ВАЗОВ. ИСТОРИЯ И ГЕОГРАФИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА

Виолета Русева

web | Литературноисторически етюди

ИСТОРИЯ И ГЕОГРАФИЯ НА ПОЕТИЧЕСКОТО

"Нам трябува идеал, за да ни въодушеви" (Вазов 1979а: 147) - пише Вазов в "Народний глас" (бр. 352 от 18 дек. 1882). Отново на страниците на вестника в "Мисли върху работите в Източна Румелия", година по-късно, добавя: "има едно отечество, което се нарича България, и един идеал, който се нарича: съединение" (Вазов 1979а: 177). Иван Вазов е писателят, който ще свърже разделени епохи и територии в символна цялост на българския свят. У Вазов литературата намира Автора, който да скрепи целостта на българското, да въобрази и предложи желани и престижни модели на колективна идентификация.

"Гусла. Най-нови лирически и епически стихотворения, 1879-1881" (1881) и "Поля и гори. Нова сбирка стихотворения, 1882-1883" (1884) Вазов пише в Берковица и Пловдив. В тях той създава словесна карта на разделена България, мислейки я като цялост. В "Сантиментална разходка по Европа", стихотворение от "Гусла", Вазов създава с думи пространства и исторически визии, сплита географски названия, имена на държави и на исторически деятели, за да положи в словесната проекция на стария континент очертанията на една България, която не е себе си. От "Емус" до "Марица" в няколко стиха е притаен образът на Пловдив, градът, сдобил се с неочакваната съдба на столица. Перспективата на гледане рязко се сменя, широкият хоризонт, следващ разстилащи се географски предели и пространни исторически визии, застива в точката на всекидневното. Там историческото е невидимо и интимността е защитено място. В града на разноречието, на стълпотворението на "язици, вери, наций безчет" кипи оживление на "латерни, балове, венгери", доловимо в живеенето сред него. Погледът на пределна интимност се приютява в завършващите два стиха: "мойто тихо гняздо и скромен подслон/ и - мила съседка на срещний балкон."

Стихотворението е печатано най-първо в "Народний глас". След него е изписано "Пловдив, декември 1880". При включването му в "Гусла" Вазов пропуща някои стихове. Извън последната редакция на творбата остават имената, очертаващи други предели на българското: "Виждам надалече Дунава светливий,/ на изток ми свети Черното море". Сякаш, както е изрязана географската карта, е бил редактиран и словесният ѝ вариант. Пропуснати са и стиховете "Във Средец обаче аз не ща да слазям...". Стихотворното разгръщане на отказа Вазов пояснява в авторска бележка така: "Помнат всички министерските кризиси в края на 1880 г. в България". Извън окончателната редакция остават и стиховете: "Но спрях, да не кажа истина позната,/ че у нас веч има закон за печата"¹. Изтрито е всичко, което би положило стихотворението в перспектива на четене през политическия контекст, ако и да е видно, че Вазов се е вълнувал премного от неговата актуалност. Редактиращата ръка е изтрила кипежа на политически страсти. В основанието си, провокиран от историческата съдбовност, почеркът на автора е калиграфски закръглен в изписване на "изящна словесност".

В предисловието на "Гусла" Вазов обявява и обяснява тази своя позиция. Оголена е пределната сгъстеност на времето:

Обстоятелствата, в които живеем, са най-малко благоприятни за тихата песен на музите, и в часът, когато всичките духове са изключително заняти с политическите събития и с работите, които изпълнят окръжающият ни вънкашен мир; когато всеки развит българин с нетърпелива жадност очаква да прочете уводните членове на нашите вестници...

(Вазов 1975а: 446)

Вазов пита възможно ли е появлението на "тихи, безвредни и безцелни отзиви на един мечтателен дух". Риториката на предисловието усилва и среща вкусове на живеенето. Лирическото писане, настоява Вазов, е "един кураж" между, от една страна, "духовни потребности в тесният мир на канцелариите или в загадъчните антрефилета на вестниците, вкус, от който и самий писател на тия редове не се стеснява да признае, че се обладава", и от друга, забвението, в което е оставена изящната литература, "твърде много пренебрегната, твърде много изоставена, твърде много неразбрана и презряна" (Вазов 1975а: 446). Конституирайки естетическата словесност, обособявайки полето на професионалното авторство, Вазов оставя собствено политическото извън сферата му, ако и то да владее пристрастията на времето. Както редактираните стихове са оставили актуалното извън окончателния вариант на стихотворението, така от гледната точка на литературата политическото се е оказало периферно спрямо естетическото и подчинено на неговата функционалност. И все пак остава невидимата позиция на мисълта, от която двете лирическите книги на Вазов, писани в Пловдив, създават образа на българската цялост.

В лирическите сбирки "Гусла" и "Поля и гори" литературата отвоюва географското от неговата природност. Пейзажите тук са поставени в рамката на думите. Лирическите сюжети на отделни стихотворения или на книгите като цяло не само обхождат, маркират мислена цялост, но и обживяват пространството, интимно го присвояват в плана на духовното. Линиите на движение, топосите на географското, местата на природното очертават карта на националното пространство като свое, интимно преживяно. Едновременно с това историята е превърната в разказ и разпръснати части от този разказ са вписани в пейзажа. Релефът и неговото поетическо описание, историята и разказът за нея не могат да бъдат разделени в словото. Литературата става знак, в който са вписани знаци, символ, в който са вградени други символи. Това има предвид Вазов, когато в предговора на "Гусла" настоява за куража да се очертае "полето на литературната деятелност" (Вазов 1975а: 447). "Изящната литература" (също както историята и пейзажа) символизира идентичността, означава я, става неин образ. Вазов има съзнание за тази връзка и изгражда върху нея творенията си. Той ословесява историческото и географското, превръща ги в символи на българското. Вписва ги в литературата - също символ на идентичността. За речника на времето на Вазов "изящна литература" има смисъл на естетическото като обособена сфера. Но литературата не може да се мисли като поле на "изящното" в прякото му значение, настоява Вазов, пишейки в същия предговор за своето творчество като "бежливи вдъхновения, които са далеко от да са винаги възвишени и светли сред хаотическата епоха, пълна с прозаическа суровина и дребно боричкание на събудените страсти" (Вазов 1975а: 447).

