ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ "НА ОСТРОВА НА БЛАЖЕНИТЕ". БЪЛГАРСКАТA ЛИТЕРАТУРА КАТО ДРУГА

Виолета Русева

web | Литературноисторически етюди

"Преди пет години печатах на английски, с помощта на един англичанин поет, Хенри Берлайн, антология от български народни песни - С я н к а т а   н а   Б а л к а н а, Лондон, 1906" (разр. П.С.). Това първо изречение от предговора на Пенчо Славейков в литературната мистификация "На Острова на Блажените"¹ ни заставя да четем с повишено внимание към фактите.

Всъщност има антология с преведени на английски български народни песни. Нека засега се спрем на нея в търсене на отговора защо авторът е пожелал да започне мистификацията си от тук. В изданието Пенчо Славейков. Съчинения. Т. 1 от 2001 г. редакторските бележки на Ст. Михайлова и Камен Михайлов библиографски описват: "The Shade of the Balkans" ("Сянката на Балкана": сборник български народни песни и пословици, представени тук за първи път на английски заедно с едно есе за българската народна поезия и друго есе за произхода на българите. Издаден от Дейвид Нът в печатница "Феникс", Лонг Ейкър, Лондон, 1904.) Книгата е съвместен труд на Пенчо Славейков и английския славист Х. Бърнард. (...) Сборникът съдържа увод от Х. Бърнард, студията "Българската народна песен" от П. П. Славейков, изследването "Произход и език на древните българи" от Е. Дж. Дилън, както и образци от устното народно творчество - 101 песни и 101 пословици, и бележки към тях" (Славейков 2001: 324).

В студията "Българската народна песен", публикувана в сп. "Мисъл" и включена в английското издание, Славейков коментира избора на заглавие: "Под сянката на Балкана българинът е прекарвал своя зноен живот, с него е пял, нему се е оплаквал и книгата, в която са сбрани песните на този народ - повереници на скърбите и радостите му - ще е най-добре да носи име "Под сянката на Балкана" (Славейков 1994: 50). Определя критерия на съставяне на сборника с фолклорни поетични творения: "интересни главно от поетическо гледище. Такива са и всички песни в нашия сборник. Не материал за фолклористи искаме да дадем ние, а поезия, такваз, каквато я имат българите" (Славейков 1994: 55). Посочва разликата във възприемането и подбора при превод: "Кръв, разпятия, набиване на кол, изгаряне живи хора - това са темите на тия юнашки песни, които... обикновено по нас ги наричат исторически песни. Г-н Baerlein има предпазливостта да не изважда пред очи на английския читател тия инак твърде поетични, но безутешни песни" (Славейков 1994: 63).

Да продължим четенето на "На острова на блажените", тази "многопосочна литературна мистификация" (Неделчев 1986: 3), този път с повишено внимание към имената, като се питаме защо с английския поет и преводач се начева архивът от текстовост, който предстои да се разгърне. Както и защо имената на Гьоте, на Хайне и на Ницше се появяват в книгата, а поетите на странния Остров - без място в пространството - имат причудливи имена, въпреки че черновите на Славейков указват обмисляни от него съответствия с български автори, негови съвременници.

В статията "Едно становище за "На острова на блажените" Камен Михайлов разглежда в архива на Славейков списък на обмисляните имена на условните автори, проследява редакции и замени на имената, анализира кои действителни личности е имал предвид Славейков, съпоставя варианти на плана за разпределение на творбите сред представяните автори. Работата в архива К. Михайлов обвързва с изясняването на "факти, които категорично говорят в полза на една или друга фигура, и в последна сметка получаване на такъв резултат, при който, макар и да се фокусират определени известни на читателя факти... те да говорят не толкова за изграждане образа на една действителна личност, която очаква акта разпознаване, колкото за изграждане образа на една действителност чрез вземане на категорични позиции спрямо някои характерни черти и порядки" (Михайлов 1980: 49).

В процеса на четене на "На Острова на Блажените" неизбежно ще стигнем до въпроса: защо Лондон (посочен, още в първото изречение), а по-късно и Рим, Париж, Ваймар са реални градове, където условните биографии отвеждат измислените автори на въображаемата литература на несъществуващия Остров, а трябва да прочетем Анварт и Овеилвес обратно, за да разгадаем имената на български градчета. Според А. Тодоров "Би могла да се направи цяла карта (неотговаряща пряко на българската) на Острова на блажените по редицата конкретни посочвания в антологията на географски места" (цит. по Неделчев 1986: 7). Но на коя карта имената на европейски градове са изписани заедно със странните названия на селища от Острова? След седем години странстване по Испания, Швеция и Норвегия един от авторите (всички те с още по-странни от градчетата имена) би желал да се завърне в "своя роден край" (с. 141-144), но къде всъщност е разположен този Остров, който граматиката на книгата изписва с главна буква, сякаш го именува?

Докато въпросите се натрупват, нека четем текста с внимание към детайлите и забележим, че в цитираното първо изречение без условност са посочени "българските народни песни" и Балканът - географски определител, но и културологема. Вече се е оформил следващият въпрос - защо в някои свои проявления родната култура е с маска/ маски, а в други - не?

В същността си на мистификация книгата на Славейков продуцира различни свои проективни разпознавания, изплъзващи се проявления, трудно отделими една от друга проекции, проясняващи се в определен момент на четенето разграничавания.

Антология?

"На Острова на Блажените" се самопредставя като антология. Това е жанр, питащ - възможна ли е българска литература? - твърди предговорът на Славейков, с който се отваря книгата: "Но въпросъ(т) е - голям въпрос! - дали е възможна една антология от творения на български поети" (с. 5). Антологичният подбор се осъзнава като ценностен избор, като жест на представяне на характерологичното, което може да бъде разпознато и откроено сред случайното. Негативистичното твърдение: "Нашата поезия още не е добила нито характерна, нито своя физиономия" (с. 5) съдържа в себе си модернистичния тезис за традиция, която трябва да бъде създавана. Генеалогичното подреждане на миналото обвързва народните песни и лириката като съвременен жанр, в който "най-напред и най-добре се откроява... душа(та)" на "един народ" (с. 5).

Чернови на Пенчо Славейков показват, че зад условното име Доре Груда той е обмислял да прояви черти на Петко Славейков (Неделчев 1986: 7) - културната фигура на Възраждането, в която авторите от "Мисъл" разпознават своята естетическа предистория. Резултатът обаче е друг - модерна редакция на традицията. В единен творчески рефлекс, в обобщен образ на автор се наслагват събирателската страст на стария Славейков: "сам е събирал народни песни, изучавал ги е" и стилизаторското отношение към народната песен у модерния творец: "интимна връзка, която художествената песен тряба да има с народното творчество". Естетически е постановено общото между "наивното народно творчество" и малката лирическа песен, "цвете израсло на своя почва", за да има тя "значение в културата на нацията" (с. 22-23). Зад цитирана студия-мистификация (приписана на поета с измислено име) се разпознават заглавието и идеите на Пенчо Славейков от студията му "Българската народна песен". Представяйки измислена студия със заглавие "Народната песен", чието авторство е приписано на Доре Груда, Славейков също така перифразира своята статия за Петко Тодоров "Блянове на модерен поет". Преносът на естетическа аргументация превръща поета от Острова с име Доре Груда в условен пример за отношението на модерния творец към фолклора.

Предговорът на мистифицираната антология привилегирова лириката, обещавайки, че ще представя само нейни образци. По-нататък книгата ще дискредитира проявите на други жанрове: "В романа ние нямаме още нищо; в драмата - и от нищото по-малко" (с. 183). Като настоява, че: "Само лириката като че ли се готви да каже нещо" и "Само творците на народната песен са се домогнали да кажат хубаво и свое" (с. 184), ще обяви достигането "до своята душа, до упознаване себе си" като предстоящо (с. 183).

Обявена като антология, "На Острова на Блажените" съдържа в себе си цяла литература - с всички възможни жанрове, с темите ѝ, със заглавията на несъществуващи и на представени като преведени творби. Жанровата система на литературата от въобразени текстове се разклонява в екзотични модификации, в забравени названия на архаични форми. Посочени са жанрови обозначения като дитирамби, рапсодии, епиталамии, балади, кантати, оди, поеми. Заедно с романи, пътнишки очерки, мемоари, фейлетони. Жанрово са указани и цитирани политическа статия, хроника, критически очерк, научен трактат, студия. Представени са сборник от неизвестен автор с песни, афоризми и максими, както и народни песнопойки. Посочени са заглавия на вестници и списания, цитирани са статии, публикувани в тях. Коментирането на дадена книга често е предшествано от позоваване на предговора ѝ. Обособени са дискурси на философията и на литературната история. Цитирани са класически изследвания на елинския свят и лични писма.

Книга от книги

Славейков създава книга от книги. Около всяка представяна, коментирана, оценявана книга се натрупват други. Всеки от портретите на въображаемите Автори се изгражда и едновременно всички те се преобразуват непрекъснато. Общият текстов архив създава смислово поле, пресичано от цитирани фрази, подети гласове, перифразирани стихове, преобразувани заглавия, "плуващи" текстови отломъци. В общо културно пространство са съположени описанията на древни обреди, класически текстове и архаични жанрови модификации, библейски отпратки, български народни песни, цитати от Ботев, Вазов, Ницше и Хайне.

