БУКВАР МОДЕЛ 1840

Виолета Русева

web

Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се...

Н. Вапцаров

1. Вапцаров и поетите на "Кормило"

За поета Вапцаров в литературноисторическия контекст, в който започва да пише и публикува, близостта с леви литературни издания и автори е близост на идейно ниво. Във в. "Кормило" за 1936 г. излизат две негови стихотворенията: в бр. 37 - "Родина" и в бр. 39 - "Горки" ("огромния/ пласт от лъжи,/ който тежи/ над този живот"). Политически споделяните идеи Вапцаров превръща в естетика на битийното многогласие. Полага поетическото в плътността на екзистенцията. Създава лирика на всекидневието, в която политическият речник на тези среди е един от социалните гласове в многозвучната драма на човешкото съществуване. Във времето на създаване на творбите, от гледна точка на лявата естетика, Вапцаров използва изразен език, отварящ обеми на смисъла, които не могат да бъдат разпознати като поетически значещи.

Според Б. Ничев, литературен историк, който изгражда естетически контекст на четене на творбите на Вапцаров, "докато идейници и качественици спорят на страниците на "Кормило", поетът "дава отговор и решение на важни идейно-естетически проблеми, вълнували нашата лява поезия през онези години" (Ничев 1989: 237). Наистина - отношението между идейно-политическо и художествено, както и отношението към традицията, основа на разгорещени и крайни дебати в левите литературни среди, се оказват значима проблематизация за културния живот на 30-те години. Спорно е да се приеме, че Вапцаров дава решение в дебат, в който не участва. Но не може да бъде оспорено основанието да се използват като аргумент статиите и рецензиите на поета - "огласяване на една нова естетическа платформа, родена в особена литературна и поетическа ситуация, при която естетическите проблеми се превръщат в политически и обратно - политическите и социални функции на поезията може да се реализират само чрез поетико-стилистична обнова" (Ничев 1989: 203).

Във в. "Нова камбана" Вапцаров е публикувал статията "Театър и публика" (1936, бр. 132) и рецензия за стихосбирката "Пулс" на Хр. Радевски (1937, бр. 246). Във в. "Литературен критик" излизат статията "За творчеството на най-младите" (1941, бр. 8) и рецензия за "На повратки в село", лирична поема от Николай Марангозов" (1941, бр. 13).

В книгата си за Вапцаров и поетите негови съвременници Г. Господинов се вглежда в деликатни нива и размествания на смисъла, работи с най-прецизна литературоведска оптика, но докрай остава поет в особената вътреположена гледна точка към поетическото създаване. Съполагайки в близко четене стихове на Вапцаров и автора на "Пулс" Хр. Радевски, определя като "общи интуиции на времето" преобразуването на лирическата мисловност в императиви на т.нар. от него "лява програма". "Нов колективитет", "братство", личността и "нейната вписаност или невписаност в новия колективитет", избор или доброволен отказ от избор - Г. Господинов разглежда като "дистинкция между персонализация и персонификация" у Вапцаров и Радевски (Господинов 2005: 74-84).

Извеждащ в анализа и диференциращ общи обеми на смисъла, подходът на Г. Господинов, чувствителен към иманентните преобразувания на лирическата текстовост у Вапцаров и Радевски, остава на ниво, близко до - но неотчитащо поетическата саморефлексия. А тази възможност е предзададена от отзива, който поетът на "Двубой" и "Пролет" пише за дебютната сбирка на автора на "Към партията" и "Днес". Чрез жанра на рецензията Вапцаров оповестява с лаконична програмност ново социално творчество. В някакъв смисъл това е и поетическа самоидентификация на бъдещия автор на "Моторни песни". Вапцаров читателски свидетелства, но повече от това - предполага поезия на усилена социална комуникация: стихове, които се "декламират" и се възприемат "като нещо свое, много близко". Определя споделяното историческо и поетическо време с автора на "Пулс" с фраза, в същата степен относима и към него: "във века на моторите, във века на една напрегната, страшна борба". Като парафраза на известни стихове на Вапцаров е наблюдението за поетическа звучност, "която няма нищо общо с парфюмираната сантименталност". Казаното за Радевски - "пионер на новия стих" - може да се отнесе и до самия него. Но разгърнато, твърдението за "късия и импулсивен стих, който на места ръмжи от негодувание, или пък прелива от звучност", вече е по-скоро манифестиран поетически принцип на лириката на Вапцаров (Вапцаров 1976: 169-172).

