усилва потребността от вънтекстови справки, информационни отпратки, с които читателят трябва да се справя докрая.

Пътуването е документирано със снимките, спасени от потъмнелите ленти на миналото, показани в изложбата. Фотографиите, както и пътните разкази на писателя, сочат действителността. В своята географска недвусмисленост действителността се е срещнала с берковския разказвач на истории. Въведени сме в смислово трептяща зона, в която реалното е непрекъснато превземано от особен поглед. Разказващият семиотично картографира непознати места, предлага размяна между виждането за своя свят и новите реалии, опитва възможно ли е разбирането за познатото да бъде приложено към описанието на смислово неоткрити досега географски зони. Означава географското като културно.

Преди да разберем що за пътепис е, "Неосветените дворове" започва като упражнение по текстопреобразуване, с първичната семантика на оживели думи, ходещи, дишащи, гневни, угодни, "на тумби, на тумби". Радичков е строил думите в сибирски поход към светогледното, към неправдоподобното и правдоподобното, към неизречимото и изреченото като притча, към ясния смисъл и абсурдния възел между хора, събития и светове. Гледането с едно око, намига ни Радичков, е магическа практика. С другото око той неизменно се взира в реалното. Подрежда сибирските си тетрадки по хода на своя маршрут в три части - "Тайга", "Снежната пустош", "Южна посока". В края на втората част отбелязва времето на пътуването: "Това беше през месец октомври 1963 година".

Относно двойното дъно на смисъла, притчовата иносказателност, взривяващите се метафоризации на словото сме предупредени от началните редове. Поставени сме в ситуация на копнеж (това е точната дума!) за утвърждаване на реалността. Търсенето на източници на географска информация, на документални потвърждения продължава след прочита на последните страници. Записки от едно пътуване, "Неосветените дворове" непрекъснато посочват и разколебават географската референциалност в повишена условност на разказването, в особен лиризъм на изказа и на отношението на разказвача. Самата действителност е положена в поетическото - като "тоя огромен живот, странно защо наречен поезия!", в изненадващ обрат обобщава Радичков.

Пътуваме с разказвач, който ни води през преобразуващи се изкази, сменящи се словесни маски, непрекъснати жанрови посочвания и разколебавания. "Неосветените дворове" умело се преправя на странознание. Текстът (в който структурата на диалога винаги се изгражда в особено вътрешно разцепване и сцепление на изказите) започва, наподобявайки въпросно-отговорния подход при изучаването на други езици и културни реалии. "Навътре в тайгата мургави деца берат ягоди. Много ли ягоди набраха децата? (...) Тия деца не се ли боят да отиват толкова далече в гората? Те няма от какво да се боят, защото живеят в гората..." (Радичков 1979: 19)1. Прекосяването на географски зони е пребиваване в граничността на познанието. Докрая Радичков използва модели на културен превод, за да проблематизира културната преводимост. Изказът потъва в дълбинна митологична слятост между природа и човек, в неразчленимост между обектност и съзнание, извива се в приказен наратив, търси излаз в синтеза на притчата. "Неосветените дворове" е хилядолетна сага за пеещия лед на Якутия, за бързия живот на тайгата, за снежната тишина на тундрата, за диамантените жилки на земята, за слюдените скали край бреговете на р. Лена, за златните мини на Севера, цената на които се равнява с хляба и с разказаните срещи с хората. "Неосветените дворове" е разказ за хората на Сибир с любов.

"Земята е жива", казва в началото разказвачът, за да чуем как тайгата, океанът, езерото дишат, да видим как "цялата Чурапчанска тайга" се движи "заедно с езерото, със стадата и дивеча", как "патиците свистят с крилата си в поднебесната синева" (с. 85), за да се знае, че в тайгата ходи страхът, а в тундрата може да те срещне пълзящият студ, че реката се движи като дете, а огънят - бъбри. Че дори на Север, където слънцето "се крепи върху собствената си светлина в края на тайгата" (с. 46), то е ос на света. А облаците, същи стада в "небесните пасбища", "застанали лениво на брега на Лена, пиеха вода от реката" (с. 155). Тези метафори от гледна точка на съвременното съзнание, поетически създадени образи според читателя на Радичков, за първичното митологично мислене (по проникновения анализ на О. Фрайденберг) са естествена неотделимост между природа и човек. Първичната свързаност на човека с природата би била наивно обожествяване, предисторическо мислене, антропоморфна обектност, без създаващата я субектност на разказвача. В "Неосветените дворове", неизменно одухотворена, с всички отсенки на движение, емоции, сетивност, приказно оживялата природа, едновременно основа на най-архаични представи за света, е във владение на рефлексиращото човешко съзнание. Тази двойственост разполовява погледа на разказвача и изгражда световете, за които се разказва. Дискурсът е направляван от мисъл, която спуска отвеси в дълбинността на видяното, преобразува го като същностно и прави това с неуловимата лекота на сякаш самоочевидното. В тази позиция на скрита рефлексия, на осмисляне, неотделимо от обектността, далечните географски светове, освен странни и необичайни, стават и разбираеми.

"Неосветените дворове" е пътен маршрут през земята на Якутия, тайгата, бреговете на р. Лена и Лаптево море до Ледовития океан, през тундрата на юг до езерото Байкал, през Алтайските степи и Алтайските планини. Географското движение е през природа, като самата тя се движи. Маршрутът е само външни координати на преминаване през разтворената сърцевина на оживяла природа. Пространства, които се оглеждат едно в друго, отражения между земни места и небесен свят изграждат разказа за пътуването на север. Географски описания, природни обекти, земни стихии се наслагват във взаимно създаващи се образи, едновременно реални и магически.

Езерото Чопо, на което "едната му половина чернееше от отразената горяла тайга, другата му половина бе светла и пъстра, в нея се оглеждаше живата тайга. По средата трептеше едно червено око, отражението на нашия огън" (с. 44);

Байкал, "тъмен на запад, студеносив оттатък Хужир, яркозелен пред Шаманката и самата Шаманка изглеждаше зеленикава в своето отражение" (с. 326);

Алтайската степ, която "човек е невъзможно да я събере в шепата си и да я разглежда отблизо и да почувства как тя цялата живее и диша" (с. 357).

