На Балканите историята е сгъстена по особен начин, поради което и пространството се оказва сгъстено. Бай Ганю пита: "Ти не си ли българин, право кажи? Вий всички сте българи, ама се сърбеете". Не казваше ли същото и сърбинът Неделкович в "До Чикаго и назад"? И двамата произнасят приблизително една и съща фраза. Отнесена към времето на пишещия, несъмнено в нея има историческа памет за твърде близко живеене на Балканите. И това е, така да се каже, ракурсът на миналото в подобна фамилиарност. При Бай Ганю обаче питането съдържа и друг пласт на значение. За целта отново е използвана историята, като той не пропуща случай "да уязви сърбите, да им напомни Сливница" (Константинов 1974: 26). Чрез героя си Алеко за пореден път проблематизира употребите на историческото. Бай Ганю е шумното задаване на въпроса къде биха могли да се срещнат различните и различаващи се исторически разкази.

Въпросът отваря историческа асоциация, при която е невъзможно да се избегне съотнасяне с Вазов, автора, закрепящ в творчеството си паметта на българите за миналото. В някакъв смисъл подобни са певците от древността. От такъв тип творец се нуждае и всеки народ, за да възпее победите си и да оплаче пораженията си. Гласът на Вазов е гласът на историческия спомен, съкровен и величествен едновременно.

"Както и да е, минахме Сърбия" - въздъхва разказвачът. От времето на онова пътуване на Бай Ганю Балканите (които в следващия на книгата и на героя век се оказаха твърде малки за толкова много история) са трудно за преминаване (и живеене) място.

В този очерк на читателя е дадена възможността да види подписа на героя, поставен с енергичен и едър почерк върху белия лист на книгата. Героичният ореол на думата Балкан в българското мислене е преписан в името Балкански като смешение на поведенчески роли, които ще се разиграят в книгата.

Очеркът завършва с посещение на героя в една берберница, на което е отделено толкова място в повествованието, колкото и на описанието на изложението. Българският влак-герой е пристигнал на гарата в Прага, но Бай Ганю продължава да пренася бит. Навици, стереотипи ще се окажат смехово несъответни, но героят ще запази за себе си усъмняването в идентичността на другите: "Нали ги зная аз тях! Славяни!... Бошлаф!..." (Константинов 1974: 37).

Алеко създава герой преносвач на бит. Човекът на Балканите, исторически идващият от територия, принадлежала на Ориента, очертава маршрута на пътуването си: "Сега Пеща ще гоним. Пеща минем ли - Вена. Прага е оттатък Вена" (Константинов 1974: 26). И попада в ситуации, в които действат различни поведенчески кодове. Това извежда българското от неговата саморазбираемост и го полага в полето на културна различност. Бай Ганю е изграден в конструкцията на погледа. Той е герой - релация. Неговата същност непрекъснато се произвежда в срещата на засрамените погледи на разказващите българи и смаяните очи на чужденците. Той е фигура на травматичната неувереност от погледа на Другия; на страха от образа на българското, конструиран от чужденеца; на горчивото познание, че идентичността се съгражда не само в затворения свят на себепонятността, но и в разбирането или в неразбирането на Другите за нас.

Но "Бай Ганю" е и предупреждение спрямо пределно обобщаващите образи на другостта. Героят на Алеко Константинов е безцеремонен майстор на подобни негативни твърдения. Изцяло в стихията на бита, той развихря мнителност, в основата на която е подозрение за пренебрежение: "Прости били българите, а! Гиди чифути с чифути!" или: "Ама проста работа тези немци, един гвоздей не им стига ума да забият, па казват, че ний сме били прости", споменати са и други: "нали ги знаеш русите какви са ахмаци" (Константинов 1974: 16, 17, 71). Бай Ганю е гротескно преувеличение на мисленето за другите чрез обобщаващи негативни образи, което дава възможност самият той да бъде превърнат в подобна обобщеност. Това е една от причините да бъде четен и като негативен образ на българското.