Баладата е обявена за жанр със "сериозна мисъл" (с. 86), който според Славейков осъществява връзката между традиция и модерно творчество. Мистифициращ литературноисторически дискурс представя като традиционни за авторите на Острова темите за "подвизите на загиналите", "жертвите на борците" (с. 8), "паметта на загиналите борци за свобода" и "тяхната следсмъртна съдба" (с. 16). Българската литература от края на XIX в. обобщава по аналогичен начин комплекса от теми и смисли, определян като лирическа традиция.

Мистификацията на Славейков полага раждането на модерното съзнание в традицията. Авторски поглед, който се доближава до творенията на "модерни европейски писатели" (с. 85), и простота на стиха - така е коментирана книгата "Песни и балади" (с. 86). Зад името-маска Чевдар Подрумче заглавието отвежда може би към "Химни и балади" на Т. Траянов (книга, която ще се появи в българската литература две години след мистификацията на Славейков,) или - според В. Пундев - към "Балади" на К. Ф. Майер (Пундев 1928: 382).

Ботев, поетът - предначалие на модерната лирика, е скрит и едновременно проявяващ се в множество автори - негови проекции. Героичен сюжет от неговия живот е преплетен с измислени факти и с действителни теми на българската литература от края на XIX в., скрити зад условното име Боре Вихор (с. 7-8). Заглавие на Ботево стихотворение е поставено на творба в съвършено друга стилистика (с. 195) и този път въобразеният автор е Недан Ветко. Ботевата балада за безсмъртието е сякаш разрязана на стихове, които са разпръснати в повторения, перифрази и заглавия на творби на различни поети. "Тоз който в бой умре, в смъртта ще оживей!" (с. 12) - стихът е от мистифицирана творба на Боре Вихор. Портретът му го представя чрез друга перифраза на същия Ботев стих: "живял би да умре - не умрял да живей" (с. 8). "И самодиви в бели премени" - Славейков цитира отново Ботевата балада при представяне на поет, скрит зад името Ралин Стубел. Тук припомнянето на Ботев е приказно-митологичен преход към смисъла на творчество, в което самотата е единствена "действителност на действителния живот" (с. 182). Една от книгите на този условен автор е "Рапсодии на Балкана". Показателно е и заглавието "На Балкана" на книга на Стамен Росита, "главатаря на младите символисти" (с. 74-76) в литературния живот на Острова.

Заглавия, близки до творби на Вазов и Петко Р. Славейков, са приписани на Видул Фингар. Посочено е, че са включени в "тъй наречените народни песнопойки, които на Острова и до днес са най-обични книги..." (с. 16). Но също така са и съществуваща практика на издаване и реален жанр в българската литература от края на XIX в. Книгата на Славейков коментира популярната литература в исторически план. Но и поставя въпроса за масовата култура като комуникативен феномен и естетическа среда на своята съвременност. Обявява: "обикновения читател... има законно право... (на) своите писатели и поети" (с. 166), но и демонстрира язвителност към "гнета" на средния вкус "над мисълта и съвестта" (с. 165). Игра на маски: "обичан поет на читатели от средня ръка" (с.165), който "оригиналничи... по примера на разни европейски символисти" (с. 166), сплитане на въображаеми и реални заглавия, смесване на различни нива на естетическото: "Мъртви сибирски полета", Иван-Александровци, но и "Под игото" (с. 166) - мистификациите в книгата на Пенчо Славейков проявяват същностни проблеми на културната модерност: формиране на художествен вкус, поява на разнородна читателска публика, функционално и ценностно разслояване на литературните явления. Колоритното описание на литературния и обществения живот чрез метафората на пазара (с. 42)², повтарящите се варианти на фразите "пазарска правда" (с. 113), "пазарищата на културата" (с. 201) следват и посочват произвеждането на автора и превръщането на писателския труд в продукт.

Наличието на множество канали на комуникация в съвременната на Славейков култура е мистифицирано като са поставени в съседство "Кървава песен " и "Трапезата у чорбаджи Маркови" до "Симпозиона на Платона" и до "Тъй рече Заратустра" от Нитче" (с. 96, 98). Авторството на "Кървава песен" е запазено, но на друга Славейкова творба - "Епически песни" - е скрито зад името Бойко Раздяла. Според портрета на този условен поет негова е и "Книга на песните", заглавие, което насочва към Хайне, но описанието на книгата представя Славейковата "Сън за щастие" (с. 118). Критикът В. Пундев разпознава в "откъслек" от неназована книга на мистифицирания автор (с. 115) цитат от друга книга на Хайне - "Идеи" (Пундев 1928: 384).

Проява на литературоведски наивизъм би било зад персоналиите с измислени имена и авторство да се откриват единствено съответствия със Славейков, с други български или чужди творци, като се приема, че това изчерпва смисъла на мистификацията. Условните синтези на авторство би трябвало да се разделят не само, за да се търсят реални посочвания зад въобразените сглобявания, а да се вижда същността отвъд тях. "На Острова на Блажените" използва мистификацията за представяне на същностни прояви на литературния живот. Играта на фикции позволява освобождаване от тежестта на емпиричното, от случайните проявления в масива от факти.

Литературен живот/ литературен бит

...в книгата са изобразени всички всекидневно-художествени явления, социалните стилове, феномени на масовото съзнание; разкрит е механизмът на опредметяване чрез действието и словото на високите идеали; иронизирани са мимикриите на издребняващото обществено служене. Пресъздадена е наистина пъстра картина на цялостен литературен живот...

(Неделчев 1986: 15)

Книгата на Славейков създава плътност на въобразен литературен живот. Такъв Остров няма, но там има Национална библиотека и Народен театър, Книжовно дружество и Дружество против вестниците. Животът на писателите със странни имена е свързан с тези културни институти (с. 98) чрез измислени факти на реални културни сюжети. Книжовното дружество осигурява на членовете си престиж срещу запазване на статуквото (с. 184) и издава книги. Непостигнатите "завоевателни задачи" на Народния театър се изстрадват като лично разочарование (с. 98). Славейков мистифицира неслучили се събития в речеви жанрове на всекидневието, за да покаже как то се преработва естетически и се превръща в литературен бит. Мемоари представят литературни салони, описват мебелите и нравите в обществото на лесен естетически вкус. Описват се фотографии на светски красавици. Писма свидетелстват за частния живот (с. 64) или манифестират дадена естетика (с. 141-144). Оповестени са публични лекции (с. 99). Честване на автори (с. 95), годишнини от смъртта им са превърнати в езикови събития чрез некролог (с. 202) и надгробна реч (с. 100-101), проследено е как чрез критически оценки се създава посмъртното им публично битие (с. 113).

Въобразявайки текстове, книгата на Славейков създава чрез тях събития на обществен и политически живот. Мистифицирана е мрежа от вестници и списания, зад чиито заглавия или прояви се провиждат действителни факти. На Острова, без място в пространството, излиза в. "Преврат" - бихме могли да кажем - измислено издание. Посочени са статии, публикувани в него (без съмнение - също фикция). Цитираните откъси обаче огласяват същностни проблеми. Дискурсът на политическото се мистифицира, за да се дефинират въпросите за общественото функциониране на истината: "истината се нуждае от хора, които не се боят да я казват и да се борят за нея" (с. 13), за избора като политически разум: "Аз не съм записан в списъците на никоя партия, но гласувам защото... е записано в разума ми на свободен гражданин като дълг и воля" (с. 14), за защита на гражданската позиция: "Какви сте вие граждани, като оставяте правата (...)?" (с. 14).

В "Археология на знанието" Фуко предлага описание на единствата на дискурса: "системното заличаване на всички дадени ни единства позволява най-напред да се възвърне на изказа неговото своеобразие на събитие (...), което нито езикът, нито смисълът могат да изчерпят напълно" (Фуко 1996: 35).

Създавайки въобразен свят, зад който са реалности на българското общество, Славейков създава "изказите като събития" (Фуко). Сгъстява езиково биографии, критически мнения, исторически ракурси. Успява да разиграе дебат на различни позиции дори в конструкцията на отделната фраза, рязко променяща се от утвърждаваща в гневна или от естетстваща в грубо сатирична. Книгата мистифицира публицистични коментари, историко-философски размисли, политическа сатира. Едновременно с това Славейков е ругателски директен и демаскиращ практиката на вестници, "пълни с разправии" и "с вестникарски смет" (с. 100) - публицистика, която изяжда авторите си (с. 192). Въпреки засилената условност съвременниците на Славейков четат "На Острова на Блажените" с повишена чувствителност към "сатирично-изобличителната страна на произведенията" и виждат в нея "нещата от всекидневието с "ярка, груба краска" (Неделчев 1986: 9).

Култура и превод

Текстово създаденият литературен живот на Острова посочва измислени издания, в представянето на които се проявява съществуващият естетически и литературноисторически контекст. Позовавайки се на мистифицираното списание "Зора" (с. 34), Славейков поставя въпроса за творчеството и превода, за превода като творчество. Показателното заглавие отвежда към сп. "Зора", редактирано от Ив. Вазов и К. Величков през 1885 г. в Пловдив. В писмо до К. Иречек Вазов определя политиката на "Зора": "мислим да ѝ дадем характер съвсем оригинален, като ще се мъчим да я пълним с повести, поезии и литературни щудии, по възможност не преводни, които, каквито и да са, се ще бъдат едно-що за нашата българска литература, задавена от преводи. Само така мисля, че "Зора" може да има своя raison ď être. Но тя ще следва отблизо и литературното движение у европейските, особено славянските, народи" (Вазов 1979: 657). Всъщност Вазов е обявил превода за норма на съотношението между българската и другите литератури в нашата култура.