Радичков не оставя описанията на тяхната самоочевидна и безстрастна обектност. Без да разрушава обектността, ни води през дискурсивната плътност на набор от преобразуващи я изкази. Праисторически сънища се редуват с библейски страници; реални събития са разказани като видения в стилистиката на руските летописи: "двеста човека, а може и повече, половината тичаха през горялата тайга, другата половина през пасбището, само неколцина се бяха заплели в живата гора" (с. 71); смесват се фрагменти от древни ловни сцени и условни войни; приказният мотив за "цял град от злато, заедно с улиците и оградите, и коловете на оградите да бъдат златни, и гърнетата върху коловете да бъдат от злато" (с. 109) е интерпретиран като исторически сюжет от реална война; отново приказен мотив и визуален цитат от балет на Чайковски са вплетени в разказа за полярния град Тикси: "Тук в този залив диви елени копаят с копита снега и по делтата на Лена плуват черните лебеди, които прелитат над Лебедовите хълмове в алданските златни области" (с. 158). Сякаш самото движение на природата извиква вълшебната морфология на последвали действия и деятели: "Живата тайга се раздвижи и върху бялото пасбище се втурна един бял кон" (с. 39). По-късно разказвачът ще посочи съответствието между наратив и образ: "жребец, напомнящ илюстрация на руска народна приказка" (с. 47).

Дискурсивните сцепления между географско и магическо, между реално и приказно са смислови възли на връзката между човека и мястото, между образа на дома и природата, между хората и поселищата, между образите на градове, историята им и историите на хората в тях: в пеещия лед на Якутия може да се чуе песента на северните хора; тайгата е превърнала своята загадъчност във вглъбен "сибирски характер" (с. 36); северното слънце, когато изгрява и когато залязва, строи лъчите си като ребра на юрта; тордохáта, кожената къща на евенките, е с отвор на върха, за да излиза дима на огъня и за да бъде открит човека за божиите очи; тундрата "носи върху гърба си живия свят, тъй (както) еленът носи върху гърба си човека" (с. 237).

За разказвача минаването през географски непрекосявани места е променило обичайната небесна карта - над главите на хората от тундрата винаги е Полярната звезда. Променило е акустиката на световете - в "снежната пустош няма ехо" (с. 229) и само тук може да чуе как светлината на Северното сияние "се движи по снега и шуми, шуми. Наистина ли шуми?" (с. 241). Пътеводителят в северните земи изписва странна карта на съответствията между земно и небесно, между различните времена, между човека и неговия живот - като водите на р. Кунгá, които отнасят отраженията на живи и живели някога хора "заедно с отразените елени и с кучетата, заедно с кожените тордохи и с всичко онова, което е било любопитно да се огледа в реката" (с. 278).

Радичков е автор, който вижда по-далеч от пряката връзка между човек и природа, между характер и място. Това е Радичков, когото не познаваме - зад маската на познатия разказвач на абсурдни истории неочаквано се разкрива автор, възторжен в отношението си към човека, мечтателен по отношение на света. Автор, който вижда "звездните гънки на душата", вижда земния човек като обитатател на "звездна вселена" (с. 134). Лирически изблици, патетични поетизации, задъхани страници на рефлексия за съдбата на човека, за мястото му в света, за силата на духа му минават през цялата книга. "Всеки човек всъщност е полярна звезда и върти неизменно около себе си своя живот, своето време, своите спомени, цялото си житие-битие" (с. 227). Лирико-философската тема Човек, подета в началото, се развива и разгръща. Радичков не крие своята ангажираност към жизнените светове, през които ни привежда, и хората в тях. Съпричастността е сърцевина на неговия разказ, най-добрият начин, по който "пътешественикът преминава по най-непосредствената сърцевина на един свят, през самия му живец" (с. 364).

Непрочетената "ледена книга" на Якутия е предпоставена метафора, с която започва "Неосветените дворове". Книгата на природата, "огромната библиотека на вечната замръзналост" (с. 17) постепенно прерастват в сложно и многостепенно осмисляне на връзката Природа - Култура. Разгръща се разказващо съзнание, съзвучно с трептенията на анимизма, но също така - познаващо исторически променящите се начини, по които културите овладяват природата и изразяват своята връзка с нея. От позицията на съвременния човек проникването в предисторически пластове, преминаването през съхранени автентични култури е и пътуване през маркирани значения, словесно овладени зони, образно обработени смисли. Разказващият пътува през огромната библиотека на световното знание чрез непрекъснато привеждани лаконични цитати, изненадващи с уместността си препратки към литературни, театрални, музикални творби на Гогол, Толстой, Чайковски, Сервантес, Бетовен, Шекспир, през достижения на ранномодерната епоха като Стефансоновите локомотиви до техническа ода за стоманените птици - самолетите. По изключително широкия обхват между "сурово" и "обработено" в културата книгата на Радичков е културологична рефлексия в образи на различните исторически времена в една култура, на различието между култури, на отношението Култура/и - Цивилизация/и. Пътните записки са само възможност за въпроси, които остават след четенето.

Писмената стилистика е предположена, но сибирските бележки на Радичков следват никога несвършващата стихия на устното слово, безкрайната вървулица на устното разказване, нанизването на срещи, места, хора, на техните разкази, нескончаемото разгъване на светове и техните обитатели. Изобретателността на непрекъснато преобразуващи се изкази се "закрепя" чрез повторителност. Това са кратки сюжети от дългия разказ за отвоюване света на човека от дивата природа: ферма за полярни лисици, лагери за елени, борба на човека със заледената земя, битка на хората с гората, бой на диви коне, бой на елени, див еротичен копнеж на марали, златотърсачите на Алдан - епизоди, синтезирани до повествователни мотиви, към които разказването се връща отново и отново.

Радичков не е автор наивист, ако и изключително умело да се преправя на такъв.