В това отношение по-късни критически реакции (и в известен смисъл редакции) четат Бай Ганю като рецептивен феномен извън книгата на Алеко Константинов. "Един образ, едно подобие", което "масата си създаде сама" (Б. Пенев). Статията на Боян Пенев, писана през 1923 г., посочва връзката на "последната война" с подобно разбиране на героя, както уточнява литературният критик, дописано от такива, които не са чели книгата (Пенев 1978: 183). Герой "маса, тълпа" го нарича Ив. Мешеков в студията си, публикувана през 1937 г. в променения исторически контекст на България и Европа (Мешеков 1989: 397). Въпросът не е само доколко и дали е възможно подобно историческо прехвърляне на смисъл. По някакъв начин подобни коментари имат предвид битието на героя извън книгата и са доказателство, че Бай Ганю остава в интереса на четящи, допълващи, дописващи го, както никой герой в българската литература.

Бай Ганю властва в събитийността на книгата. Спътниците му владеят разказването за него. Авторът направлява дискурса и контролира възможните му ефекти - показва различни лица на героя, сменя плановете на разкриването му, променя позициите, в които го показва, и около тях натрупва коментари на разказващите, чийто смисъл тече в посока обратна на намеренията и действията на героя. Разположен в различни плоскости - културни мрежи, социални планове и политически (или политиканстващи) действия, героят на Алеко съдържа множество свободни полета на смисъла. Той е герой - потенция, конструктивно зададена от автора възможност за дописване, предположена интерпретативна верига от разночетения. По думите на д-р Кръстев "нищожен частен случай", издигнат до "величава и дълбокомислена символизация на гения (или демона) на един народ" (Кръстев 1994: 119).

Като се прибави и разместването на пластовете на смисъла между високата тържественост: "Българин! И туй било българин! Няма за пет пари патриотизъм" и битовото ѝ обезсмисляне: "Чакай бе, човече, недей бърза толкова, че не мога да те стигна, дисагите ми тежат! Чакай бе, българино!" (Константинов 1974: 72), получава се т.нар. "стереоскопичен ефект" на смислопораждането. Резултатът от подобна конструкция на книгата и от подобен герой е проблематично постигане на единен образ на българското.

Коментирайки двумоделността на "Бай Ганю", Михаил Неделчев завършва с детайлно проследяване на извивките на осъществяваща се, изплъзваща се, отменяща сама себе си и като краен ефект - невъзможна идентификация на четящия с героя. Въпреки че "Бай Ганю" е наречена "вечна българска книга", а героят, по думите на критика, е "тук, сред нас", "сред читателите", наблюденията следват процеса на четене като проблематично идентифициране с героя (Неделчев 1987: 58-59).

Вазов задава възможност за конструиране чрез литературата на положителен образ на колективната идентичност. Книгата на Алеко пита какво се случва с подобна обобщеност, когато тя диференцира, разпознае и впише в себе си погледа на Другия. "Стереоскопичен" герой като Бай Ганю пребивава в (и прави видими) пластове на обществено и културно различие. По същото време еманципирането на индивида е програма на списанието, което започва да печата "Бай Ганю". Показателно е, че герой като Бай Ганю се появява първом на страниците на издание с европейска културостроителна политика, каквото е "Мисъл". Героят на Алеко е обърнатият комплекс на българския европейски блян. Той е образ на страха, че сме и не сме в Европа. Бай Ганю е негативистичното полагане на родното в европейското, обърната картина на културни желания, образ в кривото огледало на несъвпаденията. Българско и европейско са опосредствани от система от отношения, които се включват в механизъм на културно преработване. Опитът, оголващ подобно трансформиране, е "Бай Ганю". Европейската културна програма на "Мисъл" и героят на Алеко са двете крайности на самопреживяването ни като европейци.

Обособяването на критиката като институция на коментара осъществява рефлексия над идентичността. Литературата се нуждае от "оценъчен, от втори ред" (Асман 2002: 114) и тази функция се поема от критиката. Чрез нея - на метанивото на критическия коментар се артикулират тези за културната идентичност.