Славейков вплита във фикцията на книгата творби, заглавия и теми на българската литература от 90-те години на XIX в. Зад коментирана поетическа сбирка "Италия" (с. 34-35) в почти текстологично съответствие се разпознава поетическата книга на Вазов със същото заглавие от 1884 г. Славейков обвързва в мистификацията си сп. "Зора" с поетическата сбирка "Италия" на Вазов и приписва авторството ѝ заедно с "Писма от Рим" на К. Величков на въображаемия поет Велко Меруда. Играта на посочване би ни се сторила значеща, ако подобно на Славейков се опитаме да потърсим зад синтеза на фактите същността. Мистификацията със "Зора" ни напомня, че тук през 1885 г. под псевдоним е публикувана статия - ранен конспект на принципите на модерната естетика, чието авторство по предположение се свързва с Вазов, но която в някои свои твърдения "звучи съвсем по славейковски" (Атанасова 1991: 40). В този портрет Славейков е видимо по-жлъчен и бихме допуснали - поради отношението му към Вазов. Но всъщност, както в цялата книга, маската на условния автор слепя множество профили на творци - едновременно като обвързване на модерния поет с традицията и като нейна редакция. Славейков с язвително остроумие оголва проблематичността на авторството на Вазов, но и уточнява, че проблемът е "историко-литературен" (с. 34).

Побългарявания и авторизирани преводи, обичайна практика на възрожденската литература, Славейков словесно разиграва в книгата, представяща въобразени автори и творби: "Само четери от тях аз намерих за възможно да преведа... Побългарих само заглавието..." (с. 16). И разяснява: "не могат да се проумеят инак от чужди читатели, освен ако чрез нещо външно не се поставят близо до чувството на чуждите четци, чрез свойствени тям асоциации" (с. 16). Като съотнасяне с възрожденската традиция преводът дава възможност да се обсъжда въпросът за авторството, но в по-общ смисъл книгата на Славейков проследява как отношението между свое и друго може да бъде мислено като същност на културната идентичност.

Въпросът за оригиналността е "историко-литературен" (с. 36) повтаря Славейков и поставя същия въпрос от позицията на модерен творец. Фикционализира маска на поет, забравил собственото си авторство и "зачетен в своята поема - во вечния "пръв печатан екземпляр", да отдава възторга си другиму: "Това го казвате вий? нали, младий човече! Вий сте велик поет!" (с. 101). Стихът, извикал признание, е изграден около образа на живота - път, от върха на който се вижда миналото, метафора за мъдростта на равносметката, за силата на зрелостта да погледне към началото. Авторството е приписано на Иво Доля. Критикът Васил Пундев тръгва по следите на словото и посочва същия стих в "Кървава песен" на Славейков, както и негови варианти у русина Мережковски и у немските автори Ницше и Шопенхауер. В статията "Едно сравнение" критикът ерудитски върви по следите на текстова близост у авторите, изисквайки: "Тези влияния трябва да се изучават постепенно и методично, като не се преувеличава значението им, трябва да се посочат променливите външни навеи в историята на нашата художествена литература". Но и напомня, че: "има и съвсем други пътища, които водят до повтаряне на мотиви, форми, изрази" (Пундев 1921: 163-166).

Литературна история?

Книгата на Славейков е изградена върху допускането, че българската литература може да бъде четена като несъществуваща. Фактологичността е скрита зад условност, която извлича същности, описва отношения, коментира смисъл. Разиграва ги чрез литературноисторически срезове и културни герои; като персоналии на типове авторство и чрез масив от мистифицирани текстове. Фикционализирайки контексти, организирайки смисли, сюжетирайки естетики, въобразявайки тенденции, "На Острова на Блажените" е ненаписана история на българската литература - в същността ѝ - отвъд маската на мистификация.

Действителни, близки до тях или асоцииращи действителното факти са изписани до променени, скрити зад условни синтези или изцяло въображаеми - творби, заглавия, биографични разкази - и накрая всички те са приписани на едно пределно условно име-маска. На читателя в определен момент му се струва, че разпознава профила на даден автор или силуета на модерен поет в българската литература. Година или житейски факт сякаш сочат определен творец, дадено заглавие е същото като на друг, цитирана е творба на трети. Но това, което е изглеждало като факт, се разпилява, разтваря се в множество съчинени животоописания, измислени заглавия и представяне на несъществуващи творби. Въображаемото изтрива действителността на фактите, когато се опитаме да ги четем като такива. Зад условните имена на авторите в неразличима смесица между фактологично и недействително е бялото поле на смисъла, същността като такава, освободена от случайностите, от емпирията. В кръговете на условност и реалност, зад маските на същността книгата на Славейков е амбициозен проект за идентичността на българската култура. Отвъд името на "родното", отвъд имената, отвъд мястото, озадачаващата мистификация на Славейков продължава да ни кара да се питаме доколко условността на изказа ни позволява да четем "цялостното национално битие чрез неговия литературно-поетически образ" (Неделчев 1986: 5).

Археология на авторството е невъзможна. Следите на един почерк са затрупани от друг или други. Дори посочване, което разпознаваме като действително, ни усъмнява, че в него са вплетени несъществуващи събития, книги и автори, скрити сред реални. "Маската" е само видимост по отношение на начина, по който е изградена книгата на Славейков, тъй като свалянето ѝ не би открило лицето на автора/авторите.

Библиотека

В есето "Библиотеката" В. Стефанов мисли "На Острова на Блажените" като библиотека чрез аксиологизираните фигури на Книгата и Твореца.

Мотивът за книгата-свят подсказва и за вниманието, отделено в антологията на мита за единствената книга. (...) Ако светът е книга, то културата е онова негово измерение, което се конституира около мита за някаква Архикнига, книга на възвестената пределна истинност. В сърцевината на островната библиотека Славейков полага съчинението на "Нитче" и своите творения, за да потвърди жилавостта на древния конструктивен модел. В този порядък не е трудно да се види, че антологията също се държи като архикнига - тя е събрала в себе си всички фигури, маски, дискурси - цялата пищна ритуалност на писмовната репрезентация. Всяко писане преди и след тази книга ще е обречено да се вмества в нейното "каталожно" пространство, да се самооткрива в лабиринтите на библиотечната ѝ ненаситност.

(Стефанов 2000: 189-190; подч. В.С.)

Срещу жестовостта на изключителното (и изключващото), зададена от В. Стефанов, предлагаме допускане за друг прочит на тези символизации: Библиотеката не е една Книга, не е и вместилище на фон(д). Тя не е място на определен брой книги, а мислена извън пространството възможност за следващи възможности. Библиотеката не е йерархия, а систематизация, подредба на сфери, на полета на мисълта, на типове текстовост. Славейков мистифицира типове текстовост. Митологичната Книга не е единствената книга, а безкрайна възможност за възпроизводство на смисли, разпиляващи се варианти, вариации на словото, нескончаемо пораждаща се текстовост.

Ако продължим възраженията, те биха ни довели от: "Антологията представя съвсем друго, ценностно високопоставено и библиографски обгрижвано битие на авторовата уникалност" (Стефанов 2000: 187) до почти съгласието: антологията е подбор, избиращ поглед, йерархичен списък. Но "На Острова на Блажените", колкото и парадоксално да звучи подобно твърдение, не е антология. Тя е мистификация на литература, което означава наличност в езика, а не избор на представянето, възможност за едновременно осъществяващи се различия, а не единственост, непрекъснато пораждащи се откази от установеното, а не ограничен списък, разгръщане на други линии върху следи от миналото.

Бихме могли да мислим представените автори и книги в "На Острова на Блажените" като библиотека. Култът към книгата като материализиран образ на смисъла оформя изданието на Славейков от 1910 г.³, но се проявява и в прецизното описание на несъществуващите книги - изтънчен вкус към детайли на полиграфичната изработка: "японска хартия, с илюстрации от най-добрите художници на Острова" (с. 119), посочване на различни издания, зачитане в бележките, понякога "повече от самия текст" (с. 28). Благоговеене пред вещността на книгата, пред уникалността на графичния ѝ образ, разравяне на стари регистри, разчитане на страници на градската кондика, изписани "с вето кармъзено мастило" (с. 7), натрупване на ръкописи, преписи на стари книги (с. 28) - разрастващ се книжен фонд, в който смисълът е утаен като графема. Тук авторството е име върху корицата или анонимен препис. Материалността на книгата в мистификацията на Славейков е подчертана и подложена на съмнение - тези книги не съществуват.

Култът към книгата е същностна част от програмата на кръга "Мисъл". В статията "Език и култура" Пенчо Славейков коментира "хубавия външен изглед на една книга" като "здрависване с автора, със стопанина, една покана, след която вече може да се влезе в интимен разговор с него". Посочва значението на печата, свързва шрифта с изписването на българските букви: "хубостта на нашите букви, на българския шрифт - закръгления, объл или четвъртит, и непретенциозен, но хубав в своята простота" (Славейков 1959: 235-236). Според д-р Кръстев: "Да се говори за ролята на книгата в едно общество, ще рече да се говори за ролята на духовните интереси в това общество; ще рече да се изучава доколко върховните въпроси на духа и на битието правят част от неговия интелектуален живот, доколко проблемите на науката и бляновете на изкуството живеят в духовете". Критикът поставя и въпросите за "пазара на книгата" и "нейната търговска стойност" (Кръстев 2001: 279, 285; к.м. В.Р.).