Да бъдат съположени Вапцаров и другият знаков поет на "Кормило" в "интертекста Вапцаров-Исаев" (Господинов 2005: 186), изисква внимание както към нивата на поетическо съотнасяне, така и теоретизиращо разбиране. Поезията на М. Исаев има тематични ядра, общи за времето, и такива, които са в характерна лява интерпретация - войната, родината, века, Русия на новия ден, тревожна Испания, старата романтика, новата красота, нов начин да се обича, достойнството на труда, борбата, творчеството, бъдещето, разговор с потомците. Ако се тръгне от първата сбирка на Мл. Исаев "Пожари" (1932), звучаща в лирическата интимност на героико-жертвеното, със силна поетическа памет за Разцветников, до "Тревожна планета" (1937) и "Човешка песен" (1941), в които заедно със стихове, трескави сблъсъци на епохата, обвява прохладата на вековни поетически гори, зазвучават фолклорни напеви, ще станат видими различните полета на поетическата традиция. Може да се допусне историческа позиция на имагинерен читател на левите издания от 30-те години (може би проследил "кормиловския спор"), за когото поезията на Мл. Исаев е класическото ляво писане. Предполагащ бели зони на смисъла, достатъчно свободни за текстово срещане и пресичане, за взаимен обмен и произвеждане на значение, възможният интертекст става проблематичен. Близко четене с поезията на Вапцаров позволяват най-вече творби на Мл. Исаев от книгите "Жертви" (1934) и "Ведрина" (1936). Динамизирането на графиката на стиха, задъханият, накъсан ритъм дават вътрешен обем на изказа и смисъла. Въпреки тази стихова конструкция творбите на Мл. Исаев бързат към поетическия финал, визиите за бъдещето, когато се появят, са скорострелни и лаконични, образността възниква по линията на най-кратка съпротива или като предзададено мисловно клише. Недостатъчно е твърдението за "знаковите пренаписвания, осъществени от Вапцаров, на типични за левите поети общи места, теми и образи" (Господинов 2005: 186) да намери своето потвърждение в "утопичните визии за новия свят" (Господинов 2005: 280). Пресичанията в риторически и смислови точки, както и успоредиците на тематични зони не създават поле на междутекстовост.

Вапцаров не тематизира, неговата поезия екзистира, разтваря битието и с най-сурова изказност наднича в най-суровата му същност. Създава ситуации, разказва истории и разкрива човека в тях. Разгръща бъдещето в зрими картини и поетически рефлексира над тях. Конструира динамика на текста, но и спиране, вглеждане в пластически детайл, подчертаване на психологизиращ жест. Осъществява вътретекстова (в условността на поетическия свят) смяна на ракурсите, на изказите, неочаквано врязва контрареплика, създава реторични ядра на конфликт, несъгласие.

В ст. "Театър и публика" Вапцаров синтезира поетическите принципи на изкуство, което, положено в условността, но съотнасящо се с действителността, я преобразува. Изкуство, което задава хоризонта на една възможна промяна на личността като обществена значимост. "По-голямата част от хората имат едно ежедневие, една съдба и те искат да видят на сцената своя живот, изобразен такъв, какъвто е - тежък, душен, мъчителен. Драматическият автор и сцената трябва да дадат развръзката. Те трябва да доловят надеждите на мнозинството, да разграничат, което има лично и обществено значение, и да дадат на хората не индивидуалистични миражи, а една реална вяра." Синтезът на този пасаж е най-лаконичното определение на Вапцаров за социално изкуство: "то е все едно да обърнеш потенциалната енергия в кинетическа" (Вапцаров 1976: 165).

