ВАЗОВ. ИСТОРИЯ И ГЕОГРАФИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА

Виолета Русева

web | Литературноисторически етюди

ДРУГИ КАРТИ

В 1762 г., когато в манастирите на Атон се ръкописва българска история, българите са етнос в пределите на Османската империя, а миналото им чезне в митологично безвремие. Авторът на "Историята" не крие неисторичността на своята летопис и обявява откровения ѝ смисъл на национална доктрина¹. Писанията на Хилендарския монах в по-голяма степен произвеждат митове за националната история, отколкото са летописно сказание; създават образи на желано минало, за да консолидират несъществуваща тогава цялост. Историята компенсира реалността с въобразената общност на националното.

Българското Възраждане се начева тогава, когато започва да се създава култура, която да компенсира отсъствието на българска държава с идеята за единство на етноса. Свещени реликти на националноформиращия тип култура са историята и пределите на отечеството.

От Паисиевата история до Вазовото романтическо преклонение пред миналото - културна стратегия на Възраждането е да конструира идеята за минало величие на етноса, припомняйки митове, предания, символи - целия комплекс от психологически съдържания на една колективна идентичност, която ще се самоопредели като нация. До Освобождението липсата на собствена държава се компенсира от непрекъснато езиково произвеждане на пределите на отечеството, от словесно очертаване на границите на свещената някога родна територия. Възрожденските автори канонизират местата на Отечеството, изписват имената им, с които историята е очертавала Родината. Това е своеобразна география на историческия спомен, пространство на поетически въобразената цялост на нацията.

През Възраждането "имагинерната "българска" територия е заплашена от непрекъсната смътност, проблематичност, размиване... "Де е България", "Де съм ся родил" и пр. са построени като успокояващ отговор на едно неизречено, но тревожно съмнение, породено от невъзможността да се помести "българското" в географското и политическо пространство. Така текстовата продукция непрекъснато създава визионерски географски карти на една институционално несъществуваща територия" (Кьосев 1998: 21). Зададеният през 1872 г. от Вазов въпрос "Де е България?" ще получи отговора си - освен в поетическата фигуративност на родното в творбата - след Освобождението с пределите на една вече конституирана държавност. Творчеството на Вазов осъществява връзката между география, природа, история, при която мисленото Отечество се превръща в реална държава.

Географски описания, карти, изображения на гербове набавят във възрожденската култура отсъстващата държавност. В Брауновата печатница в Одеса Ив. Богоров отпечатва герба на несъществуващата тогава българска държава:

...поръчах да литографисаха българскиа царски беляз, растланя, изваден от препорчната Жефаровичева книга, що носях с мене си и я вардях както очите си: това беше първото ми изданье (1840) за свестяванье българи...

(Богоров 1983: 384)

Историческите сюжети на времето отвеждат Богоров в Букурещ, Липиска, Цариград, където издава български вестници, граматика. За годината 1851 в "Живота ми, описан от мене" е спомнено:

...залових са, та издадох една география, дето описах дълго и широко Европско Турско и най-вече съща България. Откак имах сявгаш географическата харта пред очите си, делях с чеперика цяло Турско кому коя страна се пада, както го правяха и тогавашните вестникари, и задържах съща България за назе си.

(Богоров 1983: 389)

До Освобождението на България културният пейзаж и историята на ежедневието в Браила, Букурещ, Цариград, Одеса включват и далечния, невидим хоризонт на "българските работи". Тук живеят, учат, издават вестници, списания, създават настоятелства и тайни освободителни комитети българи, чиито дела превръщат тези небългарски градове в центрове на националноформиращата култура на българското Възраждане.

В описание на азиатския бряг на Босфора и неповторимия изглед на Цариград Т. Жечев вписва "българските хоризонти" на възрожденците, които в този град търсят отговора на ред въпроси: "От националния темперамент до нашето място на географската карта на света; от съвременното възпитание до хилядолетната верска принадлежност; от търговските интереси до психическите особености; от родното място и етническите граници на българската народност до готовността и възможностите за тяхната защита; от учителите и пламенната принадлежност до способностите за оригинално културно творчество и т.н." (Жечев 1980: 102-103).

Тефтерче с пожълтели от времето карирани листи и кожена подвързия, притежание на Христо Ботйов (2003)² от август 1875 до 17 май 1876 г. - датата на пътуването с кораба "Радецки", ни помага да разчетем как се срещат плановете на ежедневно, поетическо, героическо. Тук са изписани: адрес на хотел в гр. Николаев; адресът на Филип Тотю в Одеса; сметки за път от Одеса до Кишинев, от Кишинев до Одеса, от Одеса до Галац; суми за "гостинница", за печатница, за ядене, за паспорт, 1 лира за чизми; програмата на математическия факултет в Ромъния; румънски градове, адрес, български имена, изписани на латиница; чернова на телеграма, изпратена от Николаев до революционния комитет в Букурещ; задраскан вариант на стихотворение, което започва "Гарванът грачи грозно, зловещо"; изписана с български букви арабска поговорка; броят на дадените за продан, както и "проводени" в Болград и в Крайова екземпляри от "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова", Букурещ, 1875; също - екземпляри от преведени от Ботев драма и изследване за славянското произхождение на дунавските българи - и те, издадени в Букурещ; както и - календари за 1876 г. с образа на Левски; чернови вариант на писмо, писано на кораба: "Днес, часъ по 9 ще да целунеме на нашето отечество свещената земя!"; името на член на Одеското славянско благотворително общество; военни чинове, названия на полкове, имена на българи (някои от тях тогава на руска военна служба), които през пролетта на 1876 г. заедно с Ботев ще слязат на българска земя.

В списъка - подготовка на четата, след повечето от имената е изписан град. Името - подписът на човека върху плътността на времето, и градовете - своеобразни точки на една територия на историческата събитийност, са изписани заедно върху листите на тефтерчето: Димитър Габровчето, Павле Александров (Казанлък), Георги Паунов (Самоков), Иван Георгйов (Ченгя), Стайчо Димов (Тулча), Христо Аврамов (Тетово), Никола Алексев (Шабла), Стефан Кръстев (Пива, Ерцеговина)... Тодор Петков, Никола Мартинов, Сава Пенев...

В дискурсивните полета имената на български и небългарски градове се пресичат във въображаемо пространство, реални места и мислена територия на подготвяна освободителна мисия се сливат - Ловеч, Клисура, Троян, Русчук, Габрово, Орхание, Едирне, Калараш, Бекет...

Върху листите на тефтерчето малък формат личи различното стило, с което е писано, но не работят принципи на жанрово разграничение и текстова класификация между чернови вариант на стихотворение, кратка телеграма и безвъзвратно последна редакция на писмо, писано дни преди смъртта на поета; между сметка за ежедневни разходи и списък на подготвяна революционна чета. Тук, изписани с един и същ почерк, ежедневно и историческо, прозаическо и героическо не са различими. Ако бъде мислено като образ на дискурсивността, в личното тефтерче на Христо Ботйов може да бъде разчетено как се разслояват речеви зони и смислови полета, подчертават се географски места в мислена свързаност, създават се образи, разказват се исторически сюжети, изписват се имена, други се героизират, трети се полагат между героическо и ежедневно; плановете на фикционално, житейско, биографично, историческо се разгръщат в свързаност и различие. Многоизмерността на дискурса прекосява градове, маршрути, адреси и създава въображаеми пространства; среща имена, извиква представи за исторически личности и създава героически митове; съполага езици, текстове, речеви жанрове, словесни варианти и домисля образи на творби и книги.