В българската критика в края на XIX и началото на XX век се разгръщат два конфликтни сюжета - естетическата война между сп. "Мисъл" и Вазов и препирните около прословутия герой на Алеко. Бай Ганю е много повече от своята телесност, поведение, ситуационност и социална знаковост. Той е герой - културологичен символ, който провокира най-конфликтния дебат за същността на българското. Именно в този дебат Европа и Ориентът получават смисъл на културологеми.

След като кара Бай Ганю гръмогласно да изругае: "Пет пари не давам аз за твоята Европа", чрез героя, който слага "свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат", авторът сам отваря дебата за европейското. След като е превел читателя през поредица от анекдоти, той би желал да го остави в размисли за повече от битово смеховото. "Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: "Е в р о п е й ц и  с м е  н и й, а м а  в с е  н е  с м е  д о т а м!" (Константинов 1974: 126; разр. А.К.). В последвалите книгата критически коментари географските измерения на Европа са преозначени в културни съдържания.

Героят е сраснат с бита, но да бъде разбран, предполага повече възможности и по-друг от този смисъл. Историите за него се редят. Той е в кафене, в сладкарница, на опера, на гости, във Виена, в Дрезден, в Прага, в Швейцария, в Русия, сподирян от смеха и срама на разказващите. Демонстрирана телесност, твърде специфични битови навици, цветиста реч - несъответствието между героя и местата е превърнато в отчетлива сюжетна видимост. Достатъчно явна, за да обсеби коментара и да не се забележи от критиката, че отвъд сюжетността в "Бай Ганю тръгна по Европа" стои същият въпрос, който се оголва във втората част на книгата - за функционирането на институциите, създавани в България след Освобождението по европейски образец.

За автора Европа е: "постепенно усъвършенстване умственото движение, обществените борби и начинът на воденето им, музеите, библиотеките, филантропическите учреждения". Те "не обременяват вниманието на Бай Ганя". Изводът е лаконичен. Обобщението е направено в "Бай Ганю на гости". "Чунким баща ми все опера е слушал" (Константинов 1974: 56), заключава и героят. Несъответствието предизвиква смях, но отваря и други полета на смисъла, зададени от дискурсивната цялост на Алековото творчество, както и от значещото в литературния контекст.

Следосвобожденското общество диференцира стилове на социален живот и обособява действащи културни институции. Литературата обаче ни показва в контраст и непостигната цивилизованост на обществените нрави. В годината на публикуване на "Бай Ганю" излиза втората част на сборника с разкази "Драски и шарки". Тук Вазов превръща името на опера в заглавие на разказ за политическо насилие. Вкусът към изкуството по странен начин води до обобщения от друг порядък: "Най-дълбокото варварство на две крачки от най-префинената цивилизация!... "Травиата" ли?" (Вазов 1976: 184).

От 1891 г. в София операта е познато изкуство. През месец януари в Славянска беседа е първото оперно представление (Кацунов, Митев, Колев и др. 2003).

В "Сеятели на рабски чувства", фейлетон във в. "Знаме" от 4.Х.1895 (годината, когато излиза "Бай Ганю"), Алеко пише (тук вече) с възмущение и недоумение за това, че еди-кой си министър "разрешил бил на военните да посещават само "Сълза и смях", значи ще им запрещава да посещават операта". Разпореждането идва след заповед на бивш някой на същия пост, "запретил да посещават кафенетата и ресторантите" (Константинов 1974а: 66-69).

Между смеха в книгата и гнева във фейлетона разликата е и жанрова, но явно е, че в България по времето на Алеко ходенето на опера не е само културна потребност и е по-различно от стил на живеене. Ако и героят в операта във Виена да произвежда смях, заповед относно същото в София предизвиква размисли от друг порядък. Отнесен към Бай Ганю и българската реалност, проблемът не е липса на социален регламент в обществото и отсъствие на поведенчески етикет в частното битие, а възможните опасни употреби на властта.