Архив

Предлагам да наричаме архив всички тези системи от изкази (от една страна - събития, от друга - неща). (...) Той не притежава тежестта на традицията и не е свободната от време и място библиотека на всички библиотеки; но не е и приласкаващата забрава, откривана пред всяко ново слово от полето на свободното му упражняване. Между традицията и забравата архивът разкрива правилата на една практика, позволяваща на изказите едновременно да продължат да съществуват и следвайки тези правила, да се променят. Той е общата система за образуване и преобразуване на изказите.

(Фуко 1996: 149-150; к.а. М.Ф.)

"На Острова на Блажените" се разслоява сложно, подобно на текстов архив. Сред множество изписани страници авторството в книгата-мистификация е и следа на смисъла, която се подема, заглъхва, утаява, проговаря и мълчи. Свръхлично усилие да се направи този смисъл видим, то е мимолетно писане върху пясък, което вълните на забравата изтриват, за да бъде изписвано отново и отново. Славейков разгръща мистерията на авторството не само чрез неразпознаваеми маски на пишещите. Книгата му сюжетира проявите на анонимно писане: "поети, които рядко са творили и не са придавали значение на творенията си, нито са ги скрепяли с името си" (с. 8). Разиграва научни спорове за авторството: един "твърди, че автора е ...", друг "твърди, че автора е ...", но "почтения археолог и още по-почтения филолог още не са довършили изследванията си и въпроса за едно име остава все жива рана в науката" (с. 28). Условното име: "много от нейните песни са печатани, с един или друг псевдоним, по разни списания, без същинския им автор да е бил известен някому" (с. 62) - не отвежда до авторството, тъй като то също се оказва условност. Книгата на Славейков, която се представя като сбирка на творби на несъществуващи творци с необичайни имена, въобразява възможните отсъствия на автора: "Коя е тя - никой на Острова на Блажените не знае и нищо не можаха да ми кажат" (с. 207). Измисля странни проявления на писането и книгата: неграмотен клисар, който се "занимава с реснарство, лови синигери и пише епитафии" (с.201), а "всяка една надгробна плоча... е лист от тая книга с по една епитафия" (с. 202).

Разклоняващ се лабиринт от текстовост, неизбродим архив от изкази, мистификацията на Славейков създава книги, които не съществуват; описва текстове, които са чернови, непубликувани, неизвестни; въобразява автори - между факта и измислицата. Островът на Блажените е сякаш осъществена постмодерна ситуация - отсъстващо място, библиотека от липсващи книги, архив от измислени текстове, ненаписана история на несъществуваща литература. При толкова отсъствия, празни места, писане върху тях, значещи стават липсите, подбуждащи читателя да продължи с въпросите. Кои реални имена на български автори се появяват заедно с условните? Кои са действителните заглавия, скрити сред измислените? Коя естетика е представяна като доминираща? Кой тип творец се разпознава в играта на реално и условно в биографичните сюжети? И тогава, когато биографиите са несъотносими към български автори, как различията спрямо познатото очертават значеща типология на културната същност?

Координати на въображаемото

Опозиции, категории, същностни връзки като фолклор - литература, традиционно - модерно, свое и друго в културен смисъл, се проявяват и стават видими в играта на описание между липсващо и посочвано. Островът на Блажените е пространствена метафора на непространствени отношения. Едновременно памет за миналото и създаване на бъдеще, той е място отвъд времето, възможност културната същност да се представи като система от връзки, конфигурация на смисъл, мрежа от значещи съотнасяния и противопоставяния.

Възможността да се мисли Островът на Блажените и като пределно условно място извън пространството, позволява българската литература да бъде описвана като друга, а културно другото - представяно като част от своето в духовен смисъл. Книгата на Славейков прибавя към дебата за идентичността в българската култура от началото на XX в. своя аргумент-мистификация. Играта на смисли, неяснотата на маските, изплъзващите се значения подриват еднозначните опозиции и опростените противопоставяния. Митологичен тракийски герой (с. 7), християнски храм върху основите на езическо капище (с. 120), двор на селска църква (с. 38), "рисунка на някой стар холандски майстор" (с. 42) и колоритните картини с "пазарите на г. Митова" (с. 43), съкровищата на Британския музей (с. 152), изложба на скулптури в Париж (с. 167) - знаци и символи на различни исторически пластове и географски ареали, създават условното пространство на една културна традиция, мислена като вечно жива.

Когато пише: "То са картини, които и в нашата живопис и поезия, дето има толкова велики творения освен пазарите на г. Митова, биха се хвърлили в очи и биха създали школа" (с. 43), Славейков посочва художник⁴, който е фигура, представителна за споделяните в българския културен живот от края на XIX и началото на XX век идеи за национален стил в изкуството, както и за усилията на следосвобожденското общество за създаване на културни институции. За картините на Антон Митов става дума в портрета на условния автор Китан Дожд. Една от темите на въобразеното му творчество е простотата и наивното очарование на живота в малките градчета. На този автор е приписана творбата "По главната улица", която в мистифицирания портрет е представена като: "картина от провинциалния живот, тъй сигурно рисувана и с такъв характерен колорит" (с. 43).

Въобразяването на културни събития, автори, книги обвързва античност и съвремие, реални европейски градове и държави с Острова, разположен никъде в пространството. "Погребални обичаи в Омирово време" и "Как да разбираме по-добре Омира" са книги, за които мистификацията твърди: издадени в Париж от един от авторите на Острова, син на богат търговец от Пирея (с. 152).

Прослава "на живота и вечното обновление" (с. 119) - така в литературния портрет на въобразения автор Бойко Раздяла е определена творбата "Химни за смъртта на Свръхчовека". Скрит зад условното име, Славейков удвоява авторството и написва поемата, за да зазвучи оркестърът от различни времена, места и културни гласове, интерпретиран в критическата мистификация като: "пет живи гласа, както в някоя от най-дивните симфонии: един бас от бреговете на Гангес, два баритона от Палестиня, един тенор от храма на Аполона в Делфи и един дискант от най-високия връх на Стара Планина, планината на Заратустра" (с. 119). "Обаче между идеята на нашия поет и идеята на Нитче има голяма и съществена разлика" (с. 119) - настоява мистифицираният критически очерк.

Играта на културни образи позволява фантазно смесване и отграничаване на влияния, типологии, близости и различия. Славейков наподобява и сменя различни дискурси, стилизира изкази, фикционализира начини на писане, измисля авторски стилове, играе си с почерци. Мистификацията създава мислена културна територия, където съвременността е превод на миналото, древността е традиция, но и конструкт на модерното време. Казано в стилистиката на един от мистифицираните критически изкази: миналото е "широк харман, на който хората вършеят житно зърно за бъдните дни" (с. 96).

"Писма от Испания и Фиорди" е въобразена книга с "пътнишки очерки" (с. 141) на един от островните поети, живеещ в Париж, но непрестанно скитащ се по света. Играта на авторска идентичност позволява на Славейков да завърти оста на културно разграничаване и да превърне "север" и "юг" в географски посоки с културен смисъл. Политика на "Мисъл", списанието, с което Славейков е свързан, е да превежда и представя автори модернисти "далеч на север". Посоката на север сочи фиордите на Швеция и Норвегия, но и имената на "Бйорнсона и Ибсена" (с. 143).

Славейков създава мислена карта, на която са обозначени различни времена и места, но център на която е Балканът - реален топос и условност - поетичен пейзаж в "малки, прости и възхитителни песни" (с. 76) или във вдъхновени оди и дитирамби (с. 181). Концептуалистът на "Мисъл" се е заел "ретроспективно да "произведе" идентификационен модел... Изнамирането на телеологическия символ (т.е. центъра на народния дух) е най-рискованата операция. (...) спира (се) върху "Балкана" (Златанов 1998: 52).

Тъй като "На Острова на Блажените" настоява да мислим българската литература като друга, читателят и коментаторът са длъжни да следват тази игра на условност. Това, че в началото на мистификацията Славейков посочва антологията "Сянката на Балкана" с български народни песни, преведени на английски, означава, че тази съществуваща книга е въвлечена в играта на въображаемо, но и че чрез нея може да бъде правен преход към демистификация. Студията "Българската народна песен", поместена в антологията "Сянката на Балкана", слива литературната условност с конкретността на географското и историческото. Славейков създава словесна карта на реално пространство, но настоява, че става дума за фигура на смисъла в една литературна традиция. "На Балкана" - книга, приписана на един от авторите на Острова - Стамен Росита, попада в сложна обвързаност с творба на Славейков. "Това същото съм се опитал да изтъкна и аз в своята прелюдия "На Балкана", дето в поетически картини е представена историята на българския народ" - пише в студията "Българската народна песен" (Славейков 1994: 50).