Водени сме от съзнание, за което природата е дом, следваме разказващ, който чува дишането й, знае прелетния ред на птиците, любовния сезон на маралите, познава характера на всяко дърво и нанася мястото му в различно осветени от слънцето зони на растителната карта, на която отбелязва четвърт век - времето, след което полярният мъх отново ще бъде храна на елените. Докато очаровани се движим в природа, разкрила сърцевината си, изведнъж си даваме сметка, че става дума за животни, птици и дървета, които не винаги можем да разпознаем. Познаваме Радичков, автора на верблюда, но кое е това митологично създание, сглобено от "опашка на кон, копито на коза, вълна на овца, глава на крава, глас на свиня" (с. 347). Авторското въображение ли е, което създава необичайни същества, води ни в странни места, или самата реалност е така странна? Разпознато от разказвача, създанието ще се окаже - тибетски як. Но риба или чудовище е ленокът, това невероятно същество, с необичайни размери и нрав и още по-невероятен разказ за улова му в реката край Иллимах, повествованието не разгадава. В превод от руски зад названието ленок стои познат воден обитател, далеч не с тези обеми и съвсем не страшен.

"Кожи на непознати животни" (с. 209), подсетил ни е разказващият. Наистина, руско-български речник би свършил добра работа всички тези гагарки, коршуни, писец, марал, тарбаган, ленок да станат културно свои или разпознаваеми. Речникът би помогнал сред листвениците и брезите в дървото рябина да бъде разпозната нашата самодивска калина. Единият край на превода като комуникативен канал е в обектното. Природата е непреводима. Тя е съществуваща. Названията на животни и растения в различните езици са нейни варианти, а не междукултурен пренос. Междукултурното пътуване е непрекъснато пресичане на въпроса, когато познатите съответствия между думи и неща са разместени и сменяме назоваването, редактираме ли природата? А променяме ли картината? Въпреки далечните земи малко от животните и растенията са непознати за разказващия, който владее същностно знание за тях. Отговорът на Радичков е, че за четящите те трябва да останат неизвестни, непознати, странни. Вълшебното преобразяване, чудноватите метаморфози на природата, както и гората на въображението нямат край в неговите сибирски тетрадки. Пътуването е безкрайно дълго приказно разказване. И тук Радичков дава ключ, който бъдещите постмодерни читатели няма как да не оценят високо: "ловните истории нямат край, те са, кажи-речи, като вселената, нито сфера имат, нито център имат" (с. 380).

Авторът ни води през нарастващи културни различия към подвижната, но все пак свързваща точка, в която световете се оглеждат в своята относителност. Пътуването натрупва различия в двете посоки. "Южните познания нямат никаква стойност на Север" (с. 269). Полярният изследовател не знае "какво е българска роза" (с. 168). "Няма такава птица", казват евенките. Недоумяват кой цвят е розов. Културното разпознаване е проникване в същността, скрита в езиковите различия, и преминаване отвъд тях. Преводът е само едно от решенията. Зададен от гостите, идващи от култура, която придава значимост на този проблем, въпросът "не им ли тежи самотата" (с. 225) остава напълно неразбран от ловците на елени в тундрата. Различията между културите са бели полета, които могат да бъдат преминати само посредством превключване на кодове. Организацията на обществото, както и позицията на индивида в него са опосредствано знание и когато всичко е непознато, световете остават затворени в своето неразбиране или различията изглеждат като "свят, който не е добър за живеене" (с. 251). Разказвачът едновременно ни води към това наблюдение и не желае да му придаде валидност. Непрекъснато отваря процепи към света, от който идва: рисува топли ливади, пламтящи жита, плодовете на земята: праскови и ябълки - ето: този цвят е розов, лозя по баирите, петел - има такава птица! и с нейния глас утрото вече може да дойде, червени къщи и покриви, нажежежи от слънцето пътища, бели кости... Как да не се изгубим в подвижността на световете, кой е ориентирът, когато вече "няма посоки", как да разпознаем въобразената реалност от действителността - притчовият смисъл на тези въпроси, криещ се под историите за ловци и елени в снежната пустош, не би бил възможен без южната посока на спомените на този, който разказва северното си пътуване.

Повествованието следва структурата на пътуването, безкрайните истории набират основание от срещата на въображението с далечни места, но все по-често се връщат към срещите с хората. Все по-определена става темата Човек, лирическата рефлексия се усилва, победите на човека над природата стават логика на епизодите. "Да спори или да се съревновава с природата е работа единствено на човека" (с. 245).

Преди време Н. Звезданов използва заглавието "Неосветените дворове" като интерпретираща метафора на свое изследване за черказкия разказвач. В книгата на Звезданов "Неосветените дворове на душата" (1987) на пътеписа, дал импровизация на заглавието, са отделени немного страници. Погледът на Н. Звезданов прониква до дълбинната повторимост на културни архетипи в цялото творчество на Радичков. Познавач на руската литература, Звезданов най-често вижда близост с гоголевия гротескен реализъм. Вдъхновеното и артистично изследване доказва, че Радичков също така може да бъде припознат като автор на душевните подземия, причудливо свои и учудващо универсални, като разказвач на най-дълбинните пластове на душевното, на скритите психологически гънки (особено в "Ноев ковчег"). Без да е посочено директно в интерпретацията на Звезданов, причудливият, странен, неочакван, абсурден разказвач от Берковска околия застава близо до романиста на най-дълбинната относителност на човешкото - Достоевски.

През 1963 г., когато пътува и пише своите записки, Радичков все още не е невероятният разказвач на още по-невероятни истории. Като отбелязва пътеписния характер на "Горда Стара планина" (1956), първата книга на Радичков (в съавторство), Инна Пелева свързва "Неосветените дворове" с авторови вестникарски публикации с пътеписни елементи и "репортажно-очерково" начало. "Припомнените публикации от 1950-те, когато Йордан Радичков е преди всичко журналист, не демонстрират и бледо предчувствие за специфичния поглед към света и за повествователската похватност, заради които книгата "Неосветените дворове" се оказва едно от събитията в българската литература от средата на 1960-те" (Пелева 2017: 399-400).

Със същото основание може да се потърси различна връзка между "Неосветените дворове" и първите творби на автора. В сибирските тетрадки разказите за срещите с хората правят смислов обрат към очерците на кореспондента и редактора на в. "Народна младеж", към първите сборници с разкази "Сърцето бие за хората" (1959) и "Прости ръце" (1961). Лирически репортажи от реалността, ранни творби, в които Радичков е талантливо възторжен от устрема на строежите, от простите чудеса на живота, от трудовите ръце на хората.