Несъмнено за автора на "Бай Ганю" и на фейлетоните, публикувани във в. "Знаме" и в. "Млада България", устройството на следосвобожденското общество по европейски образец означава "свещени" институции. Във фейлетона "И той ако не е симпатичен, артък..." (в. "Знаме", бр. 32 от 20.ХII.1895) е написано: "свещената ограда, която носеше едно време надписа "Съединението прави силата", а сега готви нов надпис..." (Константинов 1974а: 99). Свято "благороднейше учреждение" (Константинов 1974а: 98) е наречена Славянска беседа в политическия фейлетон "Херостат II" (в. "Млада България", бр. 55 от 6.ХII.1895). В "Разни "дреболии" (в. "Знаме", бр. 15 от 10.Х.1894), фейлетон по конкретни събития, твърдението "строго съблюдение на свободата и законността" в ироничен обрат е отнесено към "българската преса" и "избирателното право" (Константинов 1974а: 18-21). Цитираните фрази открояват план на смисъла в остро полемичен дискурс. Повечето от фейлетоните на Алеко Константинов са отговори, обявени несъгласия със статии във в. "Мир". "Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за "Бай Ганя" (Константинов 1974а: 11) - твърди Алеко в политическата сатира "По "изборите" в Свищов" (в. "Знаме", бр. 11 от 26.IХ.1894) - и превръща многобройни примери от обществения живот в тема на фейлетоните си.

Дискурсивната цялост свързва документално и фикционално, като фейлетоните задават възможно разбиране на "Бай Ганю" в полето на политическото, но и книгата отваря свой смисъл чрез съграждането на персонаж, чиито недостатъци са тези на времето, превърнати в сюжети (Кръстев 1994: 120), зад които е желаното друго, мислената норма. Втората част на книгата фикционализира ситуации, типажи и политически поведения от фейлетоните. В това отношение прототип на героя е невъзможен. Тук Бай Ганю дава име на политическото в негативната му обобщеност. Героят е сякаш слепен от всички възможни уродливи, криви образи на политически действия и социални роли.

"Превращенията" на героя с маски, както го определя Боян Пенев (1978: 176), започват с намятането на "белгийска мантия" и стигат до деконструирането на тази метафора. "Чуваш го... говори за "костентуцията" (Константинов 1974: 56). Не пропуща да напомни, за да извика авторитет: "Аз в Белгия съм бил..." (Константинов 1974: 113).

По повод на "Бай Ганю" се поставят на обсъждане "прогреса, културата, демокрацията, Конституцията, Запада", "идеалните норми, законите" (Мешеков 1989: 379, 396), както и наличието или отсъствието на съответстващи институции в България. По повод законопроекта за откриване на Рисувателно училище в София, внесен в Народното събрание от министъра на народното просвещение К. Величков, Алеко Константинов пише два фейлетона - "Дребни работи" (в. "Знаме", бр. 9 от 27.IХ.1895) и "Кандисахме" (в. "Знаме", бр. 27 от 28.ХI.1895). Дебатът се разраства с аргументи за устройството на обществото и културните институции, за "законно и демократическо управление в страната, което да култивира обществената и гражданска съвест (...) да изгребне гнъсната пяна (...) и чак тогава да пристъпва към специални културни институти като Рисувалното училище, а към княжески дворци - никак" (Мешеков 1989: 402).

От първата част на "Драски и шарки" (1893) до "Утро в Банки" (1905) разказите на Вазов натрупват социални разочарования, но продължават да съграждат литературния столичен град. Вазов все още съгражда словесно пейзажа на София, докато Алеко вече го е деконструирал политически:

Всякой ще се съгласи, че най-хубавата част на българската столица съставляват тъй наречените нови квартали; в сърцето на тия квартали се е простряла една разкошна градина (...). Всред тази огромна градина се издига гордо... не Българският университет, не-е!... Издига се гордо... дворецът на княжеските коне - Манежът. (...) И първият Български университет, заедно с паметника Васил Левски и с паметника на загиналите за освобождението ни доктори, ще окръжават като лакейска свита двореца на княжеските коне... ха-ха, ха-ха!... Колко си честито, мило мое отечество, колко си честито!...

"Честита Нова година" - в. "Знаме", бр. 69 от 1.I.1896 г.

