ДИСКУРСИВНА ГЕОГРАФИЯ НА ИДЕНТИЧНОСТТА

Виолета Русева

web | Литературноисторически етюди

Френски пътепис за българските земи, 1829 г.

Г. С. Раковски, 1856 г.

Да се говори за робството - въпреки уточнението, че е несправедливо, но все пак - с презрение към поробените, показва нечувствителност към обратите на историята дори когато чувството за стил на френския пътеписец ги изписва като обрати на фразата. От друга страна - мистификацията на Раковски по следите на изгубеното минало, самовменявайки собствено величие, показва нечувствителност към фактите на историята. Отломъци от дискурсивна вселена, всяко от двете изказвания изпраща до нас през времето в зеницата на своя поглед образа на Другия. През лабиринтите на Хронос между някога и сега, между история и настояще Чуждият винаги се сдобива с идентичност на границата, очертаваща различието, необходимо за конструиране на самите нас. Образът на Другия е производен на произвеждането на собствената ни същност.

Френският пътеписец вижда зад робското принижение сянката на минало величие на древните жители на Тракия. Раковски въобразява за българите минало, в което френски крале са оказвали почит на наши реликви. В играта на историчност и фактичност двете изказвания отграничават свое и различно. Първото - чрез въобразено основание да презираш Другия заради историята му, второто - чрез измислена историчност, принизяваща Чуждия. Разделени от езици, култури, жанрови конвенции, ситуации на изказване, тези персонални речеви актове биха останали в непроницаемата отделеност на свое и чуждо, което демонстрират, ако не погледнем на тях като на точки на една дискурсивна вселена. Необходимо е да търсим сливане на перспективите им с питането дали френските пътешественици са диференцирали отношението си към робството и свободата по повод на българското и дали, от своя страна, през ХIХ в. българите са развили склонност към обективизация на историческия си разказ. Смисълът в дискурсивната вселена се случва в непредвиденото различие. Идентичността в културен смисъл се конструира като мрежа от изкази, като конфигурация от противопоставяния - сближавания, приобщавания - отчуждавания.

Дискурсивната вселена е възможен смисъл. Тя е неограничен регистър на текстове; предлагащ свързване, корпус от персонални изказвания; очакващ съотнасяне, набор от гледни точки; предполагаем опис на непроявени смисли. Във всяко частно изказване, персонален ракурс, индивидуален глас е положена валенцията на непроизведено значение, което е възможно да бъде създадено в отношение с друг акт на изказване. Линиите на произвеждащия се смисъл изплитат мрежата на дискурса. Подобна метафора (предложена от Еко за семиотичната вселена) ни позволява да мислим идентичността чрез непрекъснато съграждащи се възможности.

В архивите на времето, изписани от ръцете на чужденци, пътуващи по българските земи, са останали страници, запазили любопитство, научен интерес, военно-стратегически планове, култ към митологичните старини, нерядко жажда за приключения и винаги изкушение от примамливата екзотика на Изтока. Макар че от края на XIV до XIX в. българските земи са изчезнали в безвремието на една империя, идентичността им се разпилява и съгражда отново и отново във всеки от тези погледи като провинция на Турция, земя на древни цивилизации, ареал на Изтока, възможна арена на бъдещи военни действия.

В началото на XIX в. Балканите се оказват зона на пресичащи се политически интереси. Българско, заедно с останалите провинции на Турската империя, става будещ интерес обект на проучване и описание¹. Активна в това отношение е позицията на Франция, за която европейският югоизток се превръща в обичаен маршрут на експедиции и мисии с проучвателен характер. Архивите на френската сухопътна армия, на външното министерство и редица парижки библиотеки съхраняват рапорти, военно-политически карти, доклади, описания на маршрути². Запазени са страници, написани от ръката на френския посланик в Цариград - граф Андреоси, на виконт дьо Марселюс - дипломат, поклонник на класическата древност, и на Шатобриан, на професора в Сорбоната дьо Бокаж, на популярен парижки издател, автор на "Пътеводители Ришар", на поета Ламартин - политически деятел и дипломат, на д-р Ами Буе, учен-енциклопедист. Представители на френското общество - аристократи, висши военни, учени, дипломати, създават образа на Балканите през погледа на западния човек в топографски описания, карти, бележки, пътеписи.

В своеобразна историческа география на българското през XIX в. градовете са точки на принадлежността, изписващи пунктира на карта на несъществуваща тогава цялост. Те са единствените пространствени маркери на идентичността. Маршрутите на пътешествениците, преброждащи българските градове в Османска Турция, са всъщност археология на една невидима от перспективата на тогавашна Европа идентичност. А това вече е както възможност, така и достатъчно основание тя да бъде направена видима - т.е. създадена. За европееца, чието съзнание е направлявано от културните модели на Просвещението, идването по българските земи е поход към предизвестените загадки на Изтока, към неевропейското в Европа, към другото в нея. Наименованието Европейска Турция събира в себе си двойствеността на културни същности, спрямо които Българско - една от тогавашните ѝ провинции, се мисли като пределност, като граничност.

На сутринта денят е студен и мрачен - в Европа сме вече. Спирам в село Убретане. Два часа след това се разхождам под стените на крепостта Русчук, голям турски град и граничен пашалък, в очакване да ми намерят лодка, за да премина през реката.