В "Неосветените дворове" все повече природното в градовете и поселищата на Севера започва да се осмисля като дързост на човека да покори пустошта, да я превърне в обитаеми светове. Пътуването е през пейзаж, в който следите на модерния свят, оставени в природата, се осмислят като усилия на хората: северни гори и езера и "острови от растителност" в заледената земя на тайгата; изоставени селища край реки, по пътя на драгажен кораб, претърсващ брега за златни утаявания; пусти бензинови станции, пръснати в тундрата, за някой, някога нуждаещ се, който ще напълни резервоара с гориво; АЯМ и Транссибирска железопътна линия - транспортни коридори на огромни пространства, целеустремяване (в почти лозунгово изричане!) и обичайните любовни разочарования. Градове, които са природа и построение, поселища на хора и цивилизационни усилия, запазена и надмогната природа. Алдан, градът на златотърсачите, златен в есента, и деца, които събират златната шума на брезите - "цял един град може да се позлати и да стане истински златен (...) стига в тоя град да живеят деца" (с. 118). Лебедите в селището Лебедово. Градът с "шест слънчеви дни в годината" - Тикси и полярната станция, разузнаваща движението на ледовете в Ледовития океан. Това са не просто следи на съвременната цивилизация, а на отвоюване от природата на света на човека.

Историята и географията започват да оспорват наративните си планове в нарастващите страници на сибирските тетрадки, като историята се опитва да предяви властта на своя обхващаш неявното поглед. Пътуването в Сибир през 1963 г. отваря разкази за колимските лагери, за срещите с лагерници, разкази за разказани покъртителни истории. Спътникът на Радичков докрая на това пътуване, московчанинът Георги Гачев (както е представен от въвеждащото изречение на записките), малко неловък, но винаги в действие, премного любопитен за света извън себе си и също така вглъбен в дълбок свой вътрешен свят, е личният ракурс в последвалите срещи и разкази. Той е личната позиция в историческото в много близък план. Виждаме Гената Гачев, който сваля очилата си, дълго ги трие и задава напълно нелогичен въпрос: "Да сте забелязали мургав човек с права и остра коса? (...) Какъв мургав? - го попита на свой ред Стручков. Баща ми е бил в колимските лагери - каза Гена" (с. 170).

В характерния за цялото наративен подход ракурсите са врязани един в друг, диалогичността на изкази и позиции протича в дълбинни смислови размествания и оглеждания. Политически истории от сибирските лагери, оголени морални дилеми без изход, изборът при които е между смърт и живеене, равнозначно на смъртта, жестоки човешки изпитания са разказани с дрезгава полушега, която не променя тежките спомени. "Всяка година все повече избледняват, като стара фотография са вече, но от време на време пак ги зървам" (с. 171) - свидетелства за времето от първо лице се врязват в разкази за властта, за наказанията, надзираването. Когато свидетелстването за историята умножи гледните точки, срещне различни ракурси и уплътни разказваческите планове на едно повествование, в пределната свобода на жанра у Радичков то може да бъде наречено романово. "Неосветените дворове" е модерен роман притча за българите и света, за българското, разпознаващо себе си, и себе си в света, роман, който Радичков ще продължи със следващото си пътуване в "Малка северна сага". Именно повествователната кохерентност на разгръщащи се светове, присъща за романа, позволява четене спрямо българската действителност във времето на писане и издаване на книгите. Сибирският пътепис на Радичков казва много за българското време на 60-те години на ХХ век, в което книгата може да бъде публикувана и появата й не е литературно изключение, а аргумент във видимостта на културен контекст, бележещ началото на предстоящи обществени размествания. Четенето с днешна дата задава исторически ракурс спрямо това време.

Ако мислим повествованието като романово, ще забележим, че хронологията на пътен маршрут е преодоляна още в началото, нанизването на истории също е само видим ред, наративното единство е пронизано от различен тип изкази, структурата на събитията не съответства на структурата на разказване. Зад привидността на пределно неусложнена, почти "естествена" наративност на наивен разказвач са осъществени всички възможни разтягания, сгъстявания, избързвания, забавяния, съкращавания на времето, присъщи на модерното повествование. Физическата география в разгънатата карта на два континента е произвела физика на относителността на светове и култури: "Неподвижният свят е неподвижен само, за да можем по него да измерваме собственото си движение" (с. 271). Градове, страни, места са съотнесени в разбягването на часови пояси, денонощия, сезони. Времето, едновременно абстракция и конкретна координата, пробождаща определено пространство, става формула на движението: "Ако светът стои, движението е оскърбление; ако светът се движи, застоят е оскърбление и предизвикателство" (с. 268). Ос, скрепяща и усилваща подвижността на световете, времето е направено особено видимо в рефлексивни синтези. Смислово е произведено във философска категория - четвърто измерение на модерното съзнание. Времето прави възможно понятия като движение, промяна да бъдат отнасяни към човешките светове като "минало, което някога е било бъдеще за нас" (с. 287) и историзирани. Да бъдат отнасяни към човека, който "може да уголемява и да разширява себе си безкрайно, чак до звездите (...), а после да се спусне по невидимата спирала и да почне да се събира в себе си, в своята малка кожа" (с. 269), и хуманизирани. Относителността на светове и времена не е морална категория. Релативизмът не може да бъде морално измерение. Когато "никой за никого не отговаря - отговаряме взаимно за всичко, каквото може да се случи" (с. 201). Това записва в сибирските бележки от 1963 г. Радичков, този екзистенциалист от българския северозапад.

Разколебаването на описателността, още повече - допускането за теоретична концептивност в разказа за едно пътуване означават смело прекрачване на текстови и смислови нива и още повече оспорват жанровото разпознаване. В някаква степен условен в реалното пътуване и в срещите с реални хора, показан в ранимостта на човешката съдба, с винаги налично, но и малко неумело желание да помага, може би създаден от Радичков образ, неловкият и вътрешно сърдечен спътник е и не е литературоведът Георги Гачев. Пътуването е с Гената, но мисълта на пишещия, прекосяваща различни културни ширини, в променящи се дължини на разказване, преминаваща с различна скорост на повествуване през условни и реални времена, е озарена от близостта с изследователя на Българското възраждане, автора на изключително оригинална културноисторическа концепция.