Поезията на Вазов изтръгва природата от нейната първичност и я превръща в ословесен пейзаж. Назовава всяко бърдо, връх, река, планина, долина. Имената върху географската карта са превърнати в поетически заглавия, а кътовете природа - в поетически обекти. Локалните топоси се свързват като елементи на грандиозен национален пейзаж, в "голяма и подробна ж и в о п и с н а  к а р т а  н а  Б ъ л г а р и я" (Арнаудов 1970: 269; разр. М.А.). В "Събрани съчинения" на Вазов (Хемус, 1945), под редакцията на М. Арнаудов за пръв път е публикуван изготвен от писателя план за обширно съчинение Ж и в о п и с н а  Б ъ л г а р и я:

Описания: Витоша, Софийската котловина, Рила, Родопите, Търново, Преслав, Долината на Тунджа, Стара планина, Ком и пр.

За тая цел ще се използват непечатаните още описания, назначени за "Отечество", както и описанията, влезли в моите томове с разкази. (...)

Описанията да бъдат спъстрени с мои по-добри дескриптивно-лирически стихотворения на съответните места.

(Вазов 1977: 373-374)

От природните дадености - конкретна местност, внезапно открила се гледка - Вазов конструира обекти на желаното. Той подрежда визуалното като символно и повече от всеки пейзажист знае, че нищо не подхранва така въображението за величие на един народ, както горд планински пейзаж.

"Поля и гори. Нова сбирка стихотворения от И. Вазов" (1884) се открива с признание: "Имаме нужда... от светлина, от вдъхновение, от вяра, от големи примери, от велики самопожертвования, които въздигат и окриляват душата и правят един народ уважаем, ако не велик" (Вазов 1975а: 479). "Аз приготвих тая книга." - последната фраза на предисловието отваря полето на въображаемо сплитане на история и природа. Книгата създава величието като поетическа категория.

В двете лирически сбирки от "берковските преживявания" през, казано със заглавието на една от поетическите творби, "кръгозора на Пловдив", в годините от 1879 до 1884, Вазов гледа българската природа като място на историята. Оптиката на подобно свързване подсказва възможността за една поетика на маргиналните текстови полета, която съединява смисъла на цялото чрез проследяване на редакции, замени, изтривания, чрез разчитане на предисловия, бележки под линия, изписани дати и имена на местности и градове след творбите.

Стихотворението "Кръгозорът на Пловдив" от сбирката "Поля и гори" е изградено в перспектива на гледане, която от страничен ъгъл обглежда и свързва мислено "север" и "юг". Извисяващият се релеф от планини, маркиран от Родопи, Рила, Среднята гора, великия Балкан, е образ на мислена посредством поетическото карта на цялостта. Поетическите фигури на "орловите крила" и "гръмовната стрела" заличават смисъла на граница с идеята за цялост ("Преградите на България"). В пределите на планините пространството е време, то е "години", "векове", "вечност", минало, врязано в зъбери, урви и величествени върхове ("Родопите", "Гордейте се, Родопи", "Eхcelsior", "Преградите на България"). Тук са пластовете на много времена, на древни епохи и още кървящи исторически спомени ("Рицар Балафре", "Два сфинкса", но и "Възпоминания от Батак", "Столетник", "Раненият опълченец при Шейново").

След повечето от творбите в лирическата сбирка са изписани уточнения за времето и мястото на създаването им: "Хисар, 1882", "Пловдив, 18 февруари 1882" и пр. Конкретният релеф се разпознава в романтически грандиозните природни картини. Прорязват ги исторически визии на битки и сражения, поетически "разкази" на трагични събития. Пейзажът се изпълва с минало. В полетата на книгата са изписани и пространни исторически бележки: "Долина в Стара планина, над Сопот. Там на 1877 през юлия са били избити (...) голям брой сопотненци..." (Вазов 1975а: 149). Разказани са легенди: "Мисълта на това стихотворение ми биде вдъхната от едно тъмно предание в хисарската околност за някой си войвода Богдан..., който се биял с латините..." (Вазов 1975а: 159). Цитирани са свидетелства: "Тоя епизод от подвизите на нашите храбри опълченци ни се разказа от очевидец..." (Вазов 1975а: 129). Поместени са дори кратки историографски статии под линия, както е при стихотворението "Паметниците на България". В цялостта на книгата съпътстващите бележки губят допълнителната си, уточняваща функция. Между тях и стиховете са белите полета на неизписания смисъл, който позволява едно възторжено въображение да прочете сплитането на история и национален пейзаж.

Изграждайки словесно пейзажи, Вазов показва как мястото, позицията на гледане, прави видим или невидим хода на времето. Погледът от планински върхове позволява мислено преброждане и свързване на цялостта. Релефът на планината предполага стилистиката на екстатично преклонение, на романтическо разпукване на времето по следите на минали епохи. В хоризонта на долината, на полето ("Долината", "По райските долини", "Майски вид") времето е незабележимо, приютено в уюта на обитаваните места, в словесни пасторали, в картини от звуци, аромати, цветове, зефир, в които "губи се окото".