Същност на българската възрожденска култура са разривът между държавност и легитимация на нацията, произвеждането на желани разкази за миналото, на престижни образи на етноса, преплитането на национални митове и исторически разкази, поетическото създаване на пространства на подготвяна саможертва и мислена свобода. След 1878 г. в дейността на установяващите се институции националното се превръща в програма на възстановяващата се държавност. Просвещенските ценности на Възраждането се обособяват като институционални практики. Диференцират се сферите на политически живот, образование, право, наука, изкуство. Литературата губи прагматичните функции, присъщи за нея до модерността. Обществото се оказва между две противоположни предизвикателства, между две тенденции, които на пръв поглед трудно биха се съвместили. От една страна, възстановяващата се държавност се легитимира от национална култура. От друга - в края на XIX в. и началото на XX в. се създава общество от модерен тип. Характерната за него перманентна кризисност в българския вариант включва и противоречието между индивидуалитета, обявен като принцип и проблематизиран в проекта на модерността, и национално ориентираната култура. Твърде различни, тези два аспекта на културно строителство имат нещо общо - съграждат се като избор и подреждане на традицията. Преходът от традиционно към модерно живеене прави явен проблема за идентичността, тя се превръща в предмет на културна рефлексия. Започва да се произвежда дискурсивен масив, който създава образи на миналото и включва традицията в проекта на българската модерност.

Възстановената българска държава задейства ред от процедури за установяване на национална идентичност. Тази "технология" е завършена и стандартизирана към края на XIX в., когато освен институциите на държавността вече работи и набор от "универсално валидни символически операции" (Дичев 2002: 79). Едновременно със създаването на институции възниква потребност от въобразени съотнасяния, които да предложат модел за конституиране на национална идентичност в културен план, да съградят фикционално целостта на българския свят, да подредят и йерархизират ценностите му в символен порядък.

От друга страна - времето след Освобождението предлага на българите още един исторически сюжет на постигане на национална цялост. Животоописанието на Богоров, споменаващо карта от 1851 г. на въображаема България между Дунава и Стара планина, е печатано най-напред във в. "Наковалня" през 1879 г. Същата година мислената стара карта вече е реалност. Страстната мечта на поколения възрожденци за своя държава се е сбъднала парадоксално. Българите са се сдобили с държава, даже с две.

Обичайно е по логиката на исторически превратности престолнините на една страна да менят местонахождението си в последователност. След Санстефанската пролет и Берлинското лято на 1878 г. току-що освободена България попада в странна историческа ситуация, когато се оказва с три столици едновременно. Търново все още пази образа си на древна престолнина, в която до лятото на 1879 г. ще се разиграят сюжетите на Учредително събрание, приемане на конституция, избор на княз и полагане на клетва. Заедно със София, новоизбраната столица на Княжеството, такава става и Пловдив за Източна Румелия. Столиците, ще се окаже, на брой са повече отколкото българите са желали.

Целият следващ период на българската политическа история е изпълнен с борбите на поколението за освобождение, предадени като завет (...) историята на българската нова литература е собствено историята ѝ в пределите на княжеството и на присъединената няколко години по-късно към него Източна Румелия.

(Радославов 1992: 23-24)

В "Българска литература 1880-1930" Иван Радославов чете литературния живот в първата половина на 80-те години на XIX век през "политическия момент", през политическите събития, през историята на обществените идеи - подход несъмнено историчен, ако и в заглавието да липсва думата "история". Радославов подчертава делото на Захари Стоянов, редактирал 15 броя на в. "Борба", които "извършиха Съединението"; посочва К. Величков, М. Маджаров, С. С. Бобчев като "призвани публицисти", непосредствено след Освобождението "първите вестникари в европейския смисъл на думата", но приема 1880, годината на пристигането на Вазов в Пловдив, за толкова "бележита и с голямо историческо значение за нашата литература и бъдещето ѝ развитие", че я извежда в заглавието на своята литературна история (Радославов 1992: 26-28).

Преписвайки многократно литературната си история, незабелязано сме пропуснали очевидното. Българската литература от първата половина на 80-те години на XIX век се създава в определен политически контекст и поставянето ѝ отвъд него срязва смислови линии и полага литературното описание в извънисторическо безвремие. Продължаващото в следосвобожденската епоха Възраждане се обвързва с обосноваване и осъществяване на Съединението. Литературната и културната деятелност в Княжеството и Източна Румелия до Съединението би трябвало да се четат през контекста на постигането му.

Днес е невъзможно да мислим литературната история на България след Освобождението като че историческият сюжет на Съединението е нечетим в нея и не съществуват петте литературни години на Източна Румелия. Историята на българската литература от първата половина на 80-те години на XIX век изисква да се опише и впише в нея времето на Пловдив - столицата на другата българска държава след юли 1878 г.

Събитията след суспендирането на конституцията в княжеството (1881) изпращат за известно време към Пловдив нова вълна - този път от политически емигранти. По различни причини границите между двете Българии преминава(т)... Иван Вазов, К. Величков, П. Р. Славейков, Захари Стоянов, Стоян Михайловски, Найден Геров, Петко Каравелов, Михаил Маджаров, Йоаким Груев и др.

(Цанева 1966: 16)

Книгата на М. Цанева "Иван Вазов в Пловдив" е повече от монография за един автор и един град. Биографичните сюжети - Вазов в Областното събрание, Ученолюбивото дружество, Пловдивското научно дружество, усилията му за създаване на български театър, издаването на в. "Народний глас", на сп. "Наука" и сп. "Зора", писаните от него художествени творби, статиите по обществени и литературни въпроси - са изградени като исторически разказ за разгръщане в първите години след Освобождението в столицата на Източна Румелия на деятелност, която ще подготви и направи възможно Съединението. Вазов "несъмнено с дейността си... е сложил свой отпечатък при организирането на съответните области от обществения и културния живот на Източна Румелия" (Цанева 1966: 29).

Времето след Освобождението се нагъва и събира множество свои измерения и образи. Непостигнатият идеал за национална цялост удължава времето на Възраждането. Миналото се превръща в символен потенциал, използван за нуждите на съвременността, ресурс на идеята за национално обединение. От друга страна, идеята за национална култура свързва миналото и модерния следосвобожденски проект на установяващи се институции на държавността. Едновременно с това съвременността се мисли като време на "забрава", като отрицание на възрожденската епоха. Легитимирането на новите институции твърде скоро е оспорено от събития, които сега можем да наречем история, но тогава са били най-актуална политика. Сложното преплитане на времена и смисли отзвучава в гласове, преплитащи политическия идеал за една българска държава със страстта на политическото изобличение.

(Вазов 1979а: 251)

"Иван Вазов в Пловдив" е значима тема в българската литература в първите години след Освобождението. "Завчера пристигна в града известний ни поет г. Ив. Вазов" - бърза да съобщи в. "Народний глас" от 7 октомври 1880 г., а неговият редактор-ентусиаст К. Величков вече гради планове за бъдещата съвместна работа: "Знаеш ли, че Вазов е в Пловдив? Той ще бъде назначен депутат от Главния управител и ще вземе участие в редактирането на "Народний глас" (Цанева 1966: 23).