Следите на Ботевия поетичен почерк в "На Острова на Блажените" могат да бъдат демаскирани по същия начин чрез препратка към студията за българската народна песен. Славейков изписва "нашата балканска природа" (с. 76), създава поетичност на въобразени книги и творби: "висините и боровите гори, изправени срещу слънцето, като на молитва", "картини от полето и живота в него" (с. 181). В студията "Българската народна песен" лесно се разпознава фраза със сходно начало: "нашата българска природа". Разгръщаща върху скрити препратки словесния образ на природа, "сурова и намръщена, която според дивния израз на поета всяка нощ, щом месецът изгрей, запява своята хайдушка песен" (Славейков 1994: 70), аналогията очаква да бъде разчетена. "Творчеството на Ботев (...) Славейков непрекъснато "интензифицира" и "оважностява" за българския свят, използвайки неизброими и взаимообъркващи способи - цитиране, поправяне, критика, превъзнасяне и т.н." (Златанов 1998: 52).

Произвеждането на аналогии, текстовите препратки към поезията на Ботев са част от стратегия за вписване на авторовата фигура в традицията на ранния български модернизъм. След смислосъздаващите процедури на "Мисъл" Ботевите поетически образи на природата не могат да бъдат изтрити от българската литературна традиция и от автентичния релеф. Поетически пейзаж и природен релеф вече не могат да бъдат отделени. Те сякаш са се сраснали. В невероятна смислова парабола поетическото е станало природа.

В предговора на "На Острова на Блажените" Славейков обявява предпочитанието си към автори, книги и творби: "дето личи живописната външност на живота и природата" и се заема да въобрази авторите, да измисли книгите, да съчини творбите на една мистифицирана литература, в която природата е "фон на вътрешността, и без нея нашето представление за тая поезия би било безцветно, безжизнено, би приличало на картина, изрязана от платното" (с. 6).

Модернистки проект

Културните сюжети и действащите в тях герои книгата на Славейков разказва между фактологията и въображението. Авторите се раждат и умират - скиталци, борци, политически деятели, самотници, страдалци. Признати и неизвестни, чествани и неиздавани. Всеки от портретите е ярка персоналия на несъществуващ автор. Според естетиката на ранния български модернизъм авторството е отпечатък на индивидуалността върху творението, то е проговаряне на Аз-а: "най-ценното у добрия писател - неговото а з, онова с което той иска да влияе на живота" (с. 183; разр. П.С.). То е и съдба. Проклятие. Страдание. Спасение. "Живот на духа", "болка на душата" и "съвестта" (с. 183). Същевременно всяка от персоналиите е неразчленимо множествена - трудно разгадаемо сплитане на лица, събития, факти, заглавия, книги, стихове. И ако все пак се вгледаме и разделим, и разчетем персоналиите отвъд условността на изказа, между въображението и факта, ще се прояви същността. Авторството ще се открои като отношение между традиционно и модерно, свое и друго.

"На Острова на Блажените" на Пенчо Славейков е проект на модернистичния автор в отношението му към традицията. За да се постанови естетически модерността, традицията, която се осъзнава като словесен архив, значещи биографични сюжети и авторски персоналии, трябва да бъде показана като налична и направена видима. От авторите на миналото модерността създава своите предшественици. В миналото чете и културните сюжети на своето раждане.

В предговора към антологията, представяща творби на автори от Острова, Славейков настоява: "не са мои, а преводи" (с. 6). "Не са мои" е указание към читателя и коментатора за разбиране и прочит на книгата. Същността на антологията като фикция не допуска търсенето на директни аналогии, откриването на преки съответствия, разчитането на смисъл, без да се спазва играта на условност, произвеждаща образи на литературен живот и на авторство. Същевременно рисунките на художника Никола Петров в оригиналното издание, изобразяващи Славейков и приложени към всеки от словесните портрети на автори с условни имена, сякаш подсказват друг прочит - всеки от тях е възможна проекция на Славейков. Постигането на смисъла между двете възможни разбирания осъществява мистификацията. Непрекъснато се произвежда съмнение "Кой е представяният автор?" - Славейков, но не съвсем, друг - с някоя от книгите, но биографичните факти отвеждат към трети и т.н. Докато се разбере, че Славейков е мистифицирал не автори, а типологии на авторство, профили, в чиито биографични превратности и въображаеми творби да вплете и разиграе възможността да се мисли модернистичният проект като отношение към родната традиция и като европейски едновременно. Ето защо в авторите с еднаква увереност се разпознават и български, и чужди творци.

Статията "Двете антологии на Пенчо Славейков" на Васил Пундев излиза почти две десетилетия след книгата на Славейков и посочва факт, незабелязан от критици и читатели, който, ще се окаже, задава неочакван интерпретативен хоризонт спрямо мистификацията. Докато пише "На Острова на Блажените" (1910), Пенчо Славейков работи и върху антологията "Немски поети" (1911). Критикът тръгва оттук и чете съответствия между антологията-мистификация и антологията с преведени и представени от Славейков немски поети. В. Пундев детайлно проследява приликите - "интересни и сложни" (Пундев 1928: 379) - между поетите на Острова и немските поети. Посочва аналогии в биографиите, творчеството и направените от Славейков характеристики между Доре Груда и Густав Фалке; между Нено Вечер и Лилиенкрон, между Стамен Росита и Гьоте, Ницше, Демел; между Чевдар Подрумче и Конрад Майер; между Бойко Раздяла - Хайне и Ницше. "Вън от това, както в "Немски поети" витае духът на Гьоте, така и в Острова се чувства неговото присъствие над цялата книга, проявено понякога с изрични указания" (Пундев 1928: 384).

Когато четем "На Острова на Блажените", положени в координатите на своята култура (процесът на четене винаги започва от този план), следваме пробягващи и изплъзващи се, но утвърждаващи този херменевтичен ключ разпознавания с български автори, книги, литературни събития. В. Пундев рязко сменя компетенцията на четене и се оказва, че мистификацията на Славейков произвежда същия тип - убягващи, но все пак разпознавания - и с немската литература. Всъщност текстовите съответствия, разчетени от критика, прибавяйки още един пласт на декодиране, правят видими културни типологии и универсалии в пределни смислови обхвати, каквито само една мистификация може да произведе.

При всеки от словесните портрети са използвани общи места на смисъла, които изграждат определена авторска типология. Представянето Славейков започва с "патриотите поети" (с. 7), въплъщаващи традицията. Общи места на техните биографични разкази са "тъмните спомени" (с. 7): легенди за убийства - "кама в гърдите" (с. 8), смъртни наказания - "обесиха без съд" (с. 7), революции (с. 7), заговори (с. 8), "затвор в окови" (с. 8). Славейков мистифицира събития и изкази, дава човешка и езикова плътност на историческото. Проследява превръщането му в героика: "воевода на чета, която години наред задава страх и трепет на враговете", "борец за свободата на родния си край" (с. 8). Аналогиите на условния автор Боре Вихор с Ботев само на пръв поглед са еднозначни. Втвърдяването на езиковите изкази до клишета показва как личните биографични разкази се разрастват до личностови и житейски типологии, изписвани от историята. Историческа фактологичност и фикционалност се вплитат в стиховете, приложени като преводи от този автор - "Самоубиец", "Бачо Киро", "Сто двадесет души". А "Марш" е модернистична реплика към традицията, преписваща в духовно-метафизичен план Ботевия баладичен образ на безсмъртието.

Славейков мистифицира и фигура на автор, "обществен деец, публицист и депутат в Народното Събрание" (с. 13), "министър на народната просвета" (с. 36). Зад маските на Видул Фингар и Велко Меруда се разпознават не само житейски факти и творби, отвеждащи към Петко Славейков, Ив. Вазов, К. Величков, Алеко Константинов, Ст. Михайловски, но и тип обществено действие, присъщо на българските творци след Освобождението. Славейков фикционализира публицистични и политически дискурси, за да обяви въпросите на едно общество, превръщащо се в модерно - "съвест", "истина", "граждански права" (с. 13, 14). Съчинява епизод на политическо убийство, в който сгъстява исторически сюжети на времето, и преписва разказа като политическа акция: "знамена на разни дружества безчет, речи безброй, викове безкрай. И най-накрая полиция и войска. И сетне кръв" (с. 15).

В разказа за автор - провинциален учител, увлечен от социалистическите идеи, се съдържа характерен за българското общество в края на XIX и началото на XX век биографичен и духовен сюжет, предаден чрез модернистичната му редакция (с. 40-42). Въпреки язвителния тон Славейков утвърждаващо фикционализира автори "безпокойни натури, вагабонтни духове, борци, безумци, които... изменяват смисъла на мисълта и на живота" (с. 41). Зад условното име Китан Дожд е разгърната литературно-биографична идентификация на модерен творец, наречен тук "един от младите" (с. 40). Мистифициран е познатият критически сюжет с второто издание на "Стихотворения" на Яворов, в което скандалният предговор на Славейков преписва образа на социалния поет като модерен автор. "Към тая книга има и приготвян предговор, който на времето си направи не малко шум по вестниците" (с. 40). Заглавието на мистифицирана книга "На другия бряг", отвеждащо към Ницше, също и аналогията с "Макс Щтирнер, автора на Е д и н с т в е н и я, който с молива на скромен учител написа книгата на своето а з" (с. 43; разр. П.С.), вплитат в биографични синтези и естетически аналогии типологията на модерния творец.