В годината на пътуването до Сибир вече е завършен трудът на научния сътрудник в Института по история на природознанието и техниката Георги Гачев. Книгата "Ускоренное развитие литературы (На материале болгарской литературы первой половины ХIХ в.)" излиза в Москва през 1964 г. Българският превод със заглавие "Ускореното развитие на културата", публикуван през 1979 г., е среща с "личността, търсещия ум, оригиналната мисъл на Г. Гачев" и според автора на предговора Петър Динеков предизвиква "голям интерес в българските научни среди" (Динеков 1979: 7-11). С аргументативността на писмени свидетелства, словесни паметници, книжовни източници от първата половина на ХIХ в. Г. Гачев изследва прояви на културното съзнание в теоретична "история на българската литература - от средата на ХVIII в. до 40-те години на ХIХ в." (Динеков 1979: 7).

Публикуваното през 1979 г. поредно издание на "Неосветените дворове" на Й. Радичков приканва да погледнем отвъд веднага различимото в тези срещи на културно пресичане.

Българското издание на книгата на Г. Гачев се открива с Увод, който извежда въпроси, същностни за съвременното знание от гледна точка на изследователя: подвижните граници между природоматематически и хуманитарни науки, значимостта на позицията на наблюдателя като "изследователски обектив", диференциране на "универсалното" от реда на сводимите към него проявления. Поставените в Увода проблеми очертават своеобразна теория на познанието, проблематизираща въпроса как "изменяме нашите понятия, категории и критерии успоредно с изменянето на природата на самите явления" (Гачев 1979: 35). Скок от полето на точните науки допуска възможността "променливите величини, функционалните зависимости" да бъдат приложени към явленията и закономерностите в хуманитаристиката не само като "абстрахираща дейност на нашето съзнание". Допуска изследване на духовната област като математическа "величина, към която се приближава безкрайният ред на стремящи се към нея и никога недостигащи я величини". Резултатът от релативизирането на обособените полета на научно знание, от подвижността на обекта, критериите, понятията, категориите на научно изследване е въпросът: "Къде да намерим опорна точка...?" (Гачев 1979: 36-38), която да отчита движението в състоянието на всеобща променливост. Уводът обговаря мисловни проблематизации в полето на съвременната наука, които могат да бъдат отнесени към историята на "художественото съзнание" в българската литература от първата половина на ХIХ в., но със същото основание имат теоретична валидност в междукултурните пресичания.

В "Неосветените дворове" спътникът в Сибирското пътуване има своите "академически думи" за света, но те не стигат до читателя. Образът му, жив, ярък, в неизменни жестове на сърдечност, е разкрит в деятелността на преди всичко практическата сфера. Разказвачът пътува със своите думи-магически действия, думи-действителност, с мислите си, които "се пръснаха, отидоха, видяха, върнаха се запъхтени, но нищо не ми казаха" (с. 266). "Културно-логическата" (както сам той я определя) концептивност на Г. Гачев оживява в "Неосветените дворове" на Радичков. В магическото преобразяване на език и действителност всичко е подвижно, природата не обича движенията - "самата тя се движи" (с. 260) - диша, мисли, смалява се, разтяга се, ускорява и забавя движенията на хората заедно със своя ход, дава отпечатък на мисленето им и приема формата на техните мисли. Радичков изобретява повествователни изкази от най-архаичната форма на неразчленост между природа - човек - език до релативизма на съвременния свят, от картите на различни пространства и разместванията на часове в тях до променящата се карта на небесните съзвездия в различни точки на земята.

Пътуването е учленено на времена, места, ракурси на погледа. Преходите между различни координати се проявяват като специфични лингвистични ракурси на семантично движение и преобразуване. Разказвачът конструира позиция на времево съотнасяне: "изпреварил съм страната си с осем часа" (с. 30). Отчита различната скорост, с която се движи животът на различни места: "Как бързо никнат тревите у нас и колко мъченически, за четвърт век, никне кафявият мъх на тундрата!" (с. 195). Отбелязва относителността на разстоянието спрямо позицията на гледане: "Там земята тъй е нагъната, че (планините) изглеждат по-далече" (с. 194). Повествованието отмерва неразличимо кратки интервали, в които времето изчезва и светът е неподвижен в "пукнатината между есента и зимата" (с. 146), движението на часовете спира своя ход на "върха между мрака и залеза" (с. 307). Това не са метафори, в които красотата е заплатена с точността, а пределно прецизни изкази за прекосявана граничност на световете. От задъхващия се в ускорение днешен свят, в който "дядо ми и баща ми все тъй (...) си разказваха едни и същи истории" (с. 129), до неподвижния зенит на Полярната звезда, под която времето се отмерва със словесния кръговрат на наивното поетическо мислене: "Разбрал, че са изминали три летни денонощия, защото успял да си разкаже целия евенкски епос" (с. 220). От едновременно издигащите се от всички летища самолети, устремени към различни точки - образ на неспирното движение в множество посоки на съвременния човек, до "гигантското движение на вселената (...) винаги безшумно", в което ние не "чуваме дори шепота на големите звезди и слънца" (с. 127).

Характерната Радичкова притча придава на обичайни действия и словесни ситуации двойно дъно на смисъла. При описанието на експедиция за спасяване в Ледовития океан скорост, движение, квадрат на картата стават културно-семантични репери в съзнанието на съвременния човек. Разказвачът прави игров превод на концепцията на своя спътник: "Той веднъж кара дори автомобил, не се обърнахме само по някакво чудо и по-късно се чудеше защо като натиснал спирачката, скоростта се увеличавала и защо движенията на кормилото били обратни, та вместо наляво, сме отишли надясно и трябваше да подскачаме в една нива, вместо да вървим по пътя" (с. 211). От днешна позиция на четене - избързващ тогава коментар на по-късни геополитически ориентири. И очакваната Радичкова притча - образна културологема.