По страниците на редактираното от К. Величков и Вазов издание³ може да бъде възстановен образът по онова време на град, който усилено се развива като политически и културен център и едновременно с това полага същите усилия да се откаже от статута си на столица. В това отношение културната фигура на Вазов е възможност през нея да бъдат прочетени и направени видими споделените усилия на писатели и политически дейци. Във в. "Народний глас" пресичат дискурсивните си полета всички сфери на обществена деятелност.

Икономика:

С Освобождението на двата дяла от България имаше се надежда, че икономическото развитие на наший народ ще влезе в благоприятна и благодарна фаза. Надявахме се наистина, че както земеделието и индустрията, така и търговията и занаятите ни щяха да се сдобият от политический преврат с преимущества за напредък... Но за жалост няма нищо подобно. (...) А индустрията ни, народната ни промишленост?

(Вазов 1979а: 40)

Статията е уводна, без подпис, поместена в "Народний глас" (бр. 176). Датата е 31 март 1881 г., когато преврат е дума все още позната в политическия живот на България само в смисъла си на промяна. След по-малко от месец събитията в Княжеството ще покажат, че думата има и друго - политическо значение.

При трудността да се установи авторството на Вазов в голяма част от неподписаните публикации във вестника, за тази статия редакторите на Вазовите събрани съчинения прилагат като аргумент в негова полза факта, че същия ден на заседание на Постоянния комитет писателят взема думата по икономически въпрос, който коментира в статията (Вазов 1979а: 579). В книгата си М. Цанева разглежда работата на Вазов в Постоянния комитет и Областното събрание на Източна Румелия, в различни постоянни или временни комисии, като прилага извадки от протоколи и дневници или се позовава на тях за времето от 1880 до 1885 г. (Цанева 1966: 27-40).

Изказванията, подготвяни от Вазов във връзка с работата му в Областното събрание и Постоянния комитет, произнасяни в парламента на Източна Румелия, съхранени в дневници и протоколи, или печатани на страниците на "Народний глас", статиите, публикувани в редактираните от него "Наука" и "Зора", художествените творби, писани по това време, са дискурсивен масив, в който чрез автора като знакова културна фигура могат да бъдат разчетени усилията на съграждащата се държавност.

Една от темите, към които Вазов има пристрастие, е създаването на български театър. Първата театрална сграда в страната е построена в края на 1880, началото на 1881 г. в Пловдив (Кацунов, Митев, Колев и др. 2003). В подножието на Сахаттепе с гостуването на трупи, идващи от Атина и Цариград, започва представленията си театър "Люксембург".

Вторник, 24, март 1881 г. в. "Народний глас" пише:

Да, българский печат има длъжност да повдигне вече тоя важен въпрос и да осветли обществото върху потребата, влиянието и значението на една българска сцена в днешно време.

(Вазов 1979а: 37)

В броя от 6 ноември 1881 г. рубриката "Дневник" съобщава:

Научаваме се, че някои младежи от градът ни били съставили театрално дружество...

(Вазов 1979а: 93)

Седмица след това във вестника е поместено следното известие:

Утре вечер трупата, която игра в Люксембургский театър преди няколко деня, ще даде вторий път драмата  Р а й н а  К н я г и н я  и подир нея същата вечер неиздадената още комедия от г. Вазова под название "Михалаки чорбаджи".

(Вазов 1979а: 93-94; разр. И.В.)

Изследователи на Вазовото творчество допускат негово авторство на неподписаните съобщения, статии, отзиви на страниците на "Народний глас" поради тематичната им свързаност. Дискурсивните разпръсвания на темата във вероятното единство на авторовото писане са по-явни в броя от 11 дек. 1881 г., където са публикувани стихотворението на Вазов "Бюджетът" и неподписана статия, която коментира като "акт от висока мъдрост и просветен патриотизъм", че при прииманието на бюджета на Областното събрание е насърчено "да се образува една театрална българска трупа" (Вазов 1979а: 96-97). На свързаността между статията и стихотворението на Вазов, поместени в един брой на вестника, М. Цанева обръща внимание в книгата си (Цанева 1966: 31). Този аргумент за авторство е посочен и в Бележки на "Събрани съчинения" (Вазов 1979а: 590).

Темата продължава в броя от 12 февр. 1883 г. с "основание на българский народен театър", без което, настоява авторът на статията - и в тия думи, като че гласът на Вазов е ясно разпознаваем - "историята се черви от нас" (Вазов 1979а: 154). На 21 дек. 1883 г. вестникът поставя въпроса за "нов, благодарен репертоар" като "преобразование в младенческата българска сцена" (Вазов 1979а: 191-192). В статия от 21 дек. 1884 г. Вазовото авторство бихме могли да разчетем в своеобразния отчет за дейността на Комисията по преустройство и "улучшение" на театралното дело, но най-вече в характерната за него позиция на говорене, изискваща споделено участие и "народно честолюбие":

Печатът именно най-много е длъжен да окаже съдействието си и да хвърли светлина въз това дело. (...) Интелигенцията ни, която никога не е се отказала да съчувства на всяко добро явление у нас, също има обязаност и в тоя случай да се отнесе по-горещо към народното дело.

(Вазов 1979а: 200-201)

Същата година вестникът известява, че сред играните представления в театър "Люксембург", са и "хумористическата пиеса  Ф и л о л о г и ч е с к а  р а з п р а  от г. Вазова" (Вазов 1979а: 220; разр. И.В.) и драмата "Руска", на представянето на която публиката "засвидетелства своето задоволение чрез гръмки ръкопляскания". Авторът на отзива за "Руска" не само не го е подписал, но не е споменал и името на драмописеца - Вазов. За сметка на това отзивът не пропуща да отбележи:

Г. Ст. П о п о в, който изигра превъзходно д я д а  Л у л ч а, подир това декламира с успех "Опълченците на Шипка" (из  Е п о п е я  н а  з а б р а в е н и т е  от Ив. Вазова).

(Вазов 1979а: 224-225; разр. И.В.)

В тази театрална рецензия бъдещият автор на първия български роман е разпознаваем. Колоритно-смехово сме въведени в сценична условност, малко позната и на публиката в театър "Люксембург", и на възрожденските зрители в главата "Представлението". Иронично-комичните обрати между сцена, актьори и зрители, неусвоената театрална естетика, екстатично прехождаща в друг жанр заради ефекта на финала, Вазов ще разкаже в романа. Патетичният завършек на главата в "Под игото" е с революционна песен, а в пловдивското представление - според отзива - със стихотворение на самия Вазов. В милата и наивна картина от едно театро, в умението да се разслои привидно комичният ефект в смислови пластове, казващи много - за времето, вкуса към художественото, за подготвеността на актьори и публика, но най-вече - за споделената "добросъвестност в изкуствата" (Вазов 1979а: 224), това несъмнено е Вазов.

Иван Вазов "Събрани съчинения в двадесет и два тома" (1975-1979), изданието, с което работя, е академично във всички възможности и изисквания за такова издание. Дело на специализиран екип, с научен апарат към всеки том. Текстологични бележки представят прецизно различните издания на една книга и редакциите при отделните публикациите на една творба. Литературноисторически бележки отбелязват работата на предишни издания на Вазови съчинения, при възможно разночетене на авторството отчитат различните позиции, както и актуалните становища, въпрос, особено същностен за пловдивските издания, редактирани от писателя.