В книгата на Ив. Русков "Обърната точка. Фигури към етимона на пейзажа и пейзажната лирика" видимото потапяне в удоволствието на писането се оказва добра възможност да се открие "удоволствието на гледането" като оптика, през която Вазовата поезия гради пейзажи. Вазов наистина е цяла литература, казва тази книга, разчитайки в лирическите му пейзажи следите на възрожденската словесност, но и поставяйки в обратна перспектива спрямо него поети модернисти. Така в пейзажите на Вазовата лирика са прочетени предходни и следващи - скрити, спящи, непроявени, но зададени възможности на литературата да преработва словесно природата.

Стих от "Паметниците на България" и фраза от предисловието на сбирката "Поля и гори", в която това стихотворение е включено, срещат смисъла си. "Нямаме светли страници в историята си" (Вазов 1975а: 479) - пише Вазов в предговора и твърдението отзвучава в поетическа перифраза в стихотворението: "Падала си, ставала си,/ но се покрита с мрак". Бележка под линия към същата творба продължава да изписва липси:

Отсъствието в отечеството ни на какви-годе забележителни древни постройки, свързани с историческото ни минало, е нещо поразително. Ни крепост, ни замък, ни паметник някакъв, ни ваятелна работа, които да наумяват за българската старина. (...) никакви веществени и внушителни следи, които да наумяват на потомството изгубеното величие и свобода...

(Вазов 1975а: 172)

Текстът на стихотворението също брои отсъствия: "ни спомени, ни знакове/ от бивши векове". Повтаря, за да направи липсващото видимо: "Тук векове владала си, но няма диря, знак" и препраща смисъл към бележката под линия, за да се свържат историографските твърдения с поетическото: "не са те обезсмъртени/ ни в мрамор, ни в метал". Подчертаните, повтаряни липси и отсъствия са риторическа фигура. "История - изтрити редове" е образ на травматичните места в паметта за миналото. Мисленето за историята като събитийност на страдания, жертвеност и чест търси знаците на времето не в материалните следи, а във вечните имена, във величието на духа. Използвайки риторическата фигура на отсъстващите материални знаци на паметта, Вазов прави романтически препис на историята като проявление на духа. Отминалото време е вписано в тялото на природата, историята враства в пейзажа - "вечни мавзолей". "За щастие - пише в бележката под линия, - изумителната жизненост и привързаност към родната земя на нашия народ наваксват за него многократно лишението от славни предания и възпоминания" (Вазов 1975а: 172).

Мисловната фигура "история - изтрити редове" предполага писането като създаване на памет, на имена, на разкази за исторически събития. Да се посочи отсъствието на памет, е жест, който подчертава нейното съграждане в словото. В "Гусла" и в първото издание на "Поля и гори" Вазов публикува стихотворенията, които по-късно ще включи в "Епопея на забравените". Двете поетически книги, като обединяват оди за Деятели на Историята, изградени чрез естетиката на сюблимно патетичното, и стихове - картини на бурна в стихиите си природа, предлагат възможността българската история и природа да бъдат мислени в единството на величавото им сливане. Вазов използва романтическата стилистика на грандиозното и знае, че величието е категория на духа, родена от силата и страстта на въображението.

В поетическите образи на природата, които създава, Вазов успява да изтръгне любовта към Отечеството от нейното естествено подразбиране, от преживяването ѝ като природност ("Отечество любезно, как хубаво си ти!"), да набразди природата със знаци на социалното - труд, школа ("По райските долини"). В гносеологичния образ на "природата - книга" стиховете му изписват социални идеали: воля, мисъл ("Да бъдем великодушни"), които поетът извежда във философска рефлексия ("Не се гаси, туй що не гасне", "Великата мисъл"). С екстатиката на вик от предвечността на природата засиява "свобода!" ("Родопите") - афористично артикулирана ("И често мисля аз печално"), химнично възвестена ("Към свободата").

Вазов задава поетическо мислене за природата и създава език на ярки сетивни картини, в които безбрежното се оглежда в отделното, вселената - в малкото, Бог - "във всякое листо". "Към природата" е възторжен химн на тържеството на природата - на "божественото и тайното" в безначалния ред на творението; на "великото и безкрайното" в необозримия ред на проявлението; на тържественото и трайното в нескончаемия кръг на повторението - сетивна необозримост, изведена до философски проекции. "Към природата" е химн на Човека - разтръгнат между копнежа по божественост и обречеността на тленното, "бог и червяк" - пред загадката на естеството.

В стиховете от сбирката образните фигури на високите планински върхове, мисълта и свободата са поетически синоними, отвеждащи към архетипно ядро на светлина, взривена от мрака, безкрайност между земя и небе. В естетиката на романтизма Вазов съзерцава природата като проявление на божествения гений ("Към природата", "Родопите", "Гордейте се, Родопи, гиганти каменисти"), мисли природното като необяснимост и неизразимост ("Excelsior"), съзира света като отблясък на мисълта ("Великата мисъл"), копнее въплъщение на свободата ("Към свободата"), разчита като знакови имена от световната история (Колумб), поезия (Байрон), културната традиция ("Елада"). В познатите очертания откроява надпространствен културен релеф на митологични картини, източни легенди, древни предания. "Поля и гори" е лирическа книга на кътове родни места, която в романтическа перспектива възвежда природата до философска неразрешимост.