дьо Марселюс (Цветкова 1981: 91)

Годината е 1820. Граничността на българското е пределът на неевропейското. В края на XIX в. същото пространство в културен план ще настоява да бъде мислено като Европа. В началото на века обаче на Българско, заедно с останалите провинции на Турската империя, предстои все още да бъде откривано от Чужденеца в дълго пътуване до Ориента, в бавна разходка по места на екзотика. Тук образът на българското се произвежда от културно установени модели на мислене чрез смешение между предпоставено и видяно.

Непознатият за тогавашна Европа ареал придобива географска, етнографска, археологическа конкретност като културно пространство на Изтока. За европейските поклонници на класичността пътят на югоизток е връщане по следите на минали цивилизации.

Сизиполис или Сизебели, както го наричат турците, древната Аполония, е разположен на скалиста височина, която, образуваща полуостров, се свързва със сушата само чрез тесен провлак... тази древна колония на милетчаните е построена в голямата си част на малък остров, където се е намирал храм, посветен на Аполон.

Сейже (Цветкова 1981: 192; Сизиполис, Сизебели - Созопол, б.м., В.Р.)

За откриващия Балканите пътешественик руините на Античността са част от пейзаж на сурова примитивност.

Спя в Коянлу, българско село; настанявам се под един навес, покрит със слама, поддържан от два реда пръти; и това се нарича къща. Подпалваме там голям огън. Димът излиза, когато пожелае, през отвор, направен сред колибата; донасят ми кобилско мляко, козе сирене и аз си спомням, че се намирам в отечеството на добиващите и пиещи конско мляко. Така Омир представя тези траки, най-справедливи от хората, които умеят да доят кобилите си и да се хранят с мляко.

дьо Марселюс (Цветкова 1981: 88)

Западният човек е очарован най-напред от ненакърнената от модерния свят природа. Очертанията на релефа се сливат с идващите от миналото тайни на древните митове.

Действително планината Хемус е толкова висока, че от един от върховете ѝ, казват, можело да се видят едновременно Адриатическо и Черно море. Тит Ливий дори казва, че веднъж Филип Македонски чул, че от Хемус се виждат Италианските Алпи.

полк. Ротие (Цветкова 1981: 94)

Европеецът възприема българските градове и поселища от XIX в. като място на първично естествено битие, което все още не е отнето от природата. Погледът му открива отново и отново един и същ релеф на пасторална съхраненост. В параболата на гледането отдалечените реалии се сливат, за да произведат аналогии между близко и далечно. Чужденецът търси познато в непознатото, строи уподобявания, за да го разпознае.

Но за нас, хората от Запад, тези просторни равнини, оросявани от Хебър и заслонени от Хемус откъм северните студове, ще да са по-скоро като нашите красиви междинни провинции, защото са с тяхната температура и плодородие.

дьо Марселюс (Цветкова 1981: 90)

Облеклото им е като това на селяните от Германия. Носиите на жените и момичетата приличат приблизително на тези от швейцарските планини... Видях селски танци сред българите, както в нашите френски села.

Ламартин (Цветкова 1981: 229)

Попадането в пленителния в своята безизкусност местен живот извиква асоциациите на цивилизованото съзнание.

Чертите на снахата, кърмеща край огъня детето си, представляваха красив идеал за мадона, достойна за четката на Гуидо.

Сейже (Цветкова 1981: 179)

Когато коментира природата (като пейзаж) или природността на българите (като натура), човекът на Запада вижда различие, в което разпознава близост. Когато обаче погледът му се насочи към устройството на градовете, Ориентът ярко предявява отликите си. Маршрутите напомнят приказка, в която колоритът на Изтока разстила великолепието си в описанията на българските поселища.

Филипополи (...) е едно от най-красивите местоположения на град, което можеш да си представиш. Планината образува един рог, с два върха; и двата, еднакво увенчани с къщи, градини и улици, се спускаха криволичейки кръгообразно...

Ламартин (Цветкова 1981: 227)

Ески-Зара е град (...), построен по нестръмния склон на планинската верига... има 13 големи джамии с минарета, обширна покрита джамия и много криволичещи улици с множество големи площади и чешми.

Ами Буе (Цветкова 1981: 249)

Острите игли на минарета на джамии, уютът на малки стръмни улички, пъстрото изобилие на пазари, извитите дъги на чешми и мостове, чаршиите с малки дюкянчета и часовникова кула - българските градове в империята на султана през погледа на човека от Запада имат един и същ вид, подобен на старинна източна гравюра. Стели се гъст аромат на розови култури и гюлова есенция. Прословутата търговия с розови мускали, която няколко десетилетия по-късно един герой ще развърти в българската литература, има своята дълга предистория в реалността на Балканите.

Стигнал високата равнина, вървя към Кьозанлук, родината на розите... Едва слязъл от коня, нападнат съм от арменски и турски търговци. Всеки ми предлага мускали с есенция, конфитюр от рози, сухи листа, пасти, огърлици. Един казва, че е придворен доставчик; друг се хвали, че е бил доставчик на не знам коя си Валиде султан. Пашата на Адрианопол се отнася само към мен, ми обяснява трети. Отстъпвам най-сетне и добавям към багажа си пълна колекция от благоуханните произведения на Кьозанлук.

дьо Марселюс (Цветкова 1981: 89-90)

Дискурсът е смислово многоизмерен и проблематизиращ се - в него е невъзможна единствена гледна точка. До полета на разпознаване, очертани от европейците, пътуващи по българските земи, са положени такива, които формират колективната идентичност на родното. Срещат се перспективи на гледане, които очертават съвършено различни карти на една и съща територия. Един до друг зазвучават гласове в различни модалности - любопитството към непознатото се пресича от вик на страдание, моралистичните размисли за робството - от естетиката на свободата.