(Константинов 1974а: 146-147)

В "Бай Ганю" Алеко Константинов създава герой, който е въпрос към читающа публика, също гранично положена между (вкоравени) балкански нагласи и (вече) европейски стремления в устройството на обществото. Въпросът получава различни отговори. Според мярата на читатели и на критици. В критическите коментари на "Бай Ганю", едновременно със символа Европа, Ориентът също се отграничава като елемент в българската култура. Не ще и дума - "С Ориента Бай Ганю е изтънко запознат" (Пенев 1978: 178).

Европейските стремления на българската култура в края на XIX и началото на XX век не изтриват, а подчертават неевропейското в нея. В практиката на ежедневното живеене (и в символиката на културологемите) Западът не отменя Изтока, а прави явни неговите особености. Книгата на Алеко Константинов посочва неартикулираното дотогава различие между това да пребиваваш в една култура и да я описваш. Конструирането на културологемата Европа задава смисъл на опозицията Ориент. Героят на Алеко сам чертае линиите на своята гранична положеност: "Ии, ами аз що свят съм изръшнал! Ц... ц... ц!... Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко!... Туй Гюргево, Турну Магурели, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац... всички съм ги изредил" (Константинов 1974: 9).

Където и да отиде, Бай Ганю пренася бит. Антерийка под френските дрехи, червен пояс. Дисаги, в тях похлупци с домашна храна, люти чушки. "България, мила майка", не може без лютичко...". В дисагите, в пояса, в пришит джеб на антерийката - мускали с гюлово масло. "Знайш, алъш-вериш... Търговийка, предприятийца..." (Константинов 1974: 43, 45). В операта, съблечен по ръкави - "жилетката... го стяга", в банята - тържество на телесност - клиширана от гледна точка на европееца представа за возточното. Несмутима естественост - мляска, сърба: "А, уригнах се, прощавайте; туй малко просташко пада..." (Константинов 1974: 44). Засуква мустак, пощипва. "Я виж онази там, със синия фустан, а? Как ти се вижда?" (Константинов 1974: 15)². Раздава кърпи. "Ей, момче, ела тука, на и на тебе, хайде, па речи "бог да прости" (Константинов 1974: 22).

Чрез Бай Ганю се срещат Изтокът и Западът. Всекидневно поведение, отношение към телесното, присъщи за балканско-ориенталския ареал, са положени в семиозиса на европейските поведенчески норми. Смехът над героя е посочване с пръст от гледна точка на западния човек на неуместността на различната култура на всекидневното. Извеждането на героя от една семиотическа система на поведение и полагането му в друга постига ефекта на невъзможната комуникация. Практики на ежедневието, битови жестове, присъщи на един тип култура, в друга са нарушение на кода ѝ.

Позицията на разказващите за Бай Ганю българи (студенти, учещи в Европа, пътуващи интелектуалци) конструира в себе си гледната точка на наблюдаващите го чужденци. Спътниците на героя разказват и (преживяват) чуждото неразбиране, учудване, изумление като свой срам. "Бай Ганю" е проблематичното съединяване на двата ракурса - българското като себеразбиране и другата, външна гледна точка спрямо него. Конфликтът между двата образа е заложен в книгата и в героя. "Бай Ганю" прави налични различните позиции, конструиращи културната идентичност. Бай Ганю прави невъзможно заличаването на Ориента в европейската програма на българската култура.

Критиката също остава на противоположни позиции по отношение на модуса на творбата - от "гражданско културно отвръщение" и "национален срам", извикани от героя, до събудени от творческата личност Алеко "национално културно самочувство и гордост - едно самосъзнание за истинска европейска културна личност" (Мешеков 1989: 409-410). Или: "Бай Ганю" като карикатурен автопортрет на "склонността на нашия интелигент да открива в народа ни само недостатъци" и на "неговата сляпа вяра в европеизирането като единствен път" (Гълъбов 1994: 228).