Първият опит да се установи авторството на Вазов на страниците на в. "Народний глас" е направен през 30-те години от П. Христофоров, който предлага списък по тематични групи. Работейки над различни издания, подготвяйки за печат съчиненията на Вазов, авторството на статиите, рецензиите, съобщенията в "Народний глас" са изследвали М. Арнаудов, Е. Стефанов, М. Цанева (Вазов 1979а: 567-570). В Бележки при редактирането на Вазовите съчинения М. Цанева "защищава принципа за разпределение на анонимните материали между всички възможни (т.е. участвали в списването на вестника) автори" (Вазов 1979а: 569).

При съществуващите разночетения на неположения подпис след статии, съобщения, известия във в. "Народний глас", съображението, че вероятното авторство може да бъде отнесено с допустимо основание към всички "списатели" на изданието, би трябвало да се разбира не в смисъл на усъмняване в авторството на Вазов. Всъщност тези текстове са включени в различните Вазови издания с аргументите на редактори, издатели, текстолози. От разчитане на фигурата на Автора въпросът за авторството се превръща във въпрос за писане, в което споделяни идеи на времето се проявяват във властта на обща дискурсивна свързаност. В някакъв смисъл дискурсът прави нечетим подписа на Автора, но разпръсва идейната сговореност на времето в множество дублирания, повторения, текстови близости, тематични общи места. Благодарение на този сговор на споделяни думи и действия между знакови културни и политически личности в историята на нова България, през 1885 г. свършва времето на Източна Румелия и са положени основите на възстановената държава, за което в. "Народний глас" усилено съдейства.

В началото на 1881 г. в Пловдив е открита Областна печатница. Вазов участва в комисията за дейността ѝ (Цанева 1966: 29). В статия във в. "Народний глас" от 28 окт. 1881 г. четем:

Днес ще се разгледва в Областното събрание законопроектът за печатът и ний мислим, че е наша голяма обязаност на публицист да изкажем и тоя път възрението си върху тоя толкова важен предмет.

(Вазов 1979а: 91; к.м., В.Р.)

Като указание за Вазовото авторство в Бележки на том 19. от "Събрани съчинения" е посочено, че "предния ден писателят е говорил в Областното събрание на същата тема и в същия дух" при обсъждането на законопроект за печата (Вазов 1979а: 589). Публикувано от стенографическите протоколи на заседанието, изказването на Вазов оповестява писаното слово като "силно, всемогъще оръжие, називаемо печат" (Вазов 1979б: 497). И в произнесеното изказване, и в неподписаната статия от "Народний глас" въпросът за печата се поставя като въпрос за "свободата на печата". На страниците на вестника предметът на обсъждане е превърнат в риторика на изказа:

Но не стесняват ли тии свободата на съвестта? Не турят ли силна преграда на свободата на мнението на един писател...? Коя сила на светът ще застави един честен редактор...? Какъв е тоя закон едностранчив, несправедлив и противонационален? Каква е тая свобода на печатът?

(Вазов 1979а: 92-93; к.м., В.Р.)

Подчертаните в статията роли на пишещия като публицист, писател, редактор са не самосъзнание за собствения културен статут, а разгръщане на функциите на печата като израз на общественото съзнание. Аргумент за авторство, който се потвърждава от писателската личност на Вазов.

Работата на Вазов в Постоянния комитет и Областното събрание на Източна Румелия предполага анализ на установяването и дейността на културните институции. Позицията на изказване по културни, административни, правни, икономически и политически въпроси предзадава анализ на дискурсивността. Определено езиково съобщение се репликира и умножава в различен тип комуникация: писмена, но също така - функционализирана говорима реч (изказвания, речи, беседи, сказки). От своя страна, всяка от тези речеви ситуации се разслоява в типове изкази: административен, институционално-функционален, публицистичен, фикционален. А те, от своя страна - в текстови серии: парламентарно изказване, политическа реч, сказка за културно събитие; статия, кратко обявление, съобщение, анотация, рецензия, библиографско представяне на книги. Това е свързаност, по-различна от пресичане на тематични полета. Като имаме предвид и художествените творби в тяхната разножанровост, наблюдаваме генеративно ядро на авторството. Механизъм на текстопораждането - дискурсивно ядро, което се разпръсва и умножава речевите събития в разнородни типове текст, в различни изкази, различни полета на функциониране на езика, различен тип комуникация. Свързаността между неподписаните текстове в редактираните от Вазов пловдивски издания и художествените творби на писателя слага последния акцент върху аворовото име.

През април 1881 г. излиза първа книжка на сп. "Наука"⁴. Обявление в списанието гласи: "в Пловдив се състави Н а у ч н о-к н и ж о в н о  д ру ж е с т в о, на което една от главните работи е изданието на периодическото списание "Н а у к а" (Вазов 1979а: 382; разр. И.В.). Близо година по-късно в статия от в. "Народний глас" (бр. 263 от 6 февр. 1882) четем:

"Наука" има за цел да насърчава развитието на нашата книжнина и да разпространява положителните знания из народът. (...) Колкото за "Наука", ний сме на мнение да я направим изключително  н а ш а, сиреч да публикуваме в нея само статии, които се досягат до наший бит, до нашите нужди, съдоустройство, общество и национални възрения.

(Вазов 1979а: 115-116; разр. И.В.)

Статията е неподписана, но изказът, който следва като своеобразен отчет за дейността на Научно-книжовното дружество и списанието, е основание да бъде безвъпросно посочено авторството на Вазов - редактора на "Наука". Към този, споделян от издателите на писателя, аргумент бихме могли да прибавим едно повече смислово, отколкото стилово-тематично съображение.

Разгледаните текстове показват, че когато трябва да се изрази същността на своето в културен план, са използвани сходен изказ и аргументация при обсъждането на потребата от наука, театър и литература. Да се доверим на цитирането: "Наука" - трябва да е издание "оригинално, българско, полезно" (Вазов 1979а: 116). "Какво имаме ний Н а ш е, С в о е, В е ч н о?" - пита се в статия по повод на "българский народен театър" (Вазов 1979а: 154; разр. И.В.). Въпросът беше концептуализиран от Ал. Кьосев. Питането обаче не е празно място на отсъствия, а риторическа фигура на пораждането. Без своя литература "нищо няма да бъде н а ш е, б ъ л г а р с к о" (Вазов 1979а: 171; разр. И.В.) - отзвучава съмнение в трета статия. Съмненията и отговорите на въпросите минават през патоса на утвърждаване на своето, мислено като културно различие. Създаването на научна книжнина, която е "оригинално и самобитно българско дело", е обвързано с европейската наука, която "така много се е разклонила и омноговидила" (Вазов 1979а: 115). Заедно с изграждането на репертоар с български драми необходимо е, предлага се в четвърта статия, да се "заблагоразсъди" да се преведат такива, които "са придобили репутация на добри театрални пиеси в Европа" (Вазов 1979а: 192). "Що е без литература един народ?" - пита се в статията, поставила си за предмет литературата. Тя е "изражение на чувствата, геният и индивидуалността на един народ" (Вазов 1979а: 171) - отзвучава отговорът.

Българска наука, театър, литература, печат, издания - животът в Източна Румелия следва линията на утвърждаваща се културна идентичност, която определя дори тона на светските вечери. Съобщение в "Народний глас" (бр. 262 от 3 февр. 1882 г.):

Учим се, че г. Найден Геров имал намерение да начне наскоро изданието на своя Р е ч н и к  н а  б ъ л г а р с к и й  е з и к. Тоя речник е плод на дългогодишен труд. С издаванието му г. Н. Геров ще принесе на народа ни една голяма услуга.

(Вазов 1979а: 114; разр. И.В.)