Европейските пътешественици пренасят в своето пътуване (по собствените им думи) заедно с леглото си немного елегантни дрехи, например редингот, задължително чашки за кафе, както и очила, и пенсне, и пера за писане - т.е. минимализма на удобствата на своя свят. Техните очи забелязват преди всичко чара и аромата на Ориента. Дъх на розови насаждения лъха от всички тези маршрутни карти, пътни бележки, военни доклади, за които, дори да е предизвикано, съчувствието към поробените народи в Османската империя може да бъде изразявано само и доколкото формата му не накърнява допустимата норма: "европеецът задава неразбираеми въпроси, дразнещи и недискретни от гледна точка на ориенталеца" - Ами Буе (Цветкова 1981: 478).

Маршрутите на странстващите европейци, педантично очертани от тях, твърде подробни, точни до детайли, картографират едно пространство на очароващия ги Изток. Наблюденията върху българското - черти на лицата, нрави, манталитет, бит, религия, устройство на домовете, храна, облекло, танци - са в пъстротата и колорита на картина, омагьосваща с различието си, дори когато класическите хуманистични ценности на западната цивилизация пробуждат у наблюдателя съчувствие към поробените и размисли за свободата.

"Кои са те?" се артикулира в отграничаване от "Кои сме ние?". Всеки от отговорите на тези въпроси би бил едностранчив, ако дискурсът не се разтвори към пределите на другото, през границите на различието, където идентичността се конструира като предвидима разлика в общото.

В антропологическата пъстрота на балканския ареал френските пътешественици отграничават българското в обща картина на близости и сходства. За Европа България, изгубена след средните векове в пределите на пет века и в безпределието на Османската империя, е открита отново като част от културата на Изтока. Насочеността на европейския поглед обвързва българското с Изтока и Ориента.

На модерната българска култура през ХХ в. предстои да артикулира и усвои този исторически проблематичен елемент в идентичността си, докато в епистемната традиция на самоконструиране на българското през ХIХ в. ориенталският културен пласт е изтласканото друго, търсеното различие, необходимата конфронтация за сублимиране на родното. Така в дискурса зазвучават други гласове - разказващи за робството чрез авантюрно-сензационни сюжети, хиперболизиращи страданието до естетиката на сантиментализма, дестилиращи сълзите до риторическа фигура. От митарствата на клетия поп Стойко до "Нещастна фамилия" на Друмев - българската литература на XIX в. говори на езика на сантиментално-сензационната естетика, разказвайки за злочестини и злощастия. Очертава се друга география на българското - на страха и страданието.

Различните карти не могат да бъдат наложени една върху друга - те само формално съвпадат, уж градовете са същите, местностите са описани топографски идентично, а всяка от тях е образ на различното. Едно и също пространство произвежда свои образи, непроницаеми един спрямо друг.

Срещу източната приказка за градове с чаршии и гъст аромат на розови култури е друг наратив, друга картина на същото пространство, друга топография на историческото. Срещу пейзажите на свежи ливади, долини и високи планини със здрав въздух е пейзажът на страх и премеждия. За чуждите странници природата има колорита, но и плоскостта на пътна картичка. От своя страна, национално формиращото разказване за българското преобразява реалността, населявайки я с гибелни мисли и въображения.

В различието си двата погледа са в еднаква степен въобразяващи. Позицията на външния наблюдател е рамкирана от позволени ограничения и от разрешени забрани. Той е принуден да се задоволява с видимото, зад което се предполага същността. Това е своеобразно съграждане на свят по видимостта на онова, което може да се забележи, позволено е да се разбере или е допустимо да се знае. Д-р Ами Буе съставя наръчник от препоръки за попадналия по тия места европеец. Границите на допустимото, както и на немислимото в поведението на чужденеца, предполагат прецизен каталог на жестове, направлявани и ограничавани от нормите на манталитета и нравите, от практиките на бита на местните хора:

"един европеец не може да покани на масата си стопаните" (Цветкова 1981: 474);

"необходимо е да се пътува с пистолет" (Цветкова 1981: 481);

"всички жители в Турция са с мустаци... би било добре да се възприеме модата на тази страна..." (Цветкова 1981: 481);

"обичайно е да се пие чаша кафе и да се изпушва една лула във всяка станция, докато конете се оседлават..." (Цветкова 1981: 483);

"грижливо да се избягват светлозелените дрехи - (цветът) на Пророка" (Цветкова 1981:488).

Направляван от ограничаващите практики на ежедневното, погледът на чужденеца въобразява българското в ориенталската му същност. От друга страна, българското разказване за своя свят, не само защото е, но не на последно място и поради това, че е фикционално, също строи въобразени светове - на разказвани чрез риториката на сантиментализма премеждия (прозата на Друмев и Блъсков), на сгъстени до предела на натуралистичната естетика страдания (разказите на Каравелов), на преследвания и гонения, в които наивизмът на споделяне става механизъм на автентичното (житието на Софроний). Действителността е обработена като естетическа категория. Художественото пресича свидетелското, организира автентичното. Фактичността на факта е усвоена от възможността за неговата естетическа разкритост, както и от употребата му в плана на национално идеологическото. Създава се въображаема, организирана по принципите на художественото действителност, употребима за целите на национално формиращия дискурс.

Двата погледа се срещат в обекта си (българското) и се раздалечават в различните негови образи, които произвеждат. От една страна, са разсъжденията за робството и свободата в духа на моралистичната традиция.