И за двамата реално пътуващи - невероятния белетрист Йордан Радичков и литературоведа Георги Гачев - срещата е щастлива. И двамата не биха могли да имат по-удачен спътник. Концепция на Г. Гачев намира у Радичков остроумно, притчово и разтворено в самата структура на повествованието съответствие. От друга страна, неспирната изобретателност на разказвача Радичков, нескончаемите му импровизации разкриват далеч повече възможности за строгата логическа концептивност на Гачев. "Човек с въображение би застанал в центъра на света и би го завъртял около себе си" (с. 277) - отбелязва концептуалистът от Берковска околия, най-карнавално относителният разказвач в българската проза.

Мисловни ракурси, типове художествено съзнание от различни епохи, конструирани като словесни събития, съсъществуват синхронно в повествованието. За разказвача - повече от интересен феномен - художественото съзнание на евенките не е само обект на описание или предмет на представяне. Осъществена от днешна позиция археология на културните пластове разчита архаичен код в повествованието, според който художественото творение е природа, а природата е художествено творение - снежната пустош е "подредена като песен", на която трябва само да бъде намерен ритъмът (с. 271); песента е по стъпките на човека, "той я чува с острия си слух и превежда гласно думите й, за да не бъде сам" (с. 213). Повествуващият езиково се превъплъщава - запазва автентичния изказ на разказваните от евенките истории, предава песенните импровизации, съпътстващи ежедневните им действия, цитира техни образни формули за реката, която "върви като дете" (с. 228), за птицата "небесна троха", разкрива особен жанр на архаичната словесност, при който цялото творение е лаконичен поетически израз: "Птицата сама лети към ловеца" (с. 263). Едновременно с това в повествованието е удържана позицията на рефлексивна дистанция, на бдение над собственото усилие над думите: "Като препрочитам написаното дотук..." (с. 265).

"Неосветените дворове" е нагледен справочник по история и география на художественото мислене. Проглеждането в най-архаични културни пластове се редува с епизоди, свързани с изкуството на ХХ век - киното. Почти анекдоти, в разказаните истории за филми е показано същностно знание за условност, за която семиотиката на киното и естетиката на С. Айзенщайн казват много.

В "Неосветените дворове", поетизация на най-дълбока свързаност с оживялата природа, Радичков е художник на видимото, който се колебае между импресионистичната техника на светлинните екстрати и яркостта на наивистичния рисунък. Авторът гледа през прозирност, която променя видимостта. Проглежда в процепи на времето, в междинни сезони като "предзимието" (с. 373), във "въздушни пукнатини" (с. 305). Следвайки метаморфозите на природата в светлини и цветове, превръща видимото в език на изтичащото време: океанът разкрива "антрацитночерни ивици от себе си като мигновения" (с. 160). Това е особено зрение в сумрака на Северното сияние, в прозирната светлина на полярната нощ. Играта на визуалното променя перспективата: "в разредения въздух погледът стигаше до безумно далечни гледки (...) мигновения, разкрити скъпернически от облаците" (с. 192). Като в импресионистичен пейзаж разрежда въздуха, докато се промени ракурсът: "Въздухът доби непонятна прозрачност, видимостта изглеждаше тъй далечна, сякаш погледът стигаше до самото място на залеза. (...) Червеният цвят в подрастите заплашваше да се разлее в езерото и да се обгърне в пара" (с. 41).

Понякога този художник на думите е наивистичен в откровените цветове, неестествено ярки върху естествеността на природата. Със "сладка и зелена вода" (с. 309), "жълта ливада" (с. 307), "кафяви крави" (с. 316), "рижа коза" (с. 325), "цвеклова нива" (с. 333), над тях привечерни "слънчеви стада" (с. 327) създава картини в наивистичен рисунък от високите брегове на Байкал. Сякаш с детска ръка рисува дим: "не се вижда никакъв комин, а от къщата излиза дим на съвсем тънка струйка (...), изглежда чисто син на белезникавото небе. Зад него също такава синя чертичка се изтегля плавно и после друга, и друга..." (с. 334). Помага ни да видим невидимото като отражение в материята: отражения на мъртвите в река Кунга, сенки на умрели пред праговете на къщите в Харанци, едно от селищата на Байкал (с. 334).

Наивното художествено съзнание е само маска на изказа. Радичков рефлексира над визуалните усилия на езика, коментарно подчертава пластическите стратегии на словото: "Всъщност, такава е и работата на всеки художник - да рисува света и с това да го прави по-разбираем за другите" (с. 338). Писането като усилие над езика, четенето на своеобразен чернови вариант и предполаганата редакция - всички тези работни етапи, иначе скрити за читателя, са непрекъснато вклинявани в текста, разигравани като комуникативни ситуации. Преображенията на думите са разгърнати в семантична линия на нескончаеми импровизации, игрови, остроумни, дълбинно преобръщащи смисъла на изреченото.

С покоряващото въздействие на автор, който знае езика на природата, през пейзажи и картини, очароващи като разкрити нейни тайни, Радичков ни води на друго пътуване - през същността, повече от видимото, през разтваряща дълбинностите си природа, през сърдечността на срещите с хората, през човечността на разказите за тях. С пътуването възпоменанията, отначало внезапни, отделни, кратки епизоди на спомена, постепенно се усилват и нахлуват неудържимо. И вече не са само спомени, а вихрени картини на най-съкровена незабравимост - в изгубения говор на детството зазвучават "славеевите гори на моя роден край" (с. 391), обажда се хорът на кучетата от Гаганица, от Бистрилица, от Живовци, от Горна Камена Рикса и цяла Берковска околия на спомените се огласява от него, хвърлят сенки самодивски дървета, в небесата минава невидима сватба, препуска табун коне - и тая бяла висока трева! (помним я от Йовков) - спомените вече не са само свои. Това са картини на културна памет, отвеждащи личното в прединдивидуални сънища. Радичков е автор на културна съкровеност - това са дълбоки сонди към първоизвори на живота, споменно яростни клинове в сърцевината на битийното, мостове на човешкото към първозданната му същност, проглеждане в предезиковата неизразимост на повторими образи: скалните рисунки на историческия спомен, тревата на сънищата, младите скитащи кончета... Навсякъде носим своите спомени и сънища, но не ги разказваме навсякъде. "Неосветените дворове" е пътуване към личната и културната - и най-вече - споделената съкровеност, към близост, озаряващо разпозната при пресичането на различни културни координати: "В полярната нощ на седемдесет и втори паралел чувствах отечеството си като пламтяща роза, огнена и избухлива" (с. 167).