"Дневник" на същото издание (бр. 246 от 1 дек. 1881) вече е обявил:

Научаваме се, че г. Найден Геров от няколко време насам дава в домът си, всеки петък, филологически вечери, дето любителите на езикът могат да присъстват и взимат участие в интимни разговори изключително върху езикът, които стават там.

(Вазов 1979а: 94)

Пловдивското общество "тича на представленията, съди, критикува, цени, иска по-доброто" - твърди "Народний глас" и пита: "Какво направи директорът на народното просвещение от своя страна? Кое съчинение насърчи? А Областна библиотека? А музеят на Източна Румелия?" И поучава: "В Европа правителствата жертват милиони, за да създадат монументални паметници на науката и изкуствата,... а у нас г. директор на народното просвещение... прави неискани от никого економии, в ущерб на светлината" (Вазов 1979а: 107-108).

Вестникът известява за сказки, театрални представления, за "основанието или възобновлението на разни корпорации", за меланхолните латерни - елемент в живописната картина на града, за развлечения, които "изобилуват" и му придават "един аспект живостен и весел" (Вазов 1979а: 146-147). Тази статия от в. "Народний глас" (бр. 352 от 18 дек. 1882), поместена без подпис, е посочена от М. Цанева като Вазова. Аргумент за авторството дават съответствията между статията и стихотворението "Сантиментална разходка по Европа", публикувано през дек. 1880 г. в "Народний глас" с подпис: В.: "Ето веч пристигам в столицата наша:/ тя е пак самата! Пак е тая каша/ от язици, вери и наций безчет,/ от които няма ни образ, ни цвет;/ със своите латерни, балове, венгери,/ от които вечер въздухът трепери..."/ "С своя шум, движение и хаос, и сън,/ и хлад, що не стопля никакъв огън;/ с дружества си шумни, винаги заспали,/ с концерти си славни, йоще нестанали" (Вазов 1975: 51, 461).

В повечето от случаите въпросът с неподписаните текстове е решен от изследователите, редакторите и издателите на Вазовите съчинения. Проблемът обаче продължава да е интересен с повече от това да се аргументира авторството и остава като въпрос за идентичността на писането. В случая, имайки предвид съответствията между статията и стихотворението, може да посочим устойчиво семантизирани образи и да избързаме да се аргументираме, независимо от жанра и типа на текста, с пораждащата се автотекстуалност, същностна за Вазов. На микро ниво повторимостта, определяща авторовия почерк, е особена разпознаваема в поезията. Високата степен на свързаност между поетически фигури в лириката на Вазов и фигури на мисълта в статиите от "Народний глас" ще продължим да наблюдаваме.

През септември 1882 г. в столицата на Източна Румелия е открита Областна библиотека с музей (Кацунов, Митев, Колев и др. 2003).

В 1885 г. издаваното от Вазов и К. Величков сп. "Зора"⁵ публикува статистика на Пловдив, като според преброяването на 1-й януарий тази година в града има "12 периодически издания (10 български, 1 гръцко и 1 турско); 3 библиотеки, 1 музей, 1 театър, 21 (8 български и 13 чужди) училища; 15 черкови (13 православни, 1 грегорианска, 1 протестантска и 1 католическа); 10 фабрики; 8 печатници и 10 дружества литературни, благотворителни и търговски". "Общий резултат" - с въодушевление заключава изданието, е че Пловдив "държи първенството почти над всички други градове на българското отечество" (Вазов 1979а: 521). За времето от няколко години единните усилия за "културно движение" в града са приближили "постиганието на оная цел, за която малцина днес говорят, но  в с и ч к и т е  мислят" (Вазов 1979а: 178; разр. И.В.).

Изданията, които Вазов редактира, заедно със създаване на образи на българското държат линия на съотнасяне с погледа на другите към нас. В "Народний глас" Европа - почти фикционализирана фигура, сякаш образ от първите поетически сбирки на Вазов - е вплетена в политическа риторика относно историческата съдба на България и "берлинский трактат": "Нека Европа да види... Но Европа никога няма дойде да ни види" (Вазов 1979а: 86). Разгръща се дискурс на самоописание и на създаване на исторически, политически образи на българското, които се мислят и през различната гледна точка: "Прикачете на всичко това проклетото мнение, което си състави Европа за нашата незрелост и несъстоятелност политическа" (Вазов 1979а: 101).

"Наука" и "Зора" четат българската литература и научна книжнина през славистични издания и публикации в тях за българската история и словесност, през контексти на представяни чужди автори и преводи на техни творби. По този начин е съставена и "Българска христоматия" (1884) от Иван Вазов и Константин Величков, в предисловието, на която е обявено: "И в двата тия отдела размесено са гудени съответните образци от чуждите и нашите списатели" (Вазов 1979а: 470).

По това време Балканите отново са неспокойно място и пътуванията по България стават теми на книги, чиято популярност се дължи и на представяне на авторите им на страниците на списваните от Вазов издания. В. "Народний глас" и сп. "Зора" създават образите на К. Иречек, "известний историограф на България", на Луи Леже, "известний французки славист", на Емил де Лавеле, "политически списател и белгийски икономист", редовно съобщавайки за техни книги, публикации, изказвания, свързани с България.

Във в. "Народний глас" (бр. 296 от 5 юни 1882) е поместено съобщение, в което словото на Вазов прониква в описанието на представяната книга. Наслагват се, но и се разпознават образите на описващия пътуванията си изследовател - чужденец и на автора, издигнал красотата на отечеството в литературна норма:

Напоследък видяхме напечатано в един местен вестник превода на новий труд на г-на д-ра К. Иречека върху нашето отечество И з  И з т о ч н а  Р у м е л и я. Г. Иречек описва пътуванието си от Пловдив до София през 1880 г. и с една вещина и изкуство, достъпни само на един специалист - географ и при това горещ любител на българската земя (...). Ний сме толкова невещи в познаванието на своето отечество, толкова малко се интересуваме за онова, с което то се отличава или е надарено, щото цели краища, окръзи, планини и грандиозни красотии на България ни са неизвестни...

(Вазов 1979а:134; разр. И.В.)

В кн. 1 от март 1885 г. сп. "Зора" представя г. де Лавеле, съобщил на европейский свят "злочестото положение на Македония", автор на горещи статии за българите (Вазов 1979а: 506-507). В кн. 3 от май 1885 г. списанието известява за "Пътешествия по България": "Тоя нов труд, плод от последните пътувания на г. Иречека из отечеството ни, ще бъде снабден с карти и рисунки" (Вазов 1979а: 524). Съобщава се и за книгата на Луи Леже "Пътувание през Сърбия, България и Източна Румелия", както и за произнесено негово слово, в което е казано, че София и Пловдив, преди половина век "полуварварски села: днес са огнища на цивилизацията" (Вазов 1979а: 525).

"Светлий ни идеал за целокупност и обединение" (Вазов 1979а: 178) в "Народний глас" се мисли през горещо съучастие със събитията в Княжеството. В патриотическата и културостроителна насоченост на Вазовите издания се диференцира тонът на ясна политическа позиция.

И наший глас ще бъде силен и съгревателен, защото ония, които го чуят, ще знаят, че той излазя из сърца горещи и наранени и че тоя велик глас изражава и негодуванието, и протестът ни против тиранията, и готовността, с която се одушевлява Южна България да подаде ръка на Северна, когато удари часът. - "Народний глас" от 2 юний 1881 г.