"В лоното на Рила", поетически цикъл от сбирката "Звукове" (1893), е своеобразен географски албум с варианти на един и същ пейзаж. Въпреки заглавията в цикъла, които сочат различни кътове природа ("Славословия на Мусала", "Въз Кадиин връх", "Мусала", "Като влазяхме в обятията на Рила", "Пирин", "На Еленин връх", "Царев връх"), различието е заличено от един и същ словесно конструиран пейзаж - див планински връх, величествен и царствен, с гордо виещи се над него орли. Природната материалност е обработена словесно като пространство на абсолютната свобода. И тук Вазов разчита на белите полета на книгата, върху които като мото изписва в стара езикова редакция откъс от църковна служба на св. Иван Рилски, на френски език стихове от Юго, на немски - от Хайне, цитира фраза от критическо изследване и популярна песен на Л. Каравелов. Отворен е за асоциации хоризонтът на културната традиция на романтизма, нахлуват други дискурсивни полета. Историографска бележка под линия в стихотворението "Царев връх" разполага събития в гънките на пейзажа: "Според преданието цар Петър се поклонил от тоя връх на св. Иван Рилски, който нарочно застанал на скалата, в която е пещерата му" (Вазов 1975б: 158). Вазов е поетът, който пренася героическите спомени от миналото във вечността на географския релеф и ги слепя. Природата в стиховете му е фотографски разпознаваема, литературно обработена в стилистиката на романтизма, с активирани символни връзки с родната словесна традиция и с отпратки към автори на други литератури.

Според М. Арнаудов Вазов "застъпва една насока на вживяване и изображение, която (...) се родее отблизо с онова чувство за природата, което носи името р о м а н т и ч е с к о" и се проявява в "сърдечна отзивчивост", "страст за съзерцание", "потребност за чисти размисли върху битие и живот, върху далечно и близко, чуждо и свое" (Арнаудов 1970: 217; разр. М.А). Арнаудов прави текстови съпоставки между описание на Родопите в пътепис на Вазов и "Нова Елоиза" на Русо и коментира съответствието: "В тая точка Вазовите пътеписи напомнят големите европейски произведения от този род, като например Юго, Хайне или Пушкин" (Арнаудов 1970: 245 - 247).

В "Скитнишки песни. Впечатления и усещания в Малата и Голяма Стара планина" (1899) въпреки стриктните уточнявания в географски бележки под линия: "Тъй се зове южният масив на Стара планина, между Петроханския друм и Искъра" (Вазов 1975б: 166) или "Сините канари над Искъра, срещу Черепишкия манастир" (Вазов 1975б: 176) и пр., природата отново не е само природност. Съградена в езика, тя е другото на социалния свят, но тук вече и прорязана от социални картини. И все пак - обиталище на Историята.

Пантеизъм и социален критицизъм зазвучават в странно съзвучие в "Скитнишки песни". Сред пейзажа, в гънките на който природните красоти не скриват социалната оскъдица, историческото продължава да бъде хоризонт на духа. И тук Вазов използва географски уточнявания и исторически бележки под линия, за да отвори перспективата на въображаемото, да открои друго пространство или да съживи друго време. И точно в тази книга бележка в полето под стиховете извиква в настоящето най-героическия спомен: "Връх във Врачанската планина, на плещите на който е загинал Ботев на 1876, май 20" (Вазов 1975б: 172). Стихотворението, именувано чрез стих от Ботев, преплита смисъла с разгърнато мото от същия стих: Тоз, който... По белите полета на книгата смисълът се разстила от заглавието и епиграфа към историческата бележка под линия и обрамчва Вазовата творба "Той не умира".

В тези лирически сбирки Вазов е едновременно романтично патетичен, декламативно утвърждаващ и оставящ поле за въображаемо себесъздаване. Културната идентичност на българския човек от края на XIX век се произвежда поетически и се преживява като духовна възможност. В творчеството на Вазов всеки камък, криволичеща вада и зъбер, всеки връх, река и скала придобиват символност по отношение на родното, опредметяват го, придават му материалност. Усвоена в словото, природата става място на историята, превръща се в пейзаж, населен с минало. Но Вазов е и авторът, у когото се открива "отъждествяване на лично съществуване с форми и видове на ландшафта" (Арнаудов 1970: 241). Проявяваща се в подобна двойственост, колективната идентичност на българското получава естетическо битие, изтръгната е от нерефлексивната си първичност, създадена е в езика, въобразена е поетически.

Ал. Кьосев чете лириката на Вазов като търси основанията на персоналистичната идентификация, която след него ще стане същностна за авторите на българския модернизъм (Кьосев 1992). Подобен критически ракурс не изключва противоположното твърдение - Вазов осъществява в и чрез литературата "колективно себевъобразяване", което чрез категориите "национална душа", "национален дух" и пр. продължава да работи и при авторите модернисти.

След Освобождението обществото се нуждае от нови модели на самопреживяване на българското. Вазов ги създава като изтръгва история от смътния хоризонт на миналото и превръща настоящето - трагично и величаво - в история. В предговор на поетическа книга от 1914 г. той сочи "Лозенград, Люлебургаз, Булаир, Одрин... Цариградските стени!" като "лучезарните слави България" (Вазов 1976а: 465). От поетическата сбирка "Сливница. Стихотворения по войната ни със сърбите през 1885 от Ивана Вазова" до "Под гърма на победите. Стихотворения, писани през Първата Балканска война" (1914), "Песни за Македония" (1916) и "Нови екове. Дисонанси" (1917) патетични победи и травматични поражения се превръщат в стихове, които, по думите на Вазов, са "исторически документи от една преживяна епоха", поетически свидетелства на "порухата на нашето величие и идеали", но и триумф на "нашите победи" (Вазов 1976а: 464).

Установяването на институциите на държавността е един от сюжетите, разпръснат в цялото творчество на писателя, често отвъд събитийността на отделна творба, положен между остротата на критицизма към следосвобожденската ежедневност и високата тържественост на съграждането на "нова България". Сълзи и целувки, смайване, патетика, възхищение, ентусиазъм и гордост са предизвикани от една чиновническа униформа и един войнишки шинел в разказа "Дядо Йоцо гледа". Героят, "величествен символ на току-що освободена България" (Вл. Василев), преживява принадлежността си към българското. Авторът строи сюжета между чистосърдечния въпрос на слепеца: "Де българското?" и патетичния отговор на летописеца: "И войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!" (Вазов 1976б: 337, 343). Скоро след Освобождението България ще преживее поредица от войни и всички писатели и много литературни герои ще облекат военни униформи, но никога един войнишки шинел не е предизвиквал толкова сълзи и взрив от емоции и в живота, и в литературата, както в разказа на Вазов от 1901 г.