Радичков е мечтател за човека, който познава уязвимата му доброта, способността му да оцелява, твърдостта му като земята, звездната му копнежност. Хитроумните истории на нашенците, черказките небивалици ще разкаже в "Свирепо настроение" и "Водолей". Тук, в сибирското си пътешествие, Радичков наднича в човека като мечтаещо своя живот същество. "Неосветените дворове" е лиризирана проза, в която повторимостта на събития, на разкази за тях, на образи-семантични синтези е своеобразна поетическа граматика на повествованието. Прозата на Радичков е поезия на живота. Мъдростта му е автентична като земята, като хората, като създадените от тях небесни карти. Радичков е автор много внимателно наблюдаващ света, за когото всяка дума, жест, повторен жест, действие, разказ разкриват същност, явяват невидимата свързаност на света, водят до мисъл, изречена с неповторима притчовост, в която игровото е само острие на дълбоко битийно прозрение. Това е мъдростта на автентичната жилка на битието.

Повествованието има особената плътност на културни пластове, върху която във всички цветове на живота се открояват места, градове, хора, гласове, изписани страници, конфигурират се времена и пространства, отварят се обеми на светове, чиято кохерентност позволява в дискурсивните сцепления, в пресичащите се словесни полета и наративни ракурси да бъдат разпознавани и разколебавани множество жанрови проекции. Това особено, специфично жанрово преобразуване, минаващо през пътепис, лирически репортаж, разказ за детството, културни спомени, културологични наблюдения, литературоведска концептивност, наивистична поетичност, археология на личното и колективното съзнание, се осъществява в процеса на четене като смяна на жанровите очаквания и конвенции.

В теоретизиращия Увод на своето изследване Г. Гачев поставя въпроса за опорна точка в подвижността на мисловното поле. Възможно е при пътуването да е споделял тези свои размисли. От повествованието, в което се обособяват мисловни сгъстявания, полета, рефлексиращи спрямо свят на всеобщо движение, разбираме, че този въпрос вълнува и разказвача в "Неосветените дворове". Книгата създава образ на самата подвижност - съотносимост и относителност на човешките светове, пресичащи се паралели и меридиани, разбягващи се координатни системи, несъотносими географски зони, разтеглящи земната кора континенти, океанска навигация, маршрути на самолетни полети, културни карти, всяка с множество свои исторически времена, земята - жива, дишаща, подвижна точка, а космическата карта - трептения от галактики в безкрая. Подвижност, в която може да се задържиш само с мисълта, казва разказвачът и веднага, за да не прозвучи рационалистки схематизиращо, добавя, че това е шега.

С пътуването поетическите размисли стават все по-разгърнати и зазвучават като мирогледни безпокойства: "Какво ли е необходимо на човека, за да се задържи на тоя свят, за да не се търкулне като просено зърно и да пропадне в безкрая" (с. 227). Риторически дилеми изострят потребността от отговор в турбулентната вселена. А "ако земята потъне в небесните бездни"? (с. 227). И още: при непрекъсната промяна в посоката как "да запомниш пътя, изминат от тебе"? (с. 258). Точките на опората са границите, белязани от сноп времена, които пресичат определено пространство: "А може би човек трябва да си измисли две точки в пространството - едната, към която да отива, и другата, към която да се връща - и по тоя начин, като снове напред и назад, ще успее някак си да се задържи" (с. 228). Тази метафора, с повече от географски и физически смисъл, е всъщност метафора на историческата и културната памет, на способността й да преработва мисловно миналото и да предполага мислено бъдещето.

Захвърлен в самия бърз вихър на относителността, какво е Човекът? Този непредположен от жанра, незададен пряко, въпрос без отговор се дефинира смислово докрая на пътните бележки. "Човек ли? Човек ли?" - горчивата река на спомените носи нов въпрос в неизразимата риторика на стъписване, съмнение, отхвърляне, недоумение. В лирическата граматика на повествованието се открояват Радичковите образи-семантични синтези: "брадвата е с острието нагоре" (с. 210), "водата в стомната спи" (с. 280) и дълбаят паметта с нови въпроси. "Ти кой си?", "Кой съм всъщност?" (с. 281). Неуспокояващите отговори са - "там, където има човек, все има неосветени места, все има тъмни дворове и сред тях играеща светлина" (с. 284).

Смисловите линии на съмнение: човекът е ехо от "пусто, голо и страшно" небе, на утвърждаване: "Човекът е бисерът на природата!", на преодолян скептицизъм и ново съмнение се сплитат и зазвучават в своеобразна поема за Човека. "Човекът е бисерът на природата!" - този всъщност скрит цитат от Шекспир е поставен в кавичките на категорично усъмняване - "но това човекът го е казал сам за себе си" (с. 285). Затворен в себе си, човекът е в неразрешима конфликтност: "това, което душата иска да свие на топка в сърцето ни, разумът го разпръсква" (с. 314). Срещу безпокойството на "тъмните човешки подземия" (с. 369) се изправят тържеството на разума, победата на мисълта. Набират възторженост основанията на утвърждаването: "човекът е на тоя свят, за да направи онова, което природата не е успяла" (с. 368). Грижа за природата, мисия за света, усилия, спасяващи живота - това прави този свят "човешко чудо" (с. 289).

Анализирайки ранни текстове, Инна Пелева прилага реконструкция на писателското въображение (мислени и неосъществени книги), археология на публикации, на варианти на творби, на промени в заглавията, семантично разчитане на променящия се авторски подпис, като проследява процеса на "ставане" на автора Радичков. "Онова, което остава в променения Аз като следа от "преди", онова, което в края на краищата устоява непроменено - то също тежи от послания, също трябва да бъде съзерцавано и обмисляно" (Пелева 2009: 481). Не може да не се отбележи литературоведската прецизност, с която Инна Пелева следва авторовия образ като променящ и стабилизиращ се, осъществяващ се като преобразуване и като "памет", връщане назад. Именно това сложно и нееднозначно разбиране на авторството позволява да видим Радичков от началото на 60-те години, който изписва "не съвсем четливо зараждането на едно друго мислене, на едно друго разбиране... за всичко" - "смешно, серизно, задъхано, динамично, архаично" (Пелева 2009: 479-480), но също така - дава не по-малко основание за различна интерпретация, поставяща пътеписа в друг контекст.