(Вазов 1979а: 62)

Пределно сгъстените политически събития предлагат на българите за краткото време от няколко години да преживеят епохи - Освобождение, две Българии, приемане на Конституция, създаване на институции и делегитимирането им - всичко това преплетено с идеала и осъществяването на Съединението. Колективната възрожденска идентичност на "общите интереси и на по-високите изисквания на правдата и народната чест" (Вазов 1979а: 55) продължава след Освобождението едновременно с диференциращите се политически позиции. Във в. "Народний глас" гласът на народния поет се издига над "бесний дух на партизанската омраза", който "заглушава сега всичките честни пориви" (Вазов 1979а: 193). В думите на Вазов политическото прониква в дискурсивните полета на литературата като глас на "свободното слово, гаранцията на правдата и конституцията", на "обществената и индивидуалната свобода" (Вазов 1979а: 51), отвъд "духа на партизанството" и на "личните самолюбия" (Вазов 1979а: 55). Във възприемането на читатели и критика този авторски образ на Вазов е силно смален, почти закрит зад достолепната фигура на народен поет. Цитираните статии от "Народний глас", в които може да се чуе "въздишката на погибающата свобода в Княжеството" (Вазов 1979а: 62), показват друго авторово лице. Въпросите за "доброто действие на държавний механизъм" (Вазов 1979а: 50), за "Конституцията или князът?" (Вазов 1979а: 58) са изречени в стилистиката на свободната съвест, която литературата и след Вазов ще запази като своя риторическа позиция:

Последната правдина на българите в Княжеството се отнима!

Най-напред народното правителство.

После свободата на печатът.

После свободата на изборите.

После свободата на обитаванието в Княжеството.

Подир - свободата на съвестта.

Най-после - свободата на събиранията.

Утре ще им се отнеме свободата да дишат чистий въздух!

(Вазов 1979а: 126)

Всички, цитирани като Вазови, статии трябва да бъдат четени и през въпроса за авторството им. Не само защото не са подписани. Не и поради въпроса било ли е по-лесно отвъд билото на Стара планина да се изричат и изписват думи против "потъпкувателите на свободата" в Княжеството (Вазов 1979а: 70). Заедно с обособяващите се обществени сфери се разслояват и различните дискурсивни полета. Политическото се диференцира като едно от тях. Определящи го текстови образци, тематично и смислово общи места, отвъд авторството, чрез многоизмерността на дискурса попадат в литературата и стават един от възможните ѝ планове на изказ. В някакъв смисъл тези планове пределно подчертават позицията на говорене и въпросът за автора става несъществен. Едновременно с това дискурсът прави авторството особено отчетливо. Авторският почерк може да бъде разпознат в свързаността на жанрове, типове изкази чрез повтарящи се смислови и словесни фигури. Въпросът за авторството на Вазов в неподписаните статии от пловдивските издания откроява фигури на дискурса, които странстват между тях и художествените му творби.

Пасаж от статия във в. "Народний глас" от май 1881 г. може да бъде разчетен като разгърната фраза, в която се съдържат имена и смислови ядра от "Епопея на забравените":

Ние сме народ млад, новорожден, вчерашен и, така да се каже, поникнал из кръвта, пролята за свободата, и нашите братя са: Раковски, Хаджи Димитър, погинал в Балканът за свободата, Ботев, умрял при Вирслец, Левски, обесен при София, Каблешков, който се упушна в сърцето; нашата история се нарича  Б а т а к, нашето бъдеще се нарича свобода.

(Вазов 1979а: 60; разр. И.В.)

"Народ", "пролята кръв", "история", "свобода", "бъдеще" са думи - образни ядра, които заедно с имената на героите се повтарят в следващи статии от "Народний глас". В коментара на актуалните събития в Княжеството - политически преврат, избори, отношение към конституцията - се обособяват текстови ядра, създаващи образи на миналото, изградени в риторическата позиция на паметта и забравата. Имена и събития от историята се изписват като забравени. Изричана, повтаряна, изписвана, забравата се превръща в памет. Статиите от "Народний глас" изтеглят актуалността и я сливат с хоризонта на миналото:

И народът, който беше родил Левски, Ботева, огнений Каблешкова, забрави заветът, който му бяха оставили тия мрачни герои от дъното на тъмниците, от върхът на бесилниците.

(Вазов 1979а: 88)

"Памет" и "забрава" създават риторическа позиция на свързване на минало и настояще. Неотменимостта на историята се мисли като възможност за друго настояще: "Ний, българите, които още помним" не можем да държим тая политика, която "отрича нашата история и нашето бъдеще" (Вазов 1979а: 177, 178) - пише в една от поредицата статии със заглавие "Мисли върху работите в Източна Румелия", публикувана във вестника през октомври 1883 г.

В "Народний глас" през ноември 1881 г. Вазов публикува "Кочо", същата година в "Наука" излиза "Бенковски". За времето до 1884 г. стиховете от "Епопея на забравените" се появяват във Вазови поетически книги. Между статиите, писани по това време, и творбите от "Епопеята" се разгръщат общи дискурсивни полета на "паметта", в които се повтарят смислови ядра и словесни образи. "История" е фигура на дискурса, която се повтаря и в статиите, и в поетическите творби. Стиховете пишат историческото в тъмнината на безвремието: "история има и става народ!" ("Паисий"), разгръщат миналото като смислова фигура на "светлина" и "мрак", в които се открояват събития и имена: "Беласица стара и новий Батак/ в миналото наше фърлят своя мрак". Повтарят се образни проекции на "минало славно": "в нашто недавно ... има нещо славно", "в нашта исторья кат легенда грей" ("Опълченците на Шипка"), "в нашта исторья тури светло слово" ("Кочо"). Историята е образ на миналото, който създава идентичност в настоящето, казва статия в "Народний глас" и настоява: "Народът, който има в историята си такъви големи имена: Батак, Шипка, Панагюрище, обича повече светите си права" (Вазов 1979а: 175). "И седнали да казват, че нашата нова история не била славна!" (Вазов 1979а: 70) - дописва смисъла на стиховете с анализ на актуалните събития друга статия.

Поетическата фигура на "историята" събира и усилва преживяването на миналото в изключващи се смислови понятия. "Нашта исторья една сянка тайна/ от кръв и позори, и слава безкрайна" - този стих от творбата със заглавие "1876", публикувана през септември 1883 г. в "Народний глас", е образно ядро на разпръсващи се в поетическия цикъл антитезни връзки. Риторическата мрежа на стиховете в "Епопея на забравените" е разгърната между смисловите крайности на "геройство и срам", "позор" и "слава". Статиите във вестника прехвърлят антитези между времената. Коментар по повод на избори в Княжеството през юни 1881 г. завършва с памет за миналото на "самоотвержение и доблест", което няма да позволи на настоящето да го "опозорят и поробят" (Вазов 1979а: 72). Друга - възпоменателна статия припомня: "да гледаме с гордост на миналото си или, по-добре, без срам на себе си" и усилва противопоставянето с фраза, свързваща "въодушевлението на априлските дни през 1876 г. и бездушието на априлските дни на 1882 г." (Вазов 1979а: 127, 128). По същото време във вестника четем за дните на 1882 г. в Княжеството: "Затваряния, гонения, бойове, изгнания, притеснения, всичките гнусни средства на деспотизмът се употребиха, за да се задуши и последнята идея за конституцията в България" (Вазов 1979а: 126).