Свободата е изписана на физиономиите им и в погледите им. Българинът е добър и простодушен, но се чувства, че е готов да се освободи. Той носи все още остатъка от робството...

Ламартин (Цветкова 1981: 231)

За разлика от този поглед на просвещенска Европа към българското пребиваване в робството и свободата, в национално формиращото мислене поривът към свобода се преживява чрез предела на смъртта. Във възрожденската словесност "робство", "страдание", "смърт", "свобода" не могат да бъдат изтръгнати от мрежата на риторическото, от фигурите на поетическото, от принципите на естетическото. Това са оголени до болезненост думи екзистенциалии, в сърцевината на които пулсира разкритата битийност на българския човек, и заедно с това те са фигури на дискурса, ядра на фикционалното, смислови места, конфигуриращи колективна идентичност и предлагащи модели за конструиране на общността.

Не само във фикционалността на литературата, но и в историята на всекидневието си, в ритъма на живеенето си българските градове през XIX в. имат различен образ, от този, който странстващите пътеписци повече предполагат, отколкото опознават. Очите на чужденеца са откраднати от пъстротата на пазарите, но освен платове, тютюн, вино и розова есенция българските градове по това време произвеждат и книги. Заедно с мостове, дюкяни и бани се строят и училища, освен в джамии пътят към Бога се открива и в новосъградени църкви. В неотграниченото пространство, наричано югоизточни османски провинции, Балкани или Европейска Турция, чуждите пътешественици отбелязват в картите си стратегическо местоположение, природни прелести или източна екзотика. Ето описанията на български градове в техните маршрути.

Из маршрута на Ами Буе:

Укрепеният град Видин има красив изглед с 20-те си минарета. Просторни каменни двуетажни сгради принадлежат на пашата ... около повечето къщи има китки дървета. Там се вижда нещо като замък с малки кули... По Дунава винаги са спрели големи ладии.

(Цветкова 1981: 239)

Плевна (тур. Пилавна) е български град с 10-15 хиляди жители, с множество джамии и с обичайните за Турция дървесни видове.

(Цветкова 1981: 241)

Ловац (на турски Ловча или Лофча) е град най-малко с 12 до 15 хиляди души... Покрит каменен мост с дюкяни свързва двата бряга на тази река ... има един часовник и 8-9 джамии с минарета. Източната част на Ловча опира на Балкана и е построена амфитеатрално (...) Освен това местоположението на Ловча е извънредно красиво, процепът на сивите скали, който е зает от Осма, е в рамката на хълмове, покрити с хубави лозя и овощни градини. През сезона на разлистването изгледът е наистина очароващ.

(Цветкова 1981: 241)

По склона на височините над Търнава има, както и в Ловча, овощни градини и ливади, прошарени от дървета, както и някакви развалини. По на юг Янтра прекосява поредица от варовикови проломи...

(Цветкова 1981: 284)

Влизайки в Габрова, пътят се стеснява между Янтра и варовикова скала, на която има турски чардак. Пред града има каменен мост с 4 свода, изграден от старите български царе, според надписа. Този градец се състои най-вече от една единствена голяма и лошо постлана улица. Към средата ѝ има нещо като площад с доста дюкяни и с една часовникова кула.

(Цветкова 1981: 245)

Кезанлик... Околностите на този град са твърде приятни, най-вече към североизток, защото розовите градини и лозята покриват склоновете на малките бърда ...

(Цветкова 1981: 248)

Из маршрута на дьо Бокаж:

Шумла е дълъг 5014 турски аршина... В този град, днес толкова значителен и известен със занаятите и индустрията си, живеят много търговци; в него има предачници, работилници за коприна, дъбилни, леярни за мед... Къщите са главно ниски, почти всичките всред двор и градина... с по една беседка с решетка отпред... джамии, бани, чешми, някои от които са построени с особено изящество.

(Цветкова 1981: 118, 119; Шюмла, Шумла - Шумен, б.м., В.Р.)

Из маршрута на Сейже:

Ямболи има 11 джамии, 2 синагоги, една доста добре снабдена чаршия и множество чешми и кладенци ... Градът произвежда много обработени кожи, обикновено килими и много пастърма ... мускали с великолепна розова есенция...

(Цветкова 1981: 180)

Връщам се пак към Селимно. Чаршията в този град, която има 500 дюкяна, е много добре снабдена ... сукна, множество килими от великолепно качество с богата и разнообразна разцветка, обработени кожи, конски покривала, цял куп артикули от желязо и стомана, розово масло... Новопостроени гръцки черкви, един арменски параклис, множество малки джамии...

(Цветкова 1981: 182; Селимно - Сливен, бел. В.Р.)

Из маршрута на Ришар:

Филипополис (или Филибе по турски). Хотел: пощата ... много джамии, едната от които е много живописна; много гръцки и арменски църкви, хубави работилници за копринени платове, за платна и памучни платове, един пазар с богат асортимент.

(Цветкова 1981: 207)

В същите предели, имперско владение, българското отграничава себе си в други карти на идентичността. Маршрути, различни от тези на пътуващите чужденци, свързват деятелността на българските градове през XIX в. По това време все още историята на всекидневието зависи от събития като нападението на кърджалиите, опожарили църквата "Св. Никола" в Елена в 1800 г., от чумната епидемия в Сливенския край през 1813 г. и в Пловдивско през 1816 г., от небивалите наводнения в Шумен и околните села през 1821 г. (Кацунов, Митев, Колев и др. 2003). Летописи и приписки изпращат до нас гласове, разказващи за смут и размирици в прехода на вековете един към друг: "В тоя времена восташа разбойници многи, които се назоваваха дахалии и кърджалии. Изгориха села много и дойдоха на село Трявна, февр. 20. 1798 в неделю мясопустнную. И оловиха много человеци и обраха и изгориха селото, токмо четверта часть оста от кащията цели оставиха" (Летопис на поп Йовчо; цит. по Грозданова 1982: 37).