По поръка на министъра на просвещението, проф. Шишманов, Вазов пише Пролог за тържественото откриване на Народния театър на 3 януари 1907 г. "За сценическа сгода" са раздадени декламации на актьори, които представят Самовили, Музи, Гуслар, Геният на България, България, Народ. В естетиката на националромантизма и в стилистиката на все още актуалната възрожденска театралност Прологът завършва с жива картина: "Геният издига венец над главата на България. Отгоре вали дъжд от цветя. Народът ръкоплещи и прекланя знамената пред България. Оркестърът свири Шуми Марица. Завесата се спуща бавно" (Вазов 1975б: 318). В този момент при тържественото откриване студентите освиркват Фердинанд и последва университетската криза.

"Към пропаст", "Борислав" (1909), "Ивайло" (1913) Вазов създава за репертоара на новооткрития театър в София - самия той културна емблема и институция. Драмите му предлагат съграждане на колективна идентичност чрез разкази за средновековни царе и владетели, за вълнуващи победи и чрез общо преживяване на трагични поражения. Историята се разказва в модуса на въодушевлението или на катарзиса. Светослав Тертер и Иван Александър, Борислав и Ивайло са извикани от тъмнината на миналото и превърнати в героични символи на историята.

В интервю пред в. "Реч" от 1 апр. 1910 г. Вазов не крие, и без това явната, "висока поучителност" на историческите си драми "за днешните поколения, особено за младото, обезверено от модерните антинационални учения" (Вазов 1978а: 318). В дневников изказ в "Нашите срещи (1915-1920)" на 10 март 1920 г. проф Шишманов записва: "В театъра се готви "Към пропаст". На 10-31 март отбелязва, че Вазов е "зает главно с преработката на "Ивайло". На 2 април: "Дълго спорим има ли право поетът да дава на средновековни личности модерни чувства и понятия за нещата. Имало ли е например в ХII, ХIII или ХIV век "отечество, патриотизъм, любов" в наша смисъл" (Шишманов 1976: 206, 208). Историческата драматургия на Вазов осъществява националната линия в разгръщащия се по това време в българската култура дебат за идентичността. Другата - поставяща акцент върху европейската универсалност, се огласява от авторите на "Мисъл". В студията "Национален театър" Пенчо Славейков пише: "Класиците на европейската драма... внасят общ културен материал в съзнанието на обществото (...) Запознаването с идеите и формите на европейската и славянската драма от сцената на нашия театър е засега първата негова длъжност" (Славейков 1959: 289-290). На сцената на Националния театър двете позиции се срещат, но и се инсценират подобно на драматизирани публични диалози, така че всяка да обяви собствената си категоричност, но и заедно да се превърнат в промислена културна политика.

От 1907 г. до 1909 г. Пенчо Славейков е директор на Народния театър. "Към пропаст" е поставена още първата година. Писмо на Вазов до режисьора на постановката Иван Попов отбелязва, че драмата е посрещната "с рядко въодушевление от публиката" (Вазов 1978а: 341-342). Премиерата на "Борислав" е през есента на 1909 г. На 16 ноември, когато се играят първите спектакли на драмата, Пенчо Славейков чете в "Славянска беседа" като публична сказка студията си "Национален театър"². Току-що Славейков е напуснал театъра, което му позволява освен да обяви позицията си, да разпаше в критически нападки и без друго острия си език:

...драми с ефтин патриотизъм, с груби ефекти - и това е тъкмо по вкуса на тълпата, която обича скандалите, дава венци на всекиго, който гъделичка инстинктите ѝ и снизхожда до нея (...) от репертуара на нашия театър тряба да се изхвърлят всички български драматически халаванди, от Войникова до Вазова, всички Иванковци, Апостоли, Отечества, Към пропасти, Бориславци...

(Славейков 159: 286, 288)

На сказката, огласена шумно от тогавашната критика, присъства самият Вазов. Той мълчаливо и достолепно остава до края.

Конфликтът има повече културен смисъл, отколкото лично измерение. Пенчо Славейков и Вазов са културни фигури, знакови за отношението между традиция и модерност. Кръгът около д-р Кръстев именно чрез атаките си срещу Вазов постановява класичността на народния писател. "Мисъл" съдействат авторската фигура на Вазов да получи измерение, а творчеството му да придобие статут на национална традиция, вписваща се заедно с прокламираната от тях европейска универсалност в проекта на модерността.

Неочаквана подкрепа в това само на пръв поглед парадоксално отношение ни дава точно студията "Национален театър" на Славейков. След като припомня сърцераздираващото възрожденско театро и настоява, че такива са и драмите на Вазов, авторът разказва как "Подписването на Св. Санстефански договор" - "фотография на културата на него време" - е играна в Русчук в присъствието на новоизбрания княз (Славейков 1959: 275-276). След Освобождението обществото е обзето от глад за история и театрото в Русчук, невъобразима "каша" на неслучил драмописец, показва това. Мизансценът на описанието, което Славейков прави, стилистиката на коментара, представящ въодушевената игра и реакциите на още по-въодушевената публика, повтарят разказ, който литературата вече притежава в главата "Представлението" на Вазовия роман. Вазов е слепил събития и слово, създал е устойчиво семантизирани образи на българския свят, чрез които той продължава да бъде мислен и след него. Дори когато самият Вазов е отричан като автор, както е в студията на Славейков.