"Епопея на забравените" и статиите от "Народний глас" пресичат общи дискурсивни полета, организирани около смисловата фигура на "свободата". Стиховете изписват така думата "Свобода!", че графичният ѝ образ да мистифицира глас, писаното да се чете като изречено. Вплитат я в поетическа риторика на съмнението: "нека таз свобода да ни бъде дар!" ("Опълченците на Шипка") и на отхвърлянето му: "нашта свобода ти я освети" ("Кочо"). Изписването на "свобода" винаги води до последици в смисъла и във възможностите на езика да ги изрече. За да създаде поетическа фигура на "свободата", без да я назове, стих от "Левски" разтяга езика между пределни крайности: "мръсните тирани/ да могат задуши гордото съзнанье,/ гласът, който вика, мисълта, що грей,/ истината вечна". Статии от "Народний глас" перифразират стиховете в коментара на актуални политически събития в Княжеството: "Просветений свят гледа с удивлени очи на нас, за да види как ще се свърши борбата между тиранията и конституцията" (Вазов 1979а: 68); "Владетелите и тираните (...) в борбите си с човеческий напредък, с ходът на нещата и с революцията на идеите" (Вазов 1979а: 121).

Заедно с имената на героите "Епопея на забравените" създава образа на "Дух един потаен навред профърча" ("Каблешков"). В поетическата риторика на Вазовите стихове като "пробуждание на народний ни дух" е мислен в статия от 1884 г. и "въпросът за Съединението". На ехо, идващо от миналото и поетически изречено в "Епопеята", статията отговаря: "нашите неприятели вече не щат да имат право да ни наричат народ неспособен за политическа свобода и съществование" (Вазов 1979а: 215, 216).

Преноси от ранни поетически книги на Вазов проникват в стилистиката на актуалните събития. Статии от "Народний глас" разгръщат политическите събития чрез образните персонификации на Русия - Освободителката, на България - "Бедна Българио!", на "просветений свят" и търсят през времето отговора на един и същ въпрос: достойни ли сме за свободата си. Позицията на "гледането" от първите Вазови поетически сбирки се повтаря и в статиите. Драматичните сюжети на националноосвободителните борби и превратностите на новата българска история сякаш се разиграват пред невидима инстанция на истината, чието име се разпилява в различни назовавания, но и отвежда до "погледа на Бога" - смислова фигура в стилистиката на романтизма.

"Народний глас", "Наука" и "Зора" - които Вазов списва и редактира в Пловдив, въпреки различието им като издания, осъществяват обща културна политика на паметта. Историята получава ценностен смисъл, създават се образи на миналото, изписват се имената на неговите герои. Подобна работа на паметта със средствата на словото е част от създаван и всеобщо споделян след Освобождението култ към миналото и към личности на Възраждането. В това отношение Вазов е риторическа авторска фигура. Име - подпис върху дискурса на времето.

Сп. "Наука" държи линия на преклонение пред историята, "народните старини" и езика. Явна е почитта към документа, спомените, разказите за скорошното минало. Представяни са книги⁶, които в писма на чужд кореспондент, в разкази на очевидец, в дневници на бунтовник описват 1876 г. с "потресающи сцени от мрачното движение, в което бъдещите историци и романисти ще черпят материал и вдъхновение" (Вазов 1979а: 392). Обявена е позиция на "събиране на всевъзможни материали, сведения, записки" (Вазов 1979а: 444-445) за Освободителната война и историята на българското опълчение⁷. При представянето на книгата на К. Шапкарев "Материали за животописанието на братя Х. Миладинови Димитрия и Константия" (сп. "Наука", кн. 9, юни 1884) е използвана словесната фигура "имената на забравените", препращаща смислови връзки към "Епопея на забравените", в поетическата риторика на която е написана рецензията (Вазов 1979а: 459). Вазов е посочен като автор на рецензията от М. Цанева (Вазов 1979а: 651).

"Наука" придобива характер на издание за книжовни известия, библиографски пътеводител, оценъчен фактор за историческа, езикова, филологическа, литературна книжнина, българска и преводна - своеобразен архив на знанието и културната памет. Списанието съобщава за държани в "Славянска беседа" сказки за българските народни песни, за събрани и издадени песни и гатанки⁸ - "археологическа драгоценност, която наумява миналото" (Вазов 1979а: 419). С филологическа ревност за "разработванието на езика" се разисква съставянето на речници. Като "дело от истински патриотизъм" е представен речника⁹ на г. Богорова за "наши думи, посрещнати с френски и изтълкувани дълго и широко български" (Вазов 1979а: 389-392). "Нека дадем простор на мисълта, живот на красноречието, въздух на поезията: нека дадем  п о в е ч е  и  п о в е ч е  думи на езика си" - пише в статия за историята на думите, на езика и потребата от речници (Вазов 1979а: 417; разр. И.В.).

Културната политика на памет за миналото и неговите герои продължава в сп. "Зора". В неподписани материали на списанието могат да бъдат различени утаените следи на стихове и образи от "Епопея на забравените". В кн. 1 от март 1885 г. във "Вести из книжовний свят" четем перифраза на поетическия цикъл в жанра на съобщението:

Отрадно явление представлява един, особено млад народ, когато хване да цени напълно заслугите на народните си дейци и да изказва благодарните си чувства към ония, които са се жертвали за негово благо. Било че той тържествува паметта на героите, паднали за свободата му, било че прославя имената на героите на мисълта, които с мощно слово са разбудили най-високите му человечески чувства, той с това засвидетелства народното си самоуважение, защото в лицето на Левски, разпнат, той почита жертвите на хиляди свои синове страдалци; в лицето на Раковски той славослови цяла плеяда горещи революционни книжовници, които дадоха великата импулзия на българското народно самосъзнание. В техний величествен лик се изражава душата на България - мъченица.

(Вазов 1979а: 504)

Следват известия за обнародвана оценка за деятелността на Раковски в петербургско списание, за тържества в Прага, посветени на Паисий, за празненства в памет на Каравелов, проведени в Лом и Пловдив. Авторството на Вазов е посочено от М. Арнаудов. Кн. 2 от април 1885 г. представя книгата "К истории литературы возрождения болгар" от П. А. Сирку, посветена на "деятелността на Раковски". Като отбелязва академичната позиция в изследването, авторът на статията изрича обобщителните думи за Раковски със стих от "Епопеята": "С едно слово, той напълно се являва като "мечтател безумен, образ невъзможен" (Вазов 1979а: 510). Вазов като автор на рецензията е посочен от М. Арнаудов. В кн. 3 от май 1885 г. анотацията за книгата "Материали за жизнеописанието на братя Миладинови" от К. Шапкарев, наречени тук "двама благородни синове на многострадалната земя, издъхнали в турските тъмници" (Вазов 1979а: 518), носи ехо от образите на героите в поетическия цикъл.

Почитта към миналото като културна политика на "Народний глас", "Наука" и "Зора" намира най-преките си съответствия в "Епопея на забравените", творбата поетически съграждаща памет. Неподписаните статии, коментари, рецензии, анотации, съобщения в тези издания създават дискурсивна плътност на общи теми, споделяни мисли, предизвикателства на въображението, идеи за фикционални светове, странстващи образи, повтарящи се смислови фигури, в които авторският почерк на Вазов би могъл да се разпознае в текстовите съответствия при сдвоено четене с художествените му творби, писани по същото време и публикувани на страниците на изданията¹⁰.