Заедно с тези произшествия знакови за времето на Възраждането събития задават друг ритъм на живеене на българските поселища - часовникова кула украсява площада на Елена през 1812 г., на Трявна през 1813 г., на Габрово през 1835 г. Бележки по тефтерите на тревненските търговци още пазят сметка от 1815 г. за "кирия от селу до Букурещ за куприната що караха 112 гроша" или от годината "1858, за пашкулите на френците 486,6 гроша" (цит. по Плетньов 1982: 47-48). През 1836 г. в Сливен заработва първата текстилна фабрика. Предприемчиви български търговци създават банка "Звезда" в 1863 г. Първата жп линия Русе - Варна е построена през 1866 г. (Кацунов, Митев, Колев и др. 2003).

Български книги, учебници и периодични издания се печатат в Цариград, Одеса, Браила, Букурещ, Виена, Лайпциг, места, които носталгията и родолюбието на пребиваващите в тях българи превръщат в духовни центрове на възрожденската култура. В пределите на несвобода, поставено под ограничение, издаването на книги започва по-късно и става по-бавно, но от втората половина на века мрежа от издателства и книжни магазини свързва български градове в карта на деятелността и предприемчивостта в книгопечатането. От 1847 г. с тайно пренесена типографска преса заработва печатницата на Никола Карастоянов в Самоков. През 1864 г. е открита печатница в Русе. Хр. Г. Данов и съдружници основават през 1857 г. "Дружествена книговезница" в Пловдив, по-късно с клон в Русе. През 1862 г. Др. Манчов отваря книжарница в Пловдив, а след това и в Свищов. В Търново работи "Книгопродавница Момчилов и Сие" (Кацунов, Митев, Колев и др. 2003). Книжни магазини и маршрути на пътуващи книжари очертават мислена карта, свързваща българските поселища чрез издавани и разнасяни учебници по история, география, взаимоучителни таблици, буквари, географски карти, граматически пособия, аритметики.

Сходна с нея, но друга, по-плътно изписана карта също отграничава българската идентичност в пределите на Османска Турция. Всяка година върху нея се нанасят градове и села, в които са разкрити училища.

От първите килийни училища в Самоков (1800) и Русе (1818), елино-българските в Сливен (1810), Карлово и Самоков (1826), взаимоучителните школа в Габрово (1835), Копривщица (1837), Елена, Котел, Сопот, Русе (1838), Търново, Панагюрище, Калофер, София, Трявна (1839), Стара Загора (1841), Шумен (1844) до "края на епохата под османска власт... в градовете обикновено има по две (а понякога и повече) училища" (Лилова 2003: 31). През 1846 г. Найден Геров открива в Копривщица първото самостоятелно класно училище. Под ръководството на Ботьо Петков през 1848 г. в Калофер също е отворено класно училище. По този образец следващата година е реформирано школото в Шумен от Сава Филаретов. От 1840 г. училището на Анастасия Димитрова в Плевен е първото, което дава светско образование на момичета.

(Данните за откриване на училища в българските градове през XIX в. са по: Кацунов, Митев, Колев и др. (2003)

Системата на възрожденските училища следва линия на консолидиране на общността. Откриването на школо във всяко от поселищата повтаря общ сюжет на учебното дело. Страниците на ръкописни молитвеници, на черковни кондики, на търговски тефтери изпращат до нас, записани със слова и цифри, деянията от онова време на людете в Трявна - едно от селата в Търновския санджак. Тук първото килийно училище е отворено към църквата "Св. Арахангел Михаил". В училищната кондика от 15 януари 1835 г. е записано дарение от 31 032 гроша на тревненския търговец Никола Стоянов за ново училище. Открита е подписка за набиране на средства, осигурени са строителни планове по подобие на лицея в Букурещ (Димитров: 1982: 89). Строежът на училището е събитие, в което съучаства цялото село. В приписка върху молитвеника на чорбаджи Генко от Трявна е записано: "Да се знае кугату ...развалиха калету за школiото... 1836 месець юлия 15 день в сряда"³. По Димитровден през 1839 г. започва учебната година в новото светско училище. От 1849 г. за даскал е назначен Петко Р. Славейков, който разделя школото на взаимоучително и класно. През 1855 г. е открито девическо училище (Димитров: 1982: 93). Училищното дело се ръководи от настоятелство, за което Петко Славейков собственоръчно записва в черковната кондика: "поеха еснафите отгоре си разправянето на черковните и школски хесапи" (цит. по Плетньов 1982: 77).

За годините от 1841 до 1848 поп Йовчо от Трявна отбелязва в летописа си, че са приети книги и са поръчани вестници, "за които е обречено да се заплаща по 130 гроша годишно" (цит. по Денев, Резачев 1982: 196). Те се помещават в стая в школото, наричана "книгохранителницата" - библиотека, читалня, място за изяви на училищния хор, за провеждане на утра и годишни изпити. Дейността ѝ ще продължи създаденото през 1871 г. читалище. В него като зрители няколко години по-късно тревненци ще съпреживяват злощастията на "Многострадална Геновева" (Денев, Резачев 1982: 196-198).