Книгата и героят предизвикват ефекта на непрекъснато умножаващо се и усложняващо се вписване на гледни точки една в друга. Бай Ганю е името на т.нар. "возточен човек" от позицията на Европа, каквато я мисли ориенталско-балканската гледна точка. В това многостепенно създаване на предполагаем образ на Другия участват не само автор, разказвачи, но и самият герой. "Анадоллука ни изяде главата! (...) като плъзнали из Европа на сюрии: анадоллии, ерменци, турци, гърци, па лъжат, па мамят света, па тогоз изгорили, па оногоз закърпили - б а к т и с а л и  х о р а т а!" (Константинов 1974: 66; разр. В.Р). Говори Бай Ганю (?). Въпреки несмутимата му естественост, авторът заставя и героя да участва в условното и обобщаващо създаване на предполагаемата чужда гледна точка. Пример, твърде показателен, за да ни накара за пореден път да забележим, че в модалността на разказване и оценяване книгата на Алеко и з о б р е т я в а  Д р у г и я като поглед към своето.

В "Бай Ганю тръгна по Европа" Алеко създава "семиотическа карта" (Лотман) на нормата Европа - мислено обобщение, под което са скрити имената на по-скоро отличаващи се едно от друго места. Ситуациите и системата от предписания спрямо тях са правила на една семиотическа система, а не - реалността, не и образа ѝ в изкуството. Несъмнено Алеко тогава е знаел (както и ние сега), че авторите в културната карта на Европа също предпочитат да извличат смисъл не от нормите (каквито и да са те), а от нарушаването им с вълнуващо любопитство, с драматичен изход, с декадентски вкус или с бунтарски апломб. В книгата Бай Ганю е поставен в семиотическо описание на типови ситуации, мислени като различни от своето. Подобно изобретяване на Другия създава средата на културна непреводимост, в която действа героят.

Смешението на културни кодове, вписването една в друга на разнородни семиотически системи на всекидневното и усложнената оптика на разказване за героя произвеждат неговата проблематичност. При пътуванията му по Европа действията на Бай Ганю имат различен от средата, в която попада, поведенчески код. В някои от тях се разпознават типови ситуации, знакови за семиотическата система на традиционната българска култура. Подобни съотнасяния задават хоризонт на автентичност и са едно от основанията да се мисли Бай Ганю в определен план на смисъла като проекция на българското. Типологичната културна матрица на "родното", която е скрита на дълбинно ниво в подобни ситуации (макар и вписана в разколебаваща я смислово среда), е обяснение на необяснимата (непълна и колебаеща се) идентификация на читателя с героя от първата част на книгата. Според М. Неделчев: "Чрез ситуацията, в която се разказват анекдотите, ние сме въвлечени при прочита на първата част наред с отрицанието в един идентификационен механизъм (в живота членовете на "Весела България" може да са напълно далеч от байганьовското, но в литературата отношението е усложнено)" (Неделчев 1987: 58-59). Наблюденията на литературния историк описват механизма на колебаеща се и усложнена от отрицание идентификация между читател и герой, който тук ни интересува.

Гостуването на Бай Ганю у Иречека изисква различно разчитане на семиотиката на всекидневното поведение на героите. В Прага Бай Ганю върви и разпитва къде живее професорът. У Иречек свойски пита: "Не ме ли познаваш?". Разправя откъде е. Споменава семейството и роднините на домакина. И най-сетне - на масата се държи шумно, несдържано, но фамилиарно. Поведението на Иречек изисква друг код на разбиране. За героите времето се движи различно. Бай Ганю обитава часове, които се движат бавно, а разговорът със събеседника се върти в кръг. Домакинът "няма свободно време", "зает с една спешна работа", "много бърза работа". Бай Ганю въобразява Другия в своята система на мислене и говорене. "Нашият историограф". "Иречек е живял в България, обича българите, ще иде Бай Ганю у него: "Добър ден" - "Дал ти бог добро" - и може да го покани в къщата си...". Образите разполагат в сложно отношение своето и различното от него, другото като част от своето, непрекъснато провокирайки отделянето, противопоставянето и свързването им. Домакинът е сдържано снизходителен, разсеяно нелюбезен. Гостът припомня: "чужденец да влезе в българска къща, ще го нахранят, ще го напоят, ще му постелят". Вратата на кабинета се затваря. Бай Ганю остава сам в салона, плюе по килима и го разтрива с ботушите си (!). Детайлът, незабелязан дотогава, неочаквано става видим и за миг би могъл да даде друга посока на мисленето за героя. Но преди у читателя да се появи недоумението откъде се взеха тези ботуши (?), те отново не са нищо повече от елемент в облеклото на персонажа. На масата Бай Ганю е познатият - твърде шумен и малко несръчен, усилено опитващ се да превежда в културно непреводимата ситуация: "А, аз обичам супа. Чорбата е турско ядене. И ний сега повече супа ядем" (Константинов 1974: 38-45).