С "Неосветените дворове" Радичков е автор на ранните устремни 60-те години на българската литература. Смислов контекст на творбата са поривът към звездите, мечтите за заводите и хората, вертикалът на пътя, копнежът по други светове, стремежът към постигане на човечността, устремът на дръзновението в поетическите светове на П. Пенев, Л. Левчев, Вл. Башев. С космическите сюжети, с които завършва, пътуването придобива небесен вертикал. (И въпреки че неутрализира подобен контекст спрямо ранния Радичков, Инна Пелева посочва друга връзка - "Обърнато небе" и "Небесна дъга", творби на началото, са "вариации по тема" спрямо левия експресионистки проект" в поемата на Гео Милев - вж. Пелева 2009: 478).

В разчетените тетрадки на автора има бележка "Петата посока на света" (Радичкова 2017: 427). Невключена в окончателния текст на "Неосветените дворове", тя всъщност смислово го завършва. Авторът е създал тази пета посока на света. Ракурсът вече пробожда необозримата космическа подвижност. Така всеобща, че се възприема като статична, тя променя реда на въпросите. Как изглежда Земята от Космоса? Невидима или неподвижна в своята орбита? Спрямо кое може да бъде отчетено закъснява или избързва? От тази възможна позиция времето е статична координата, неотчитащ се фактор, което го прави най-човешкото измерение на човешката поселеност в космическото. Пространството е природа, но времето е интелектуална координата, мисловна производна. Времето е вектор на разума, по който човекът отчита движението на живота. Тези въпроси и техните отговори можем да прочетем като неизписани страници в сибирските тетрадки на мъдреца от Черказкия меридиан.

Апотеозът на Човека като разумно същество, с който завършва пътуването, оставя неотворени тайните на човечеството. За минаването през приказни пространства в реалния маршрут на Север пътуващият е имал доверен "златен ключ за всички врати" (с. 397). Земята, прободена в самото си сърце от Полярната звезда, крие тайните си в космически безкрай. Вратите трябва да бъдат затворени, златният ключ - "хвърлен в първата голяма река" (с. 397), Земята - оставена на космическата й самота. Доверените тайни се пазят. Не е ли това ключът на самия живот?

 

...............................................

"Неосветените дворове" е повествователно пътуване през сменящи се разказвачески образи, през словесни маски, през различно маркирани наративни пространства, самозадвижваща се акумулативност на разказване: оживяла природа, място на въображението, градове и срещи с хора в репортажна стилистика, в почти журналистическа изказност, съкровен лиризъм в интимността на спомените, приказно преобразяване, в което реалността не изчезва, промисленост на повествованието - "както град", построение, в което истории, разкази, срещи се нанизват, повтарят, "без едната да се извисява за сметка на другата" (с. 305). Трите части на пътуването са обрамчени с предговарящи и послеписани бележки, които задвижват отново магическия кръг на разказване. Послеписите "Заешка опашка на моите сибирски записки" и "Няма край" са притчови пръстени около разказаното пътуване. Пределно условни, в абсурдна несъчетаемост на изграждащите ги асоциации, те завъртат повествованието в повторимост на разказани вече истории, ситуации, в словесно движение в кръг.

Изданието на "Неосветените дворове", което използвах, с корица, илюстрирана от художника П. Рашков, по най-благороден начин изобразява своеобразен щит на рицаря на словото Й. Радичков. Зад очертания на сграда като в илюстрация на руска народна приказка или като в снимка от северен град, ако потърсите такава, с орнаменти на сградата в метал и дърво, наднича сибирска мечка, върви евенк, а пред него е като че ли ленокът - онова неизвестно животно в реката на Иллимах - не, перката на опашката показва, че по-скоро е една от небесните метални птици, които скъсяват огромните простори, а, да, още: мъжки и женски писец, има такова животно!, лукаво усмихнати - техен автор, все пак, е Радичков - и целият този свят, покачен върху извитите рога на мощно въображение и върху сатирическа маска.

 

........................................

Битийният и битов кръговрат като проглеждане до най-дълбинни мирогледни и културни пластове; календарната, битовата и трудовата повторимост, словесно преработени в автоматизма и парадокса; пресовано в гротеската, знание за човека; историческо проглеждане в магиката; абсурдът - огледало на народопсихологически синтези - така Радичков пише в "Свирепо настроение", "Водолей" и "Барутен буквар". Пътуванията до другия Север предстоят. През 1980 г., след завръщане от Швеция, ще се появи "Малка северна сага". През 1992 г. второто издание на "Ноев ковчег" вече включва и "Образ и подобие", драматическа притча за властта, държавата, управлението, поданичеството, за върхове, които отварят бездни. Тогава, в началото на 60-те години, във времето на сибирските записки, всичко това предстои.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати в текста са по това издание, страниците са отбелязани в скоби. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Гачев 1979: Гачев, Г. Д. Увод. // Гачев, Г. Д. Ускореното развитие на културата. София: Наука и изкуство, 1979.

Динеков 1979: Динеков, П. Забележителен научен труд. // Гачев, Г. Д. Ускореното развитие на културата. София: Наука и изкуство, 1979.

Пелева 2009: Пелева, И. Изпитанието "Радичков". // Радичков, Й. Събрани съчинения. Т. 1: Разкази 1959-1965. София: Д-р Иван Богоров, 2009.

Пелева 2017: Пелева, Инна. Пътеписите на Йордан Радичков. // Радичков, Й. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 8: Пътеписи. София: Нике, 2017, с. 399-409.

Радичков 1979: Радичков, Й. Неосветените дворове. София: Народна младеж, 1979.

Радичков 2017: Радичков, Й. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 8: Пътеписи. Ред. Инна Пелева. София: Нике, 2017.

Радичкова 2017: Радичкова, Р. Разчитане на ръкописа "Сибирски тетрадки". // Радичков, Й. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 8: Пътеписи. София: Нике, 2017, с. 399-409.

 

 

© Виолета Русева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2018, № 8 (225)