До това време български пиеси са се играли пред емигрантското общество в Браила, но с отваряне на първото читалище в Свищов през 1856 г. и след това в Шумен, същата година на негова сцена Сава Доброплодни поставя началото на възрожденското театро с "Михал. Комедия на четири действия". Така в летописанието на Трявна се разпознава ядрото на друг общ сюжет, който през Възраждането се разгръща с отварянето на читалища, дело, към което българските градове и села проявяват родолюбива ревност. В културен план се очертава още една карта на българското пространство. През 1869 г. са създадени читалища в Плевен, Пловдив, Казанлък, Стара Загора, Сливен, Калофер, Ямбол, Мъглиж, Смядово, Енина, Градец, Габарево (Кацунов, Митев, Колев и др. 2003).

На следващата година Димитър Шишманов поставя в Свищов "Многострадална Геновева. Жалостно позорище на пет действия", като читалищната сцена е украсена с декори на Николай Павлович (Кацунов, Митев, Колев и др. 2003). Възрожденският човек показва явно предпочитание към сантименталните обрати в съдбата на страдащата графиня. Преди Вазов да разкаже в първия български роман как жителите на измисленото градче Бяла черква се вълнуват от злощастията на Геновева, те са извиквали съчувстващи ридания у не един възрожденски зрител. Цитирайки чрез Захари Стоянов вкуса към театър по онова време: "Бедната Многострадална Геновева! Колко сълзи са пролени за нея...", Пенчо Славейков уточнява в студията "Национален театър", че представленията тогава са имали "преката задача само да събира(т) пари - за хъшовски цели" (Славейков: 1959: 272). Ако се върнем към театрото на читалищната сцена в Трявна, ще прочетем в кондиката на епархийския съвет, че "от 5 представления на "Многострадална Геновева" през 1875 г. са събрани 3852 гроша", необходими за подготвяното въстание (цит. по Денев, Резачев 1982: 198).

Построявани, събаряни, опожарявани и отново съграждани църкви в българските градове на Османската империя правят видима картата на религиозна принадлежност. На нея са отбелязани всички по-големи общини, в които след 1860 г., по време на църковна служба, е обявено, че се отказват от "гръцкия патрик народно" (Кацунов, Митев, Колев и др. 2003), очертани са границите на Българската екзархия съгласно султанския ферман от 1870 г.

Заедно с тези въображаеми карти на духовна деятелност, свързващи българските поселища в мрежа от училища, в маршрути на пътуващи книжари, в места на книгоиздаване, читалищна дейност, театрални представления и отстоявана религиозна идентичност, възрожденските хора изписват още една - изписват я с неподчинения си порив към свобода и със собствената си кръв. Тук са маркирани местата на въстания, бунтове, завери, буни - понякога свършващи с подготовката си, винаги неуспешни спрямо крайната си цел, но неизменно успяващи в самопожертвованието. На картата на свободата са видими в исторически смисъл дори невидимите "тайни общества", изградени от Раковски. Тя е разделена на въстанически комитети и революционни окръзи, прекосяват я пътищата на чети и обиколките на Апостола, на нея от 1870 до 1872 г. е обявено Българско привременно правителство.

Събитията на картата на свободата винаги се разказват като история на саможертвата. В приписка от молитвеника на монах в Капиновския манастир: "на 1835 тогава ся освети новата церква от архиерея Търновския Илариона на септември, на свети Симеон. Тогава стана въстанието, обесиха Иванакя и Митя Софиянлията, и хаджи Йордана Брадата от Елена..." (цит. по Радев 2000: 117) или в записки по българските въстания: "Ние, което време пристигнахме в Търново, по-важните събития в тоя град, като обесването на Дюзтабанова, поп Иванча, даскал Киро, Панова, бяха дело свършено вече..." (Стоянов 1977: 823) мисленето на българина от XIX в. за свободата - и изричането ѝ - са винаги през предела на страданието и смъртта. Според Ал. Кьосев "менталната география на българския летописец на Априлското въстание Захари Стоянов възпроизвежда... "мрежови" представи за пространство, съставено от конкретни градове и селища", "география на българското мъченичество" (Кьосев 2004: 371, 373).

В това отношение поезията на Ботев е пределна сублимация на колективно дълбинното във високата организираност на поетическата реч. В нея е доведен до императив поривът към свобода, предлагащ на българското достойни модели за себесъздаване и идентификация. Втурването към смъртта тук не е само характерен девиз, словесна емблема на времето: "Хляб или свинец!", "На смърт да вървим!", или "Свобода и смърт юнашка!". Екзистенциалната оголеност, пред която смъртта изправя човека в Ботевата лирика, смисълът ѝ на безалтернативен, исторически предречен избор интензифицира езика, сгъстява го в риторични ядра на яростно смесване между единично и общо, конкретно и абстрактно, телесно и психическо, емоционално и мисловно. Това е говорът, на който мощно се изрича универсалното в българското. В плана на поетическото саможертвената смърт е фигура на надиндивидуалното. Именно тя постига в езика субстанционалното единство на личността с колективното. А елементите в баладичната Ботева строфа - яростно слънце, песен на жетварки, бродещи самодиви, орел, вълк и неспирно течаща кръв ще се превърнат в генеративно ядро в паметта на българската литература.

Всяко от деянията и всяка дума от разказа за тях са част от историята на националното себеосмисляне. Разказът (летописен и фикционален) на възрожденския човек за неговото време е възможност да бъде направена видима общността. Мислените, въображаеми карти изтръгват от безпределието на Османската империя духовните, културни, религиозни граници на българското и го правят видимо в исторически смисъл.