По повод на "Бай Ганю" и критика, и читатели непрекъснато и с лекота минават в двете посоки границата между условност и реалност. Според д-р Кръстев героят "става жител на действителния мир и несменяем фактор в неговите вълнения и борби..." (Кръстев 1994: 120). В противоположна посока е мнението на Ив. Мешеков: "В бай Ганьо Балкански ние виждаме как от четири десетилетия животът подражава на изкуството, като се пречиства и преодолява чрез него..." (Мешеков 1989: 412).

Ако сторим същото и потърсим историческата личност на фикционализирания домакин, в кабинета в Прага до шкафа с книги застава авторът на "История на българите", над която с бележки, допълнения и нови материали работи до смъртта си. А ако се запитаме как ли действителният Иречек би приел гостуване на Бай Ганю в дома си, попадаме на думите на главния секретар в Министерството на народното просвещение (1879-1881), министър на същото учреждение (1881-1882) и директор на Народната библиотека (1884) за петгодишното му пребиваване в България: "Първата зима в новата държава беше един вид "карнавал на свободата", хората несъзнателно разиграваха комедия, като се препираха в политическите събрания и клубове, при избори, в Народното събрание, в разните управления и във вестниците... При туй шапките и цилиндрите не стояха добре на главите; виждаше се, че те са ново нещо, наместо фесовете и калпаците. За приказ беше първият придворен бал на януари 1880; гостите "ометоха" бюфета с баснословна бързина" (цит. по Пенев 1994: 148).

По неподражаемия си начин фикционалният герой ще напомни на фикционалния домакин: "Ей че бяха те нацапали" и в преход към реалността на българския политически дебат ще попита: "А бе бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам." (Константинов 1974: 45).

След връщането от Европа, във втората част на книгата, авторът ще покаже героя в условни проекции на най-негативното от реалността. Бай Ганю ще "прави избори", ще пише "Възвание към избирателите на нашата околия", ще бъде на бал в двореца, журналист, в депутация, ще обсъжда с редактор на вестник практическата невъзможност да бъде опозиция. А Иречек, спомнящ си времето в Княжество България, ще разкаже същите ситуации и действия като действителни: "Във вътрешната политика владеят най-ожесточени партизански злоби (...) Обикновено изборите се предхождат от шумни митинги, публични събирания, агитации, обнародване на политически брошури, всевъзможни "отворени писма" и пр. Всичко това е насочено в повечето случаи против отделни личности" (цит. по Пенев 1994: 149-150). Спомените на Константин Иречек ще бъдат публикувани във в. "Мир" (28 ян. 1918).

От септември 1894 г. в. "Мир" е издание на Народната партия. При престоя си в България Константин Иречек е близък до консервативните политически кръгове. Повечето от фейлетоните на Алеко Константинов във в. "Знаме" (от август 1894 г. издание на Либералната партия) са писани с изразено политическо несъгласие с публикации на в. "Мир".

Интересно е къде във времето са се срещнали позициите на чеха историограф, посветил години от живота си за изграждане на български институции, и на Алеко Константинов, поставил въпроса за функционирането на институциите в следосвобожденска България? До каква степен другата гледна точка е вписана в изграждането на Бай Ганю, щом спомените на чужденеца, пребивавал у нас, са твърде близо до действията на фикционалния герой? И още: след времето, прекарано в България, след дългогодишни занимания с нейната история и описване на съвременността ѝ, погледът на Иречек остава ли докрай този на чужденеца?³. Дискурсът на спомнянето се оказва в отношение на близост с фикционалното, което, от своя страна, успява да преодолее опеката на отделния ракурс.