Театърът става пространство, където се разиграва характерната за времето проблема - модерно срещу традиционно. В репертоара за 1909 г. заедно с "Борислав" е включена и драма на Метерлинк, а за сезона 1910-1911 г. - драматизация на "Под игото" на Вазов и "Розмерсхолм" на Ибсен. Една до друга в театралния план са и "Казаларската царица" на Вазов, и "В полите на Витоша" на Яворов. Архивите на Народния театър пазят доклади на артистическия секретар Яворов, в които той отхвърля като драматургично несъстоятелни много пиеси на съвременни нему български автори. Драмите на Вазов обаче не слизат от сцената. Нещо повече - Яворов настоява пред издателя Ал. Паскалев да публикува съчиненията на Вазов. В протокол от 12 април 1912 г. четем: "Артистическият комитет (председател Ив. Д. Шишманов, членове - Павел Ивановски и П. К. Яворов - бел.ред.) в заседанието си днес изслуша доклада на артистическия секретар (П. К. Яворов - бел.ред.) за представената от г. Иван Вазов историческа драма "Ивайло" и като взе предвид: 1.) че г. Вазов е един писател със завършена литературна физиономия; 2.) че толкова негови пиеси са играни и се имат предвид за възстановяване през идещия сезон"; 3.) че следователно г. Вазов трябва да се разглежда вече изобщо в своите драматически произведения, а не в отделно свое произведение, комитетът реши да се ходатайства пред г. министъра на просвещението (...) да се приеме пиесата "Ивайло", без да се изпраща на рецензия" (Вазов 1978б: 365-366).

Историческите драми на Вазов, проникнати от "искрен, но повишен до сантименталност патриотизъм", според рецензията на Яворов за първата постановка на "Към пропаст" (цит. по Вазов 1978а: 342), се играят ведно с пиесите на модерни европейски автори, включени в програмата на театъра. Достолепната фигура на Вазов се оказва необходимото за българския театър въплъщение на традицията. От Пролога, с който завесата за пръв път се вдига на сцената на новопостроения театър, до втората постановка на "Ивайло" през сезона 1920-1921 г. Вазов, по собствените му думи, изречени в цитираното интервю, театрализира историята чрез "силата на българския дух" (Вазов 1978а: 318). Той е авторът, чрез който националната културна политика придобива статут на класичност.

Творчеството на Вазов е образец за словесно съграждане на цялост. Вазов изгражда чрез литературата разказа за националната съдба, като му придава последователност и обрати, откроява сюблимни моменти - по всички закони на условността. Всяко събитие, ословесено и усвоено в езика, става притежание на културната идентичност. Българинът се сдобива с исторически разказ, конструиран във фикционалното. Имена, събития, дати, страдание, устояване, победи, владетели, бунтовници, хъшове, деятели на словото, луди, слепи, исторически и фикционални герои - творчеството на писателя е огромен исторически разказ, прицелен във въображението, отварящ за странстване хоризонта на една история, разказвана като жертвеност и величие. Вазов очертава поетически територията на родното и изгражда словесно националния пейзаж. "Вазов, разбира се, е голям поет не защото даде с най-голяма пълнота и подробности поетическата история и география на България", пише Св. Игов (1995: 23). Но и за това. В срещата между историческо и природно в неговото творчество българският свят придобива време и територия в езика - самия той - мислен като съкровено притежание на идентичността.

Налице са безброй много свидетелства за изострена чувствителност и напрежение на духовете около качествата на българския език в десетилетията след Освобождението. В 1883 г. Вазов гърми със замаха на реторичната обобщителност "Език прекрасен, кой те не руга и кой те пощади от хули гадки?" (...) Съчетанието между тогавашния езиков и художествен момент поражда езикова доктрина, която, по всичко изглежда, трябва да определим като качествена. (...) Тази литература черпи от стиловите възможности на българския език със замах (и с явна отсянка на експерименталност), каквито не познава никой друг литературен период. В единство с тях вървят усилените жанрови търсения и постигнатото много богато жанрово разнообразие. Съществуващите днес представи за известна стилова аморфност, неразчлененост лесно отпадат, ако тази литература бъде прочетена през патоса на нейната езикова доктрина...

(Георгиев 1984: 254-255)

Вазов пише стихотворението "Българският език" като поетически манифест на т.нар. "качествена езикова доктрина" (Н. Георгиев). "Българският език" e полемика, апологетика, вричане пред езика - памет, езика - история, езика - връзка между поколенията. Стихотворението е включено в "Поля и гори" (1884). Сред вдъхновени поетизации на грандиозна природа и патетични оди на сюблимна история (в тези тематични ядра е организирано първото издание на стихосбирката) езикът е третата проекция на романтическата естетика.

Героическите оди на Вазов са дали имена и герои на Историята - "Паисий", "Братя Миладинови", "Раковски", "Караджата", "1876", "Волов", "Опълченците на Шипка" (тези поетически творби, включени в първото издание на "Поля и гори", ще станат част от цикъла "Епопея на забравените" при публикацията в "Поеми" от 1893 г.). Историческите събития се преживяват в семантичната конфликтност на антитезите, разгърнати в риторическата мрежа на стиховете: "по срам и по блясък", "о движенье славно, о мрачно движенье", "геройство и срам", "народа с безчестье и с кърви облян", "епоха на кръв и на плам". Лириката на Вазов създава език на неимоверното, пораждащ крайности език.