Мл. Исаев има две творби, разгръщащи се в линия, тематизираща авторството, която се пречупва в ново осмисляне на творчеството, на света, на човека. Под "Толстой" и "Смъртта на Горки" в изданията на поета стоят 1934 г. и 1936 г. Две от творбите на Вапцаров - "Горки" и "Пушкин", публикувани в литературната периодика съответно 1936 г. и 1937 г., също така са изградени върху идеята за "ново изкуство". Подобно скрупульозно съотнасяне на датите на написване има за цел да ги постави като определители на възможен диалог. Несъмнено - и при двамата поети заглавието "Горки" в 1936 г. отвежда към реалността на конкретна ситуация. Също така, несъмнено е, че стихотворенията на Вапцаров, насочени към тези на Мл. Исаев, позволяват да бъдат четени като реплики в своеобразен поетически диалог.

Ако прочетем успоредно и бавно! творбите на двамата автори, ще видим колко устремени към смисловия, исторически и творчески обрат са стиховете на Мл. Исаев. Те извличат динамиката си от тази целеположеност. Вапцаров само в най-обща интерпретация може да бъде съотнесен с "идеологическия концепт" (Господинов 2005: 269). За него творчеството като историческа променлива има драматична осъществимост. Авторът на "Пушкин" динамизира графически и разрязва смислово стиха, разсича го в ракурси, изгражда образно-семантични възли, които взаимно полемизират и подриват изказното единство на поетическия текст. Смисловата линия "нов живот" и "ново изкуство" е персонализирана в субектен изказ, положен в определена събитийна обстоятелственост: "един работник,/ млад стругар,/ през обедната си почивка/ чете във книгата...". Създадената позиция на възприемане, раздвоявайки се между условността на изкуството - онова примамливо "отвъд", увеличаващо разбирането за действителното - и самата действителност, конструира текста. Задържа се в разгърнат пейзажен фрагмент: "да гледа чудните звезди/ как гаснат във небето ясно,/ как сутрин слънцето блести/ над оросената с искри/ просторна степ"; движи се към психологическо обобщаване: "Той има хлеб,/ и гордостта"; кулминира в идейно-пластичен синтез: "мазолестата му ръка/ твори една епоха". Интимността на четенето е поставена в скобите на своеобразен коментар, който извежда херменевтичното уясняване до екзистенциално. Втори смислов пласт е следвал процеса на четене в разгъваща се херменевтична процедура. "Разбира те, защото...", "Разбира...", "Разбира..." - повтаря творбата в началото на последователни стихови цялости, преобразувайки разбирането в процеса на четене в разбиране на живота.

2. Социално-стилов полифонизъм

Публикация на Н. Георгиев от 80-те години, която диференцира "стиловото многогласие в единния стил на Вапцаровата лирика" (Георгиев 1992: 347), се оказа работеща перспектива в поле на конфликтуващи интерпретации. Вече трудно може същностното за поета да бъде полагано извън тази литературоведска теза, най-дефинитивно свеждаща се до употреба на "няколко речеви стила", които "частично се префункционират в системата на контекста си", "търсене на различни названия на един смисъл" и промяна в "смисъла на отделните единици" (Георгиев 1992: 347, 349). Конструирана е аналитична оптика, движеща се от динамичните преобразувания в лирическата структура през разцепването на стиловите изкази до конфликтуващите съседства на думите и трептенията в смисъла на отделната дума. Като прави релефни разнородните стилови пластове, социолингвистичният анализ се интересува от тяхната литературна вторичност, при която "отделният стилов пласт се превръща частично в цитатен представител на своя стил, а с това и на групи хора и ситуации, които мислят по такъв начин, където се говори по такъв начин" (Георгиев 1992: 350).

Да се функционализират социално-речевите полета в лириката на Вапцаров е едната страна на този подход, детайлизиращите лингвостилистични операции на който разслояват многогласието и по отношение на различни модуси на изказване. Преходите към различни изказно-оценъчни позиции във Вапцаровата лирика се проявяват като "честа и рязка смяна на речевата нагласа". "Тази динамика в речевата нагласа е част от перипетийното развитие на творбата", "движение през устойчивостта на дадени становища" в "спора с близки и далечни опоненти" (Георгиев 1992: 348-349).