Пределът на свързване на различия в книгата е превръщането на авторовата позиция в антитеза на героя, в уравновесяващ позитивен образ на българското: "Печалната и гнъсна действителност... е преодоляна и пречистена в "чистата душа" на Алековата цялостна личност: в неговия артистичен и културен смях" (Мешеков 1989: 406). В съзнанието на четящи и критика (дори, когато този тезис не е коментиран) Бай Ганю остава неотделимо свързан като антитеза с автора си.

Свое и свое, свое и друго, другото като свое, своето като друго - възможните съотнасяния, свързвания и противопоставяния се сплитат и проявяват в книгата и героя.

БЕЛЕЖКИ

1. Данните за световните изложения и техническите постижения, свързани с тях, са по: Larousse (2002). [обратно]

2. Несъмнено от днешна позиция бихме искали да редактираме (или да санкционираме с коментар) изказванията на Бай Ганю за жените, но макар и да съдържа множество времена в себе си и потенциални възможности на смисъла, героят от края на XIX в. говори по начин, който, като част от исторически и географски определен дискурс, е интересен най-вече с това как в книгата се произвежда поредното проблематизиране по отношение на различното. [обратно]

3. В книгата на Р. Радев се съдържа интересен възможен отговор на този въпрос: "Ако четем "Български дневник" на Иречек, свързан преди всичко с обществения и политически живот в София, добиваме негативна представа за България (...) Прочетем ли неговите "Пътувания из България", оставаме удивени от богатата култура, нравствеността и духовното здраве на българите" (Радев 1998: 46). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Асман 2002: Асман, Ян. Културната идентичност. София, 2002.

Вазов 1976: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Т. 8. София, 1976.

Георгиев 1992: Георгиев, Н. Името на розата и на тютюна. София, 1992.

Гълъбов 1994: Гълъбов, К. Психология на българина. // Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Съст. Ив. Еленков, Р. Даскалов. София, 1994.

Дичев 2002: Дичев, Ив. От принадлежност към идентичност. София, 2002.

Кацунов, Митев, Колев и др. 2003: Кацунов, В., Митев, Пл., Колев, В., Калинова, Евг., Баева, И. История на България по дати. Българската хроника. София, 2003.

Константинов 1974: Константинов, А. Съчинения в два тома. Т. 1. София, 1974.

Константинов 1974а: Константинов, А. Съчинения в два тома. Т. 2. София, 1974.

Кръстев 1994: Кръстев, Кр. Алеко Константинов като фейлетонист. // Кръстев, Кр. Литературни и философски студии. София, 1994.

Лотман 2001: Лотман, Ю. М. Семиосфера. Санкт-Петербург, 2001.

Мешеков 1989: Мешеков, Ив. Алеко Константинов. // Мешеков, Ив. Есета, статии, студии, рецензии. София, 1989.

Неделчев 1987: Неделчев, М. Двумоделността на "Бай Ганю". // Неделчев, М. Социални стилове и критически сюжети. София, 1987.

Пенев 1978: Пенев, Б. Превращенията на Бай Ганя. // Пенев, Б. Изкуството е нашата памет. Варна, 1978.

Пенев 1994: Пенев, Б. Увод в българската литература след Освобождението. // Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Съст. Ив. Еленков, Р. Даскалов. София, 1994.

Радев 1998: Радев, Р. Алеко Константинов. Лице и опако. Варна, 1998.

Стефанов 1992: Стефанов, В. Преносвачът на граници. // Стефанов, В. Творбата - безкраен диалог. София, 1992.

Larousse 2002: Larousse. Всемирная история в датах и событиях (Raris, 1997). Москва, 2002.

© Виолета Русева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.02.2021
Виолета Русева. Литературноисторически етюди. Второ доп. изд. Варна: LiterNet, 2021

Други публикации:
Виолета Русева. Литературноисторически етюди. УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2009.