Стихотворенията от "Поля и гори" са дали на читателя сетива за природата. Отсенки и цветове, субектно-обектни преливания, неизразимо състояние на екстаз от видяното, слухови нюанси и звучащи картини, аромати, дъх и мириси, ефирни докосвания, полъх на южни ветрове - Вазов създава битие на природата в езика. Разгръща поетическите възможности на мислене за природата като "поезия божествена и тайна" ("Долината", "Отечество любезно, как хубаво си ти!", "По райските долини", "Към природата"), на разтваряне на съществуващото в поетическото: "поезьята в живота" ("Майски вид"). Създава език на неизречимото: "не може ги изказа езикът чоловешки" ("Майски вид"). Тръгвайки от плътността на сетивното, лириката на Вазов разтяга семантичните граници на езика, открива хоризонта на "струни тайни/ между небето и земята..." ("Разхубавяла, разцъфтяла/ природата"); наднича в необозримото взаимно отражение между небесното - "океан въздушен, без дъно и без брод" и земното - цвете, "емблема на звездите" ("Майски вид"). Лириката на Вазов създава език на необозримото, език на пораждащите смислови възможности.

В "Поля и гори" романтическата идея за езика/мисъл като явяване на скритото, като проявление на тайното: "тайнствени речи" ("Вечерният час"), като явена в езика същност ("Майски вид"), като разпукваща битийната затвореност и издигаща се във висока проекция на мисълта "тайна на битието" ("Родопите") е повторима поетическа фигура. Лириката на Вазов създава поетически изкази на определен начин да се мислят природата, историята, битието, човека сред тях. Лириката на Вазов ни позволява да надникнем в основанието на езика, в извикващите езика семантични основания и потенциалната им безграничност.

Възможностите на езика трябва да бъдат заявени в оповестяващата стилистика на манифеста. "Българският език" защитава и клейми, поетически аргументира качества на езика, които разгръща като стихови възможности. "Гениалността на езика" като мисловна и поетическа фигура (тук в негативна проекция: "И не за песен геният ти слеп") е смисловото ядро, около което се разгръща образната мрежа на стиховете, сплитат се антитезите, осъществяват се риторическите операции на хиперболично разгъване на езика. В антитезните конструкции на "ругателство", "низка клевета" - "вдъхновенье"; "черен срам" - "светли звукове", "чистий бляск" поетическият език разтяга семантичните си граници, приближава и отдалечава противоположностите в размах: "какъв размах и изразитост жива!". Пределно абстрактните категории, през които се мисли езикът: "творческа мисъл!", "красота", са материализирани в лингвистични конкретизации: "мелодья", "звуци", "тонове" - риторически ядра, всяко от които разгръща безкрайната производимост на синонимната стихия. Невидимото, но неизтриваемото в "чистий блясък" на проявения език и в "изразитостта" на звучащата реч - е страданието, следа в паметта, пренесен спомен, предаден завет - същност и изказ, субектно-обектна неразделимост: "о, език страдални!"

Съответствието между поетически език и лингвистична аргументация дефинира езиковата доктрина (Н. Георгиев). През 1899 г. Вазов пише статията "Българский език под чука на нашите поети" (сп. "Българска сбирка", кн. 15-16). Статията "Нашият поетичен език. Бежливи бележки" е от сборника "Из бележника на поета" (1921). Пишейки за езика, Вазов е близо до своеобразна "критика на думите" по отношение на внимателното вглеждане в историческите пластове, стиловите полета, социалните въздействия върху езика и историята на поетическата реч. И в двете статии Вазов разглежда езика през увеличителната леща на думите. Вглежда се в отделната дума - в етимологията, семантиката, функционалността на употребата. Изведена от микроконтекстите на поетически фрази и стихове, думата е подчертана, семантично уголемена, нейната относителна тежест е повишена. За поета Вазов като критик думата не само означава, тя - значи, знак е на променящия се живот, на въздействията върху езика, чувствителен маркер на нови насоки.

Поетическата риторика на стихотворението "Българският език" Вазов повтаря в аргументативната риторика на статията "Нашият поетичен език": "Хубав ли е нашият език? Хубав. Звучен ли е? Да. (...) Той е гъвкав, преливен, ярък в звуковете си, разнообразен в интонациите си, енергичен, бих казал - мъжествен. (...) обладава богата ритмичност" (Вазов 1979a: 476). Тази статия може да бъде четена като рефлексивна манифестация на тези за езика. За поета езикът е културно наследство. Вазов наднича в старославянските - "старобългарски" пластове и в "народните умотворения" като в "езиково съкровище", което поезията трябва да ползва. За първото посочва Михайловски (наистина добър пример за философиране на абстрактната старославянска реч), за второто съветва: "Добре е писателите по-често да шетат из тях" (Вазов 1979a: 475). Вазов детайлизира наблюденията си над езика, но и концептуализира продължителната си работа над словото. Чувствителен е към семантичния нюанс, който, това е изискването му, трябва да бъде "сътворен" в поезията - "поети и писатели (да) изнамерят или сътворят" думи за нюанс (Вазов 1979a: 476). Навлиза в конфликтни отношения между граматика и поезия. Разделя граматиката на фразата от граматиката на мисълта. Разграничава книжовен от литературен език. Има смелостта да обобщи: "Мисля, че поетите могат смело да погазят повеленията на правописанието, ако щете, и на граматиката (...) невинно погазване на правописа. Той стои по-долу от поезията..." (Вазов 1979a: 477).

Писана в последната година от живота на писателя, статията "Нашият поетичен език" е късно да бъде поетически програмна, но несъмнено обобщава близо половин век деятелност на литературното поле. Индивидуален авторски опит и концепиращ синтез Вазов обобщава в познавателни метафори за езика. Едната - езикът е градиво: "Днес се гради нашият поетичен език. Трябва само зидарите да обладават верен вкус и тънък филологически усет при избора на материала за градивото" (Вазов 1979a: 476). Вазов мисли езика като социален организъм, като колективно притежание, но и като персонален отпечатък върху мощната му имперсоналност. Познавателната метафора за езика, която използва в този случай, е "печатът на длетото": "печата, който му даде длетото на талантливи майстори - от Ботева до Яворова и Кирила Христов" (Вазов 1979a: 477).