Настроен да търси колорита на Изтока, погледът на западния човек не забелязва други форми на всекидневен живот. Духовната деятелност на българските градове през XIX в. остава невидима за знаменити и анонимни пътешественици, които ги прекосяват, зачаровани от Ориента. Те очакват да видят и съответно изграждат в описанията си образа на далечни източни провинции - конструкт, необходим за ефекта на противопоставяне на "обичаите и идеите на Ориента на онези, които са на мода у нас" - Ами Буе (цит. по Цветкова 1981: 448).

Размислите на Ами Буе за уморения, умиращ Запад, който Изтокът може да възроди, а славянството да му вдъхне живителни сили, са изненадващо близки до културологични идеи, които ще станат популярни в Европа един век по-късно⁴.

Ние отиваме още по-нататък и мислим, че в сливането на Изтока със Запада последният, след като присади полезните страни на своята цивилизация върху старинните азиатски навици, ще намери в Изтока почти толкова идеи за корекции на своя твърде изкуствен и усложнен живот...

Ами Буе (Цветкова 1981: 448)

Стотиците страници описание, оставени от д-р Буе, са амбициозен проект за културна археология на югоизточните турски провинции: "езика им, характерите им, носиите, храната, жилищата им, паметниците, укрепленията, общителността им, нравите и обичаите, както и ... земеделието, индустрията, различните правителства на страната, армията, правосъдието, полицията, шосетата и мостовете, пощата, турското и християнското духовенство, образованието, медицината и болестите" (цит. по Цветкова 1981: 447).

В оптиката на европейските пътешественици през XIX в. България е видяна като една от провинциите на Османската империя. Ракурс, колкото разбираем в опозицията на мисленето Изток - Запад, толкова и различен от погледа на българското към своя свят. Да се очертае дискурсивна карта на българското предполага вслушване в множество гласове на миналото, разчитане на извикващи взаимното си съмнение наративи, открояване на отричащи се смислови планове, сблъскване на говорни интенции, пресичане на ракурси. Деветнадесети век конструира българската идентичност като дискурсивна отделност на свое и друго. Българското спрямо себе си и в перспективата на чужд в културно отношение поглед остават разделени от бездната на трудно преодолими предубеденост или непознаване. Тъй като в дискурсивния механизъм всяко изказване предполага пораждане на различен смисъл, което блокира възможността за генерализации, не става дума за едностранчиво противопоставяне, а за несъотнесеност на наративите, за изолираност на разказите - или за предмодерни културни феномени.

Ако мислим идентичността като предложен модел на колективно разпознаване и приобщаване, в българската култура през XIX в. и XX в. се реализират принципно различни полагания, в различен тип културни мрежи. Конструирането на новия тип идентичност започва в последните две десетилетия на XIX в. с наличието на собствена държава и съответстващи институции. Започва твърде проблематично, но такава е самата природа на модерността като проект на идващия век.

В епистемната традиция на модерността всяка от точките на дискурсивната мрежа е пределно активирана в произвеждане и преобразуване на смисли, което приближава далечното, съотнася несъотносимото, свързва разделеното. Модерността предлага принципно нов механизъм на дискурсивност. От сърцевината на частни истории, индивидуални позиции, лични зрителни планове тръгват линиите на други наративи и ракурси. Идентичността започва да се мисли като конструкт от пресичащи се различия. Чуждото вече не е външен в културно отношение елемент, а поглед, който създава идентитета. Културен смисъл в българското добиват географеми като Европа - Ориент, Изток - Запад, в мрежата на които се осъществява поредица от разпознавания - отчуждавания, приобщавания - изключвания. Същността се създава като мислена карта на културни съотнасяния.

Погледът отвън (в културен смисъл - Европа) спрямо българското и българският поглед към света и към себе си не са разделени (както това е в дискурсивната вселена на XIX в.) от бездната на предразсъдъци, предпоставеност, преднамереност. В проекта на модерността различните епистеми се сливат, преплитат, споделят гледни точки, гласове, перспективи на смисъла, интенции на възприемане. Идентичността се мисли като набор от възможни/алтернативни същности. Погледът на Другия се вписва в същността на своето, конструира го като такова. Една книга през 1895 г. ще покаже проблемността, която се произвежда при подобно вписване. "Невероятни разкази за един съвременен българин" от Алеко Константинов ще срещнат гледната точка на културно Другия с изграждания в литературата на Възраждането, както и от Вазов, героически български себеразказ. Уникално своето е неразличимо без разпознаващо го гледане отвън - това е нова и различна конфигурация. Книгата на Алеко Константинов изобретява Другия като културно, историческо и географско различие от мислената цялост, определяна с името "родно", и проследява сближаванията, отдалечаванията, взаимното им оглеждане. "Погледът на Другия" е конструкция от културологични съдържания и наличието му изключва ценностното противопоставяне, проявяващо се като недобронамереност, преднамереност, чувство за "цивилизационно" превъзходство или усещане за "цивилизационни отсъствия" (Кьосев 1998: 14). Насочена спрямо миналото подобна оптика подсеща, че да се мислят културните отлики йерархично или чрез некултурологични съображения, означава да се очертае граница на предубеденост и в двете посоки.