Зад маската на Стамен Росита, поета символист, е разигран същият духовен сюжет - преходът от "наивните блянове за една социална революция" към "вещател на най-съкровените движения на съвременната човешка душа" (с. 74). В портрета и на този условен поет се мярка силуетът на модерния Яворов, а в мистифицирания критически изказ: "изисканост на формата и смел полет на фантазията" (с. 75) се разпознава фразата "декадентски изискана форма" (Славейков 1904: 10), която във въпросния предговор Славейков отнася към автора на "Чудак" и "Лист отбрулен".

"Ето защо се съмнявам аз, че и критици и читатели не са разбрали, макар и да са ги чели, и не ще ги разберат, макар и да ги четат тези стихове. (...) До когато (...) чувството за хубавото не се превие в душата им, като неотемлен елемент на нравствена красота, на културност и човещина" - е етико-естетическият императив на Славейков в предговора към книгата "Стихотворения" на Яворов от 1904 г. (Славейков 1904: 10-11). Като синтезирана перифраза оттам звучи оценката за фикционалния поет символист: "Нямал той корени во своето време..." (с. 75). Но под тези думи също така е и сянката на думите на д-р Кръстев за самия Славейков: "Ала тоя мълком от всички непризнаван поет - художник няма никакви връзки нито с публиката, нито с критиците (...). Неговото време - и въобще времето за разбиране на истинско изкуство - ще настане (...) когато по-млади поети, обжегнати от негова душевен жар (...) подготвят публика и критици" (Кръстев 1907: 16-18). Условният образ на модерния поет в мистификацията на Славейков се изгражда върху пластове литературни отпратки, слепени с въображение и концептуалност.

Култура на паметта в модернистка редакция

Отношението на Славейков към традицията е едновременно съхраняващо и модернистично негативно: "Благодат за тоя млад народ е, както в обществения му живот, тъй в и литературата, че той не си вързва волята с (...) мъртавщини на традицията" (с. 183). Думите са мистифицирани като цитат "на един чужденец за нас" (с. 183). Славейков, който зад имена-маски представя Други автори (и български, и чужди) и разказва за себе си като някой Друг, често използва и обратната перспектива - погледа на Другите към нас. Тази позиция на допустимо различие, на сложна обвързаност се запазва, дори когато в безпардонния изказ и груби коментари бихме могли да заподозрем лична непримиримост към идеи, автори, позиции, естетики. Мистификацията на Славейков е много повече от лична книга - разказ чрез биографични и авторски синтези на духовната история и историята на идеите в българското общество в края на XIX и началото на XX век.

Славейков виждаше в себе си отразени или изхождащи всички значителни прояви в нашия духовен живот. Мисълта, че Възраждането ни всъщност сега почва, е в съгласие с това самосъзнание. Той се чувстваше стожер на българската култура. Макар неизразено, явно е у него сравняването на своето значение с това на Пушкин за русите или дори на Гьоте за немския народ.

(Пундев 1928: 376)

Духовната история на своето време Славейков чете като проекция на миналото в настоящето, спасяваща връзка между бреговете на времето, вечно връщане към "нашето възраждание, от мнозина считано като нещо вече отдавна преминало, а което всъщност може би сега почва" (с. 100). Представянето на един от мистифицираните автори прехвърля мост на смисъла между "пъстрия - външно и вътрешно - живот на епохата на възражданието" и "творенията на ония модерни европейски писатели... (на) мощни духом хора и силни страсти" (с. 85). За Славейков Българското възраждане е вечно жива епоха на духа, намерила основанията си в миналото, но и продължаваща отвъд него. Интензивният живот на духа е обвързан с модернистичния тезис за вечното завръщане, което позволява Възраждането да се мисли като винаги започващо отново. Славейков полага връзка с европейската модерност, но и търси различие.

В мистификацията Славейков обвързва писането с паметта в културен смисъл. Времето изличава паметници, заравя забрава в страниците на историята (с. 117), изтрива имена. Следите на смисъла отвеждат към търсене на самия смисъл, към "живота на вечното настояще" (с. 117) на творческия дух, дирещ отново и отново. Мотива за паметта и забравата Славейков продължава като коментар към неподписан откъс от "Идеи" на Хайне⁵, скрит сред мистифициран дискурс, представящ автор с условно име Бойко Раздяла. Като философска препратка, но и като редакция на философски идеи е осмислена драматическата поема "Химни за смъртта на Свръхчовека", приписана на този въобразен творец. Разбирането, че "това, което е било" е   с а м о   м а т е р и а л   з а   с т р о е ж а   н а   б ъ д н е т о" (с. 119; разр. П.С.), е утвърждаваща живота поправка на Ницше, която Славейков, преводачът и популяризаторът на немския философ, изписва, държейки ръката на въобразения автор.

Персоналии

За Иво Доля, автора, в когото критиката най-явно разпознава Славейков, в мистификацията е написано: "Той беше носител на нашето съзнание и негов, засега най-добър изразител" (с. 101). Всяка от фикционализираните персоналии е още едно проявление на същото. Славейков вплита времето на българската модерност в биографични сюжети. Превръща ги в разкази за самота, надмогнато страдание и воля за живот. Между историята на всекидневното живеене, където биографиите получават плътност, и въобразеното творчество на авторите мистификацията е изключително изобретателна, представяйки различни проявления на самотата като състояние на духа. Славейков въобразява за авторите различни варианти на все един и същ живот в самота - от "свърхчовешко отчаяние" (с. 153) до усамотение в "тишината на обикновеното, дето е истински живота и всичко, дори най-дребното, пълно со значение" (с. 181). Измисля им препитание "со скудните залъци на волен учител по музика" (с. 22), на учител, "някъде в провинцията", полудял и умрял в мизерия (с. 40), на "обикновен учител, обичан за кроткия му нрав и уважаван за извънредния интерес към живота на своите съселени" (с. 180). За един автор е казано: "няма постоянно занятие", пропътувал е целия Остров, но не го е напускал, и знае всяко кътче в него (с. 52), а за друг е мистифицирано, че: живее "главно в Париж, отдето излиза постоянно да обикаля и се скита по света" (с. 141). Линиите на общ сюжет на времето отвеждат някои от авторите в университетите на Париж и Виена, а други сдобиват с битието на "началник на главната поща в Артаня" (с. 167), на "секретар на централната метеорологическа станция" (с. 193) в същото несъществуващо градче. Трети "се установява като писател в столицата" (с. 180) ... на Острова. Животът им на хора на духа е разсечен от участта да са едновременно хвалени "благоговейно" (с. 74) и отрупвани "с най-сочни хули и подигравки" (с. 74). Мистифицираните разкази за края на живота им са написани с предчувствие, което ще се потвърди от реални ситуации в биографиите на български автори - последни дни като "тиха елегия" (с. 101), в "забрава и безпомощност" (с. 99), в слепота и немощ (с. 117). Славейков въобразява пространства на края на дните на авторите: "парижкото гробище при Монмартър" (с. 113) или надгробна плоча в двора на малка църква (с. 202).

На жените автори мистификацията приписва творения, свързани с мистериите на древни брачни обреди (Силва Мара) и тайнството на смъртта (Вита Деледа). На тях е отредено създаването на поема за раждането на живота (Силва Мара) и "песента на края" (Вита Деледа). В преход от въображаемото към реалността, достатъчно е да погледнем портретите на условните поетеси, нарисувани от Н. Петров в първото издание на "На Острова на Блажените", и разпознавайки профила, може би, на Мара Белчева да разберем как е изглеждала верността.

В различните си преображения авторството според мистификацията е живот на духа, отвъд усамотението или пъстротата на ежедневния живот, отвъд изгнанието и скиталчеството, отвъд забравата и смъртта. Славейков създава пластическа среда: "живописното и тихо балканско градче Анварт, прочуто още от старо време с овощните си градини" (с. 94), "тавана в черквата на родното (...) градче" (с. 95). И показва превръщането на "тишината и бляновете на преживяното" (с. 95) в творчество, в "упознаване себе си" (с. 183), в "самонаблюдение", в което се раждат песните на "тиха някаква замисленост" (с. 22). Книгата му въобразява изкази и дискурси, произвежда текстове в текста, но непроменено остава предпочитанието към естетиката на съкровеното във видимото. Мистифицирано предисловие на книга от измислен автор, която е "библиографическа рядкост" (с. 53), приложено писмо на друг въобразен поет (с. 141-144), цитати от критически очерки на трети несъществуващ творец (с. 181-184) - всички тези словесни жанрове, текстове, приписвани някому, думи, изречени от нечие условно име, повтарят едно. Поезията на откровението, на "хубостта на интимното", което "избистря душата" (с. 53), се твори в самота. За "тихото усамотение" на поета, дето се творят бляновете" (с. 181) пише и в мистифициран критически очерк. "Творят блянове" - в тези думи се разпознава споделена фраза - словесна формула, която авторите от "Мисъл" използват в свои статии, писма, пощенски карти.

Славейков представя усамотението като позиция на естетическото, а самотата като личностен стоицизъм. "Аз съм тъй самотен, тъй по своя воля отстранен от живота" (с. 142) - писмото на автора с условно име Тихо Чубра разгръща сюжета на изгнаничеството като духовен подвиг. И тук, и в цялата книга са използвани словесни фигури, отвеждащи към "Тъй рече Заратустра" на Ницше, но преозначени от Славейков като "воля за живот".