Намиращ основанията на своя анализ освен в смислопроизвеждащата иманентност на поетическото и в социалната динамика на езика - словесни полета, положени в реалността и вторично цитирани, в обобщение Н. Георгиев връща наблюденията към "литературността" на определена лирическа традиция. След Ботев, това е обобщението за "Моторни песни", "може би нито една стихосбирка не е събирала между тънките си корици толкова разнородни полета на българската реч - от грубата ругатня до нежния поетизъм, от диалектното просторечие до специализираната терминология, от стари фолклорни пластове до новия градски шлагер" (Георгиев 1992: 361).

В лириката на Вапцаров поетическото слово се разслоява. Закон, морал, кино, радио, реклама, политически лозунг нахлуват в езика на поезията. Различните аспекти на всекидневния живот относително са обособени в различни словесни полета, които, от своя страна, стават езици с поетическа функция. Лирическата условност се оголва до цитати-действителност. Стилистичният колаж става принцип на урбанистичната естетика. В разнородни изкази, повечето необичайни за лириката (като административна реч, публицистична реч, военна лексика, езика на рекламата, политическия лозунг), действителността нахлува в поетическото. На обсъждане е подложена функционалността на хетерогенните езици в лириката, както и реалността, която цитират. Обективни маркери на социалните стилове (като лексикални доминанти, характерна експресивност, тип комуникация) поезията на Вапцаров разгръща в разказани истории, разслоява в оценъчни позиции, прорязва в субектна изказност, разцепва в словесно персонализирани ракурси. Обективността на словото е разпръсната множественост на социални полета и на субективни изкази, които я конфигурират надредно. И едновременно с това - лириката на Вапцаров обитава най-съкровено-изповедни пространства на словото, заявява непоколебимостта на позицията си към света, епохата, човека.

Кино, радио, реклама: феномени на градското живеене, технически параметри на модерната екзистенция, в случая цитират изследване, което разгърна цялата плътност на неусловната им наличност и условното им съответствие в лириката на Вапцаров и постави въпрос за близостта и различието с поетите на 40-те години. Г. Господинов тръгва от "социалната роля на изкуството", тезисно обявена от Вапцаров в ст. "Театър и публика", и "близко четене на стихотворението "Кино" и статията" (Господинов 2005: 54). Създава социокултурната среда на променената публичност през 20-те години, "новата медиалност", новите медии (кино, радио), новия "медиакултурен контекст през 30-те и 40-те години". Времето е възстановявано с увлечение, което следва техномедиалната крива като промяна в общественото съзнание. Кинопрегледи, кинохроники, документални ленти, радиопредавания, "свод от репортажни текстове", информационни бюлетини - средата на новите медии поставя комуникацията в променено отношение "между фикция и факт". Радиоразпръсването - синхронната динамика на което създава в езика на изследващия познавателната метафора "обръщане на кондензатора" - налага новата синхронност "между факт и узнаване, "мигновеното" отразяване на събитие от всяка точка на земята" (Господинов 2005: 193). Постепенно социокултурното изследване се превръща в страстна литературоведска поема за киното и радиото. Г. Господинов се интересува от визуалния медиален език и комуникативната динамика, които форматират езика на поезията. Поставя рамката на авторския почерк: Вапцаров разказва "през частната история" (Господинов 2005: 75), но също така разтваря общ културен контекст спрямо медийно и поетически повторими "топи". Откроява "кинематографични, медийни визии" в стихове на Вапцаров. Но с твърдението, че "утопията на новия строй парадоксално намира своите денотации в една друга утопия или симулакрум на реалност - киното" (Господинов 2005: 108), оставя в скоби социалното визионерство на тази поезия.

Построена върху условността на симулакрума, подобна теза предлага постмодерна интерпретация на отказващо да остане в твърди граници отношение между поетическо и действително у Вапцаров. "Когато твърдим, че поезията на 40-те е обърната към действителността, към видимостта на света, а това са най-честите и необорими етикети за нея, трябва да имаме предвид, че това, което наричаме "действителност", "видимост", е до голяма степен продукт на медията, на нейната оптика" (Господинов 2005: 268). И тук, трябва да кажем, поетът в позицията си на литературовед недооценява предложението на Вапцаров да бъде обсъдено ново разбиране за връзката действителност - изкуство.