Когато пише статията "Нашият поетичен език", Вазов вече е публикувал сбирката "Люлека ми замириса", в която сред лирически мигновения, "поезия на сърцето", е поместено и стихотворението "Родната реч". И в стихотворението "Българският език", и в "Родната реч" езикът се преживява като съкровена идентичност. Ако потърсим опора в думи на Вазов от статията, ще прочетем: "И ние си го обичаме като едно от най-скъпите наследства, завещани нам от дедите ни" (Вазов 1979a: 477).

В статията "Българский език под чука на нашите поети" Вазов историзира поетическата реч: "От езика на Раковски, на Петка Славейков, до езика на новите ни поети, разликата е вече голяма" (Вазов 1979a: 202). В статията "Нашият поетичен език" пише: "Езикът е жив организъм. Той расте, развива се, видоизменява се. (...) В това отношение и нашите поети модернисти (...) имат заслуга" (Вазов 1979a: 477). Поетическото време на Вазов побира в себе си много времена и естетики. Когато в 1919 г. излиза "Люлека ми замириса", в българската поезия се е случило времето на Яворов и символизма. Езикът на Вазов в тези последни стихове - съкровени въздишки на сърцето, нюанси на слово и чувство, е едновременно очарователно старомоден и пропуснал в себе си дирените от символистите съзвучия на цветове, аромати, ефири. Когато пише статията "Нашият поетичен език", авангардните естетики вече са интензифицирали българския културен живот. Словото на Вазов, въплътено историческо устояване, изражение на страдания и възторзи, пантеистично съзерцание, кодекс на колективни качества, се разгръща през времената на българската литература. Памет, история, връзка между поколенията, отблясък на вдъхновение, въплътяване на творческата мисъл, явяване на творческия гений в езика.

Вазов е авторът, от който всяка литература се нуждае във време, когато националната идентичност търси проявленията си в културни феномени. Той е авторът, който скрепя в слово историята и географията, "издига отечеството - взето еднакво в географско-живописен, етнографски, културно-национален и държавен смисъл - до свой кумир" (Арнаудов 1970: 209), но и показва как може да бъде преживявано като съдба - в устояване и в крушение. Вазов потвърждава съдбовната свързаност между автора, словото и Отечеството.

..................................

Проведеният дискурсивен анализ и диференцирането на езиковите изкази предзадават перспективата на литературна история, която обособява свое поле в словесността на обследваните феномени и обглежда литературния живот в езиковите му свидетелства; която конфигурира разказа си чрез ракурсите на дискурсивни свързвания, разпръсвания и преобразувания; която не може да мисли основанията си извън конкретната словесност на аргументите, на които се позовава.

Същевременно става възможно в множество творби на Вазов от различни жанрове да бъде прочетен сюжетът на установяване на обществената модерност и съответните културни институции. Творчеството на писателя ни позволява да наблюдаме в културния живот след Освобождението друг общ сюжет, в който активно се включва и кръгът "Мисъл" - превръщането на литературата в символна институция.

БЕЛЕЖКИ

1. Текстологичните съпоставки при различните публикации на творбата са направени от Сл. Иванова. Вж.: Вазов (1975: 458-463). [обратно]

2. Позоваваме се на литературноисторическите бележки на Елка Константинова, Сл. Иванова, М. Лилов. Вж.: Вазов (1978: 323). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1970: Арнаудов, М. Какво е за нас Иван Вазов. Пловдив, 1970.

Вазов 1975а: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Под ред. на Г. Цанев. Т. 2. София, 1975.

Вазов 1975б: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Под ред. на П. Зарев. Т. 3. София, 1975.

Вазов 1976а: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Под ред. на Г. Цанев. Т. 4. София, 1976.

Вазов 1976б: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Под ред. на П. Зарев. Т. 8. София, 1976.

Вазов 1977: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Под ред. на П. Динеков, Ил. Тодоров. Т. 12. София, 1977.

Вазов 1978а: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Под ред. на Е. Константинова, М. Лилов. Т. 17. София, 1978.

Вазов 1978б: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Под ред. на Е. Константинова, М. Лилов. Т. 18. София, 1978.

Вазов 1979а: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Под ред. на М. Цанева, Ил. Тодоров. Т. 19. София, 1979.

Вазов 1979a: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Под ред. на М. Цанева, Ил. Тодоров. Т. 20. София, 1979.

Георгиев 1984: Георгиев, Н. Художествена литература и езикова доктрина. // Проблеми на теорията и историята на литературата. София, 1984, с. 245-256.

Игов 1995: Игов, Св. История на българската литература 1878-1944. София, 1995.

Кьосев 1992: Кьосев, Ал. Идеята за родното в лириката на Вазов. // Литературен вестник, бр. 44, 9-15.11.1992.

Русков 1999: Русков, Ив. Обърната точка. Фигури към етимона на пейзажа и пейзажната лирика. Пловдив, 1999.

Славейков 1959: Славейков, П. Национален театър. Литературен сборник "Мисъл", 1910, кн. 1. // Пенчо Славейков. Събрани съчинения в осем тома. Под ред. на Б. Делчев. Т. 5. София, 1959, с. 268-301.

Стефанов 1995: Стафанов, В. Литературната институция. София, 1995.

Шишманов 1976: Шишманов, Ив. Д. Иван Вазов. Спомени и документи. София, 1976.

© Виолета Русева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.02.2021
Виолета Русева. Литературноисторически етюди. Второ доп. изд. Варна: LiterNet, 2021

Други публикации:
Виолета Русева. Литературноисторически етюди. УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2009.