Статията "Заратустра" е писана в 1910, годината, когато е публикувана антологията-мистификация, но е обнародвана през 1920 г. в кн. 7 на сп. "Златорог". В нея Славейков прави портрет на Ницше по модела на представяне на авторите в "На Острова на Блажените": биографичен разказ, житейска съдба, духовни учители, история на идеите на времето, творчество и последни дни - "битие без живот" (Славейков 1994: 89). Славейков пише за "пейзажа на неговата мисъл" (Славейков 1994: 77). Настоява, че "животът на идеите е обусловен" и Ницше "заговорва определено и рязко немилостиво за онова, за което отпреди само са мълвили". Отбелязва, че "в това е оригиналитетът на великите художници и мислители - да изгасят чуждото в своето" (Славейков 1994: 85). Определя "Тъй рече Заратустра" като "една лична изповед, една индивидуална поема, през която говори личността" (Славейков 1994: 82).

В "На Острова на Блажените" Славейков създава риторически речник на повтарящи се смислови фигури с разпознаваема философска етимология. "Пустиня", "път", "планина", "връх", "другият бряг" стават символни обозначения в своеобразна география на житейското устояване. Книгата мистифицира мисията на Твореца като медиативна фигура, съединяваща бреговете на времето, мост между страданието и милостта към живота, между ежедневното и тишината на духа. Метафизиката на самотата у Ницше и радикалното питане за човешкото на немския философ Славейков интерпретира като битиен стоицизъм, като достойнство на мълчаливото страдание и гордо съзнание за дълг към живота. Подобна интерпретация е много близка до критическия тезис на д-р Кръстев за творчеството на Славейков: пробуждане за "нов живот - живота на скръбта и на безименните страдания. (...) В смирената неволею плът възсияла гордата душа на поета. (...) Пенчо Славейков - един вълшебник на българската реч, един певец на чужди страдания, за да заглушава своите..." (Кръстев 2001: 248-249).

Въобразеният автор Иво Доля, въпреки обичайните критически съотнасяния със Славейков, е много повече от негова проекция. С това условно име са подписани "Баща ми в мен" и "Жрец на живота", нему е вменено авторството на "По моста на времето" - една поема за "минало, сегашно, легенди, блянове, лъжата и истините на живота". "Твърде прилична на моята "Кървава песен", твърди Славейков (с. 96) и прехвърля смисъл между мистифицирана и реална творба, между конкретното име на автор и авторството като пренесена през времето традиция. В портрета, представящ Иво Доля, съкровената и за Славейков, твърде лична в началото, изповед на страданието като житейска участ завършва с размисъл за времената в историческото живеене.

В разбирането на Славейков за творчеството има горд размах и непостижимост на духовното въздигане. В "Епически песни" (1907) на Славейков "Успокоеният", "Сърце на сърцата", "Микеланджело", "Симфония на безнадежността" са философски поеми с културни герои Ленау, Шели, Микеланджело, Прометей, утвърждаващи песни на съзидателното начало, мистерии на творческия процес, оратории на силата на човешкия дух. Във въобразените животописи на "На Острова на Блажените" етичният императив и героико-жертвеното начало са разтворени във философия на живота. Страдание и стоицизъм са показани като воля за творчество, което открива в миналото духовен героизъм, за да го вгради в идното.

Естетически манифест

За книгата на Славейков Св. Игов пише: "не поетичното, а критическото е по-интересно в нея. Защото, макар и да се е изразил дотогава като критик и в цяла поредица от блестящи статии, и в портретните характеристики на "Немски поети", едва ли другаде Пенчо Славейков е дал в такава цялостна система своето творческо самосъзнание като български поет и своето критическо съзнание за българската литература" (Игов 1995: 141). Оценка, с чиято основателност се съгласяваме с уточнението, че в "На Острова на Блажените" критическото самосъзнание е мистифициращ жест.

Проведената от Славейков във всички жанрове на оценката и коментара критическа практика е по повод на въобразени книги на несъществуващи автори в условен литературен живот на място никъде в пространството. Процедурите на оценка, интерпретация, критическо портретуване и културна рефлексия се осъществяват в идеалната ситуация на мислимост за самите процедури, тяхната практика, употреба и функция. Критическото съзнание на Славейков в книгата се проявява като рефлексия над критическата рефлексия, проиграна в мистифицирани текстови осъществявания.

Метакритическото ниво е концептуализирано през определена културна програма и нейните принципи, което позволява книгата да бъде четена и като естетически манифест на модерността. Представяйки въобразени автори и техни творби, "На Острова на Блажените" създава мистифициран масив от критически оценки, предговори, коментари, научни изследвания, литературни истории, в които са обявени естетически позиции. Манифестирано е предпочитание към естетика на "действителност(та) и въобразените ѝ възможности" (с. 96), на живота на фантазията като живот на културата (с. 40). Поезията е наречена "действителността на действителния живот" (с. 182). В присъщата за модерната естетика парабола действителност и условност сменят местата си, а творецът се превръща в създател на въображаем свят на изначалния смисъл. "Нашия живот сега е хаос: и той чака твореца, който да създаде из него твърд и земя" (с. 182). "Наивното народно творчество" се мисли като осъществена връзка между традицията и модерния поет (с. 22). Обявено е, че съединявайки "в себе си висока култура и изпръвна наивност" (с. 153), творецът е призван да изрича "най-обикновените неща по най-необикновен начин" (с. 166), да прониква до скрития смисъл на видимото. Повтаряните формули "думите на нещата" (с. 22), "нещата на тия думи" (с. 153) оповестяват връзката между видимост и смисъл, между представност и същност в езиковата природа на поетическото.

Механизмът на мистификация в пределната си условна универсалност задава интенции, които в бъдещето на българската литература се оказват осъществени, предполага насоки, които се реализират. Мистификацията произвежда бъдеще. Като игра на възможности Славейков въобразява идното чрез модернистко списание "Анали", издание на радикална естетика, при която "всякоя фраза се почва с главна буква и свършва с една, две или три удивителни" (с. 36).

Езикова доктрина

И най-сетне "На Острова на Блажените" може да бъде четена и като езикова доктрина. Представяйки в исторически план три типа лингвистични доктрини в българската литература, Н. Георгиев подчертава, че между "качествената" и "семантичната" езикова доктрина "има дълбоки принципни различия" (Георгиев 1984: 255). Ако обаче прочетем "На Острова на Блажените" в тази перспектива, ще открием в нея принципи и на качествената, и на семантичната - най-точно е да бъде определена като модернистична редакция на качествената езикова доктрина.

В статията "Език и култура" Славейков манифестира: "Българският език, по основния си тон, е резък, енергичен, но гъвкав и способен да предаде най-буйни и екстазни движения на душата". Писателят търси образни аналогии на идентичността в езика: "Остри са звуковете на българския език, като върховете на нашите планини (...) те образуват една волна верига, една Стара планина - гранит и мрямор, тъмни усои, пълни със скъпи руди, и висини, дето въздухът е ведър и се леко се диша" (Славейков 1959: 250-251). Проблематизира конфликтност между поезия и граматика, допускайки "грешка против граматиката", но не и против "тона и духа на езика" (Славейков 1959: 237). Като отбелязва исторически промени в езика, настоява, че не той трябва "да се подчини на граматиката, а тя на езика" (Славейков 1959: 243).

В "На Острова на Блажените" Славейков с удоволствие продължава да води битки с филолози и лингвисти. Обявява речника за "ковчег за смъртните останки на езика", а граматиката за "погребални обреди при неговата смърт" (с. 97). Декларира "правото на творците да бъдат диктатори и насилници в езика" (с. 97). Мистифицира отрицание, за да утвърди: "считан негоден като културно сечиво, е език, който може всичко да каже и тъй хубаво, както опитните културни езици" (с. 98). Реторически сгъстява негативните оценки: "беден и първобитен на глед" (с. 152), което усилва утвърждаването до славослов: "може да се твори като на някой европейски културен и най-изискан език, с нюанси в мисълта и образите, каквито преди никой не е мислил, че се крият в него" (с. 153). Езикът е обявен за притежател на красота, която трябва да се изтръгне от мълчанието, за носител на смисъл, до който творецът трябва да проникне. "Езика ни е дивен. И в него е залогът на онова хубаво, което ние ще създадем. То е активен език. Во всяка негова дума има меч, млат, длето и мускули" (с. 183). Славейков не крие раздразнението си от крайности на поетическия експеримент, при който "законните връзки между думите са уничтожени" и се "подскача и през думи, и през мисли" (с. 167). Но подчертава модернистичния тезис, че създавайки свят в езика, творецът дръзва да дели "мегдан с Господа" (с. 183).

Изкушението да се обобщят изведените от книгата лингвистични твърдения като доктрина, според която езикът е притежател на качества, които трябва да бъдат проявени, както и възможност за творене на свят, неизбежно изисква уточнението, че всъщност става дума за езика, на който се създава литературата на... Острова. Незабелязано в процеса на четене мистификацията е прехвърлила смисъл между този въображаем език, коментиран и предпоставян естетически в книгата, карайки ни да мислим за езика, на който твори Славейков.