За Вапцаров киното, изкуство на ХХ век, феномен на новата епоха, е възможност да бъде поставен въпросът за различни естетики. Изкуството като рекламна красота и като оголена екзистенция - е тезис, който тази поезия обсъжда. Промененото отношение към действителността е в основата на радикалния авторски жест на преобразуване на обичайната поетическа изказност - с императивността на естетически принцип обявява Вапцаров в ст. "За творчеството на най-младите" (Вапцаров 1976: 167-168).

В "Поезия и медия" на Г. Господинов свеждането на поетическото разноречие на Вапцаровата поезия до оптиката на киното и до рупора на радиоразпръсването прави невидима социалната положеност на различните социолекти: "...този процес на умножаване и префункционализиране на езика идва от ускореното развитие на наука и техника, характерно за периода. Благодарение на радиото, което функционира едновременно в статуса си на "техническо чудо", но и на медия, която с нова мощност и скорост разпространява чудесата на науката, популяризира ги и ги свежда в една достъпна форма до всекидневния човек. Така този нов "технически" език става част от всекидневната, говорима реч, която преминава в поезията на 40-те" (Господинов 2005: 190).

Като слива в многозвучие, но и откроява хетерогенността на социални пластове, поезията на Вапцаров има много по-широк обхват от рупора на радиото или на медиакултурната среда. Врязването на фрагменти действителност чрез представяща се за сурова, необработена, цитираща различни социални полета реч, задава нов тип поетическа функционалност. "Моторни песни" свидетелстват, пише в края на 90-те години Н. Георгиев, че "са се появили нови представи за литературна условност и безусловност" (Георгиев 1999: 17).

3. Индустриалният град. Вапцаров и конструктивизма - експресионистите от 20-те години

Можем да определим промишлена тема, словесно маркирана в поезията на Вапцаров. Той е поет на обобщения образ на индустриална, техническа епоха. Поетическият му почерк възстановява словесната плътност на едно битие, оголено в драматичната си проблемност. Индустриалният град е поетическо място на уязвената човешка екзистенция. Скобите на времето затварят фрагментиран в различни творби пейзаж: от "Зора. Събужда се града" до "Огромен град със звезден покрив/ и електрически слънца" ("Химн") или: "Аз виждам: разкаляна вечер./ Тъга/ притиска квартала" ("Един сляп"). Преди да сме установили - лирическа близост с друг поет на "безхлебните", който, от своя страна, е визуално близък в образа на града с българските символисти - преди тази предвидима и предшестваща четенето на Вапцаров аналогия, нека забележим различната поетичност, която конструира пейзажа в промишлена визуалност: "Завод. Над него облаци от дим" ("Завод"); "израства завод след завод" ("Родина"); "Аз бях във завод/ с опушено, ниско небе" ("Горки"); "огромен завод,/ със яки/ бетонни стени" ("Ще строим завод"). В това отношение поезията на Вапцаров е без аналог в нашата лирическа традиция (бихме казали, трудно го открива и в своята действителност).

Урбанистичното е цялостна визия за света, глобален пейзаж: "В гранита/ тунели пробихме./ Опасахме с релси земята.../ Антени замрежват небето,/ където/ в мъглите/ забити/ са небостъргачи,/ а още нагоре в простора/ стоманени/ гарвани/ грачат ("Ще строим завод"). Несъотносимостта на тази поетическа визия с българската реалност от края на 30-те години е като че веднага разпознаваема. Поезията на Вапцаров обаче отказва да спре до видимостта в задъхания, насечен, кратък, ударен ритъм на стиха, в който думите, оголени като ядро от нагнетен смисъл, сякаш не се свързват и не разменят значения. Разделените езици са семантична привидност. Смесването на природно и техническо: земя / релси / антени / мъгли / небостъргачи изгражда целостта на индустриално-природната визия, както и образно-смисловата неразделимост на отделната поетическа фигура: стоманени гарвани.

Урбанистичното е разпръснато, деконструирано в езика: трансмисии, парни котли, папмашина, пропелери, компас, маховик, винтила за прясната пара, антени, сирени, елеватори, фабрични комини и пр. - социално-стилов изказ, който Н. Георгиев определя като "специализирана техническа терминология" (Георгиев 1992: 347). Индустриални детайли