Десет години след Освобождението Вазов ще разкаже националното Възраждане като първи български роман, писан в Одеса. Към "Под игото" Вазов върви през дискурсивността на следосвобожденските свидетелства - записки, спомени, мемоари, чиято документалност не е разпознаваема във фикционалния наратив на романа, но като подготовка за написването е явна в работата му на списател и редактор на пловдивските издания.

"Народний глас", "Наука" и "Зора" открояват създавани веднага след Освобождението исторически писания, географски описания и речникови начинания. На едно второ ниво дискурсивната хетерогенност на тези свидетелства се обглежда и подрежда в изданията чрез различни текстови жанрове на представянето и осмислянето. Културната фигура на Вазов - редактор, списател и автор - прави видимо семиотизирането на документалния архив във фикционалността на литературните жанрове.

БЕЛЕЖКИ

1. Б. Пенев поставя съчинението на Паисий в херменевтичен кръг. "История славеноболгарская" е разгледана като разказ за историята, идеализация на миналото и практическа цел в настоящето, езикова доктрина, политическа програма, "от към научна страна" и като литература. Вж.: Пенев (1976). [обратно]

2. За разчитането на фактологията на документа и текстологичните уточнявания - вж.: Жечев (2003: 5-12). [обратно]

3. В. "Народний глас". Излиза два пъти в седмицата. Издател и притежател Д. В. Манчов. Пловдив, п-ца на Д. В. Манчов. Ред. Ст. Михайловски (от февр. до април 1880), Ив. Вазов, К. Величков. Излиза от юли 1879 до авг. 1885 г. (цит. по: НБ "Св. св. Кирил и Методий". Дигитална библиотека. Продължаващи издания 1878-1944). [обратно]

4. "Наука". Периодическо списание. Изд. Научно-книжовното дружество в Пловдив. Пловдив, п-ца на Хр. Г. Данов. Ред. Ив. Вазов, К. Величков, С. С. Бобчев, Ив. Салабашев и П. Наботков. Излиза в 12 кн. в три годишнини - от апр. 1881 до дек. 1884 г. (цит. по: НБ "Св. св. Кирил и Методий". Дигитална библиотека. Продължаващи издания 1878-1944). [обратно]

5. "Зора". Месечно литературно списание. Пловдив, п-ца Д. В. Манчов. Ред. и изд. Ив. Вазов. К. Величков. Излиза от март 1885 до авг. 1885 г. (цит. по: НБ "Св. св. Кирил и Методий". Дигитална библиотека. Продължаващи издания 1878-1944). [обратно]

6. В сп. "Наука" са поместени рецензии и анотации на книги с подобна тематика, посочени от М. Арнаудов като Вазови: "Турските зверства в България. Писмо на специалния кореспондент на "Daily News" Е. Д. Макгахана" (кн. 2, май 1881); "Боят около Брацигово в 1876 год., написал Атанас Мишев" (кн. 3, юни 1881); "Десетдневно царувание. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник. От А. Шопова" (кн. 1, юли 1882). Вж.: Вазов (1979а: 385, 392, 422; бел. 644-647). [обратно]

7. Представени са анотации за "Хроника на Руско-Турската война (1877-1878). Преведе от английски Д. П. Минков" (кн. 1, юли 1882); "Войната за освобождението на България. Част първа - до паданието на Плевен. Издава Янко С. Ковачев" (кн. 11-12, май-юни 1883). М. Арнаудов посочва Вазов като автор на двете публикации в "Наука". Според М. Цанева Вазовото авторство на публикациите може да се приеме като вероятно. Вж.: Вазов (1979а: 425, 444; бел. 647, 649). [обратно]

8. Представени са книгите: "Български народни песни из И. Богоровия книжатник, брой 1-й" (кн. 5, авг. 1881); "Оценение на българските народни песни по формата и съдържанието им. Две сказки, държани в "Славянска беседа" от проф. Антон Безеншек"; "Български народни гатанки, българска мъдрост - 777 гатанки, издава Тончо Маринов" (кн. 6, септ. 1881). Вазовото авторство на рецензиите в сп. "Наука" е посочено от М. Арнаудов. Вж.: Вазов (1979а: 398, 403-407; бел. 645-646). [обратно]

9. "Г. Богоров с необходимо търпение се труди над езика и всичкото си време и труд посвещава над това нещо, на което държим народността и съществованието си." - из рецензия в сп. "Наука" за "Български речник..." от Иван А. Богоров" (кн. 3, юли 1881). Вазовото авторство на рецензията е указано от М. Арнаудов. Статията в "Наука" (кн. 1, юли 1882) за съставянето на български речници е посочена като Вазова от М. Цанева. Вж.: Вазов (1979а: 389-392, 414-419; бел. 645, 646-467). [обратно]

10. На страниците на сп. "Наука" Вазов печата спомените си "Неотдавна", хумористичната повест "Митрофан", "Един кът от Стара планина" - спомени от една екскурзия, повестта "Немили-недраги", разказа "Хаджи Ахил", стихотворенията "По случай смъртта на Царя-Освободителя", "Пустота", "Бенковски", "Природа, "Ранений опълченец при Шейново" и др. В сп. "Зора" са публикувани повестта "Чичовци", пътеписът "Мочурът", циклите "Македонски сонети", "Поетът" и редица други стихотворения. Вж.: Вазов (1979; бел. 638, 658). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Богоров 1983: Богоров, Ив. Живота ми, описан от мене. // Богоров, Ив. И се започна с "Български орел". София, 1983.

Ботйов 2003: Личното тефтерче на Христо Ботйов. Факсимилно издание с разчетен текст и коментар. Посвещава се на 155-годишнината от рождението на Христо Ботйов. Съст., предговор Н. Жечев. София, 2003.

Вазов 1975: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Т. 2. Под ред. на Г. Цанев. София, 1975.

Вазов 1979а: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Т. 19. Под ред. на М. Цанева, Ил. Тодоров. София, 1979.

Вазов 1979б: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Т. 20. Под ред. на М. Цанева, Ил. Тодоров. София, 1979.

Дичев 2002: Дичев, И. От принадлежност към идентичност. София, 2002.

Жечев 2003: Жечев, Н. Уводни думи. // Личното тефтерче на Христо Ботйов. Факсимилно издание с разчетен текст и коментар. Посвещава се на 155-годишнината от рождението на Христо Ботйов. Съст. Н. Жечев, Цв. Нушев. София, 2003, с. 5-12.

Жечев 1980: Жечев, Т. Българският Великден, или страстите български. София, 1980.

Кацунов, Митев, Колев и др. 2003: Кацунов, В., Митев, Пл., Колев, В., Калинова, Евг., Баева, И. История на България по дати. Българската хроника. София, 2003.

Кирова 2016: Кирова, М. Българска литература. От Освобождението до Първата световна война. Част 1. София, 2016.

Кьосев 1998: Кьосев, Ал. Списъци на отсъстващото. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. София, 1998, с. 5-49.

Пенев 1976: Пенев, Б. История на новата българска литература. Лекции в четири тома. Под ред. на П. Зарев и Ив. Сарандев. Т. 1. София, 1976, с. 478-554.

Радославов 1992: Радославов, Ив. Българска литература 1880-1930 [1936]. София, 1992.

Цанева 1966: Цанева, М. Иван Вазов в Пловдив. София, 1966.

© Виолета Русева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.02.2021
Виолета Русева. Литературноисторически етюди. Второ доп. изд. Варна: LiterNet, 2021

Други публикации:
Виолета Русева. Литературноисторически етюди. УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2009.