Българинът в края на XIX в. преживява връщането си на картата на света чрез Алековия герой, излязъл от домашния уют на определена културна традиция, идващ от регион, който по-малко от две десетилетия преди написването на книгата е бил част от източна империя. Европа (образно казано в стила на книгата) гледа Бай Ганю и се смее, но и той се чуди немалко. Европейците не разбират реакциите му, но и той не разбира техните. Книгата на Алеко Константинов предупреждава, че в сближаванията на една култура с друга винаги е заложен двоен код на разбиране. "Бай Ганю" не може да бъде четена и разбрана, без да се държи сметка за срещата в нея на различни културни кодове. Да не се отчита и зачита различието на Другия, означава да се остане отвъд невидимата стена на взаимното неразбиране.

Ако конструирането на идентичност е създаване на контексти, то XIX в. строи контексти на българското в зони на другост, докато XX в. създава обкръжения на другото, на чуждата култура вътре в собствената. В някакъв смисъл културните граници са винаги мислени: когато държавата е лишена от граници, културата ги създава, докато при наличието им след Освобождението тя непрекъснато се изтръгва от собствените си предели и се полага в рационално конструирани несъвпадения Изток - Запад, Европа - Ориент. Въпросът с какъв културологичен смисъл са изпълнени тези географски определители ни помага да отговорим къде в картата на принадлежността българското полага себе си и е разпознавано от външния поглед.

Културната обвързаност се създава посредством мрежа от пространствени идентификатори, поредица от полагания, система от съотнасяния, несъвпадащи с географския си смисъл. Тя е етикет на колективното, конфигурация от припознавания - оразличавания. Идентичността до голяма степен е направлявана, очертавана, отграничавана посредством географското и историческото. Тя се случва чрез тях и отвъд тях. Топографски определители като Балкани, Европа, Ориент, Изток, Запад се изпълват със специфичен смисъл в мрежата на идентичността. Те са културологеми на разпознаване и приобщаване на българското, конструиращи тази мрежа.

В способността си за саморефлексия културата се изтръгва от географската си закрепеност и се съотнася спрямо други културни пространства, полага се в друга географска карта на културни съотнасяния - противопоставяния. Така българското, което от гледна точка на Европа почти до края на XIX в. се разпознава като културна територия на Изтока, в прехода към новото столетие се преноминира като пространство на Европа.

В този смисъл Изток, Запад, Европа стават концепти на епистемата, които са интересни от гледна точка на това, как в различните дискурсивни полета смисълът им се създава, как се променя исторически и как се включва в дебата за българската културна идентичност.

БЕЛЕЖКИ

1. Колко интересно четиво са описанията на чужди пътешественици ме накара да се замисля Л. Костова. От години тя изследва английски пътеписи от XIX век на жени, пътували в провинциите на Османската империя, и в разговори неведнъж е посочвала разлики в погледа и в живеенето на Балканите, описани от тях. [обратно]

2. Тук се позоваваме на Б. Цветкова, работила в посочените архиви, превела, редактирала и публикувала "Френски пътеписи за Балканите XIX в." (1981). По това издание са следващите цитирания. [обратно]

3. Надписът е цитиран по данни от експозицията на Музея на училищното дело в гр. Трявна. [обратно]

4. В това отношение вж.: Шпенглер (1994). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Грозданова 1982: Грозданова, Е. Трявна и Тревненският край под османска власт до XIX в. // Трявна. София, 1982, с. 17-41.

Денев, Резачев 1982: Денев, Ив., Резачев, В. Читалищна и театрална дейност в Трявна. // Трявна. София, 1982, с. 196-204.

Димитров 1982: Димитров, А. Учебното дело в Трявна през Възраждането. // Трявна. София, 1982, с. 84-107.

Кацунов, Митев, Колев и др. 2003: Кацунов, В., Митев, Пл., Колев, В., Калинова, Евг., Баева, И. История на България по дати. Българската хроника. София, 2003.

Кьосев 1998: Кьосев, Ал. Списъци на отсъстващото. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. София, 1998, с. 5-49.

Кьосев 2004: Кьосев, Ал. Тракия: преднационално, национално и комунистическо конструиране на места на памет. // Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. София, 2004, с. 362-381.

Лилова 2003: Лилова, Д. Балканите като родина? Версии за териториалната идентичност на българите под османска власт. // Краят на модерносттта? Култура и критика. Част III. Съст. Ал. Вачева, Г. Чобанов. Варна, LiterNet, 2003, с. 27-61.

Плетньов 1982: Плетньов, Г. Обществено-икономическото развитие на Трявна през XVIII-XIX в. // Трявна. София, 1982, с. 42-59.

Плетньов 1982: Плетньов, Г. Тревненската община през Възраждането. // Трявна. София, 1982, с. 60-83.

Радев 2000: Българското въстание от 1835 г. Велчовата завера. Материали и документи. Съст., автор на предговора и на очерците Иван Радев. Велико Търново, 2000.

Славейков 1959: Славейков, П. Национален театър. Литературен сборник "Мисъл", 1910, кн. 1. // Пенчо Славейков. Събрани съчинения в осем тома. Под ред. на Б. Делчев. Т. 5. София, 1959, с. 268-301.

Стоянов 1977: Стоянов, З. Записки по българските въстания. София, 1977.

Цветкова 1981: Цветкова, Б. Френски пътеписи за Балканите XIX в. София, 1981.

Шпенглер 1994: Шпенглер, О. Залезът на Запада. София, 1994.

© Виолета Русева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.02.2021
Виолета Русева. Литературноисторически етюди. Второ доп. изд. Варна: LiterNet, 2021

Други публикации:
Виолета Русева. Литературноисторически етюди. УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2009.