Идеята и книгата

"На Острова на Блажените" непрекъснато подрива читателската увереност, че зад условността се разпознава реалност. Но и активно провокира връзки и съотнасяния с български действителности. Представена като антология на преведени автори, но и илюстрирана с портретни скици на Славейков, книгата е и ироничен въпрос към всеки, който би я прочел като себеслов на автора. Дори и скрити зад множество имена и маски на пишещи, огорчението и страданието на авторската личност са оголено реални. Въпреки непрестанно произвеждащия се ефект на мистификация.

През 1921 г. в кн. 6 на сп. "Златорог" е публикуван очерк на Пенчо Славейков със заглавие "На Острова на Блажените". Макар и очеркът да излиза по-късно, създаването му предшества антологията със същото заглавие от 1910 г. Проследявайки замисъла на книгата в детайлно обследване на по-ранни публикации и архивни текстове, М. Неделчев предполага, че очеркът "най-вероятно е бил първи вариант за проектираната книга" (Неделчев 1986: 4).

По-същественото обаче е, че очеркът е резюмиран, но нереализиран проект. Сгъстеният му и лаконичен изказ прави по-видими сатиричния акцент върху обществения живот, ироничните обрати в смисъла, остроумните и жлъчни коментари за властта, институциите, културните учреждения. Тук има прекалено много настояще. Подобни наблюдения имат основание само отнесени към очерка и разграничаването от книгата-антология е наложително. В противен случай би се стигнало до следните изводи:

"На Острова на блажените" суспендира идеята за приемственост не само в темпорален, но и в пространствен аспект. Прекъснатостта на нишката към историята, фокусирането на вниманието почти изцяло върху настоящето, дори до интерес към злободневното, се оглеждат в един доброволно избран пространствен изолационизъм. Знаковостта на островното изпълва и антологията, и по-ранния очерк "На Острова на блажените" (...) миналото престава да се отъждествява с традицията, да се свежда до нея, да задава и произвежда необходимо задължаващ колективен опит...

(Тиханов 1998: 159, 162)

В очерка отсъстват Поетите. А точно това отсъствие отменя антологията от 1910 г. Изградена върху представянето на автори, тя набавя на мистифицираното пространство, наречено Острова, блаженството и проклятието на творчеството.

В очерка Славейков, разказвайки легенди за миналото, натрупва метафорични значения на Блажения остров. Той е Завръщането, Забравата, Любовта. "Че като любовта е този остров: който се отбие там, изгубен е навеки" (Славейков 1921: 6). Островът е време извън времето. Проследявайки архаични културни пластове на митологемата Острова на Блажените, М. Неделчев обобщава: "За това идеално пространство винаги е характерно другояче течащото или "спрялото" време" (Неделчев 1986: 4). В книгата-антология Славейков се отказва от любовта като метафора на блаженството. И превръща Острова - място извън пространството, в осъществена връзка между било, настояще и бъдно. Така Забравата и Завръщането получават друг смисъл, в следването на който се разгръщат лабиринтите на мистификацията.

Да не се направи в това отношение разграничение между очерка и книгата със същото заглавие, би означавало да остане незабелязан и некоментиран проблем, който Славейков (и "Мисъл") смятат за същностен в проекта на модерността - грижа за миналото като избор, подреждане и вписване в настоящето. Сегашното се мисли като мост между някога било и бъдно. Времето е течаща в двете посоки обвързаност. Традицията поражда модерността, но и е създавана от нея.

БЕЛЕЖКИ

1. Славейков, Пенчо. На Острова на Блажените. Фототипно издание, посветено на 120-годишнината от рождението на Пенчо Славейков. София, 1986. Всички следващи цитирания по това издание посочват страниците в скоби в текста. [обратно]

2. За един от смислите на пазарната метафорика в критическите дискурси на Пенчо Славейков и д-р Кръстев вж.: Стефанов (2000: 133-147). [обратно]

3. "На 1 ноември 1910 г. Ал. Паскалев съобщава в списанието си "Съвременна мисъл", че "На Острова на блажените", "която излазя от печат тия дни (...), е една особена книга в много отношения. В своята цялост, като литературна форма, тя е първа по рода си книга не само у нас, но и в общата литература. (...) с най-разкошната досега у нас техника." (цит. по: Неделчев 1986: 8). [обратно]

4. Антон С. Митов - живописец и художествен критик. Един от основателите на Държавното рисувателно училище в София, преподавател и професор по история на изкуството. Основател на Дружеството за поддържане на изкуството в България (1893), основател и редактор (заедно с Мърквичка) на първото българско списание за изобразително изкуство "Изкуство" (1895-1899). "Привличат го пъстрите и ярки национални костюми, шумните пазарски тълпи, вълнува го пробуждащия се живот в провинциалните градчета, оживлението и колорита на следосвобожденска София. (...) участва в украсата на новопостроения храм-паметник "Александър Невски" (...) прави първите опити в България за театрални костюми към драмата на Ив. Вазов "Към пропаст" (цит. по: Енциклопедия (1987: 107). [обратно]

5. Цитатът от "Идеи" на Хайне е разчетен от В. Пундев (1928: 383). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Атанасова 1991: Атанасова, Цв. Кръгът "Мисъл". София, 1991.

Вазов 1979: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Т. 19. София, 1979.

Георгиев 1984: Георгиев, Н. Художествена литература и езикова доктрина. // Проблеми на теорията и историята на литературата. София,1984, с. 245-256.

Енциклопедия 1987: Енциклопедия на изобразителното изкуство в България. София: Изд. на БАН, 1987.

Златанов 1998: Златанов, Бл. Нация и литература в точката на "Балкана". // Българският канон? Кризата на литературното наследство. София, 1998, с. 50-82.

Игов 1995: Игов, Св. История на българската литература 1878-1944. София, 1995.

Кръстев 1907: Миролюбов, В. Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература. Тутракан, 1907.

Кръстев 2001: Кръстев, К. Пенчо Славейков. Сп. "Мисъл", год. VII, 1897, кн. 8, 9. // Кръстев, К. Съчинения. Т. 2. Съст. Л. Стаматов, С. Янев. София, 2001, с. 248-278.

Кръстев 2001: Кръстев, К. Българската книга. Сп. "Мисъл", год. IХ, 1899, кн. 2. // Кръстев, К. Съчинения. Т. 2. Съст. Л. Стаматов, С. Янев. София, 2001, с. 279-290.

Кьосев, Ал. Караниците около четенето. София, 2013.

Михайлов 1980: Михайлов, К. Едно становище за "На острова на блажените". // Литературна история, 1980, кн. 6.

Неделчев 1986: Неделчев, М. Завръщане към "На Острова на Блажените". Предговор-приложение към "На Острова на Блажените". // Славейков, Пенчо. На Острова на Блажените. Фототипно издание, посветено на 120-годишнината от рождението на Пенчо Славейков. София, 1986, с. 3-15.

Пундев 1921: Пундев, В. Едно сравнение. // Златорог, г. II, 1921, кн. 3, с. 163-166.

Пундев 1928: Пундев, В. Двете антологии на Пенчо Славейков. // Златорог, год. VIII, 1928, кн. 6, с. 375-386.

Славейков 1904: Славейков, Пенчо. Предговор към Стихотворения. // Яворов, П. К. Стихотворения. С предговор от Пeнчо Славейков. Второ издание на Олчевата книжарница. София, 1904, с. V-ХI.

Славейков 1921: Славейков, Пенчо. На Острова на Блажените. // Златорог, г. II, 1921, кн. 6.

Славейков 1959: Славейков, П. Блянове на модерен поет. Сп. "Мисъл" , год. XIII, 1903, кн. 3-4. // Славейков, Пенчо. Събрани съчинения в осем тома. Под ред. на Б. Делчев. Т. 5. София, 1959, с. 54-68.

Славейков 1959: Славейков, П. Език и култура. Сп. "Мисъл" , год. XVII, 1907, кн. 1. // Славейков, Пенчо. Събрани съчинения в осем тома. Под ред. на Б. Делчев. Т. 5. София, 1959, с. 234-251.

Славейков 1986: Славейков, Пенчо. "На Острова на Блажените". Фототипно издание, посветено на 120-годишнината от рождението на Пенчо Славейков. София, 1986.

Славейков 1994: Славейков, Пенчо. Българската народна песен. Сп. "Мисъл", год. ХIV, 1904, кн. 1, 3. // Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Съст.: Ив. Еленков, Р. Даскалов. София, 1994, с. 49-71.

Славейков 1994: Славейков, Пенчо. Заратустра. Сп. "Златорог", год. I, 1920, кн. 7. // Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Съст.: Ив. Еленков, Р. Даскалов. София, 1994, с. 72-89.

Славейков 2001: Славейков, Пенчо. Съчинения. Т. 1. Епика. Съст., ком. и ред. Ст. Михайлова, К. Михайлов. София, 2001.

Стефанов 1995: Стефанов, В. Литературната институция. София, 1995.

Стефанов 2000: Стефанов, В. Участта Вавилон. Лица, маски и двойници в българската литература. София, 2000.

Тиханов 1998: Тиханов, Г. Жанровото съзнание на кръга "Мисъл". Към културната биография на българския модернизъм. София, 1998.

Фуко 1996: Фуко, М. Археология на знанието. София, 1996.

© Виолета Русева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.02.2021
Виолета Русева. Литературноисторически етюди. Второ доп. изд. Варна: LiterNet, 2021

Други публикации:
Виолета Русева. Литературноисторически етюди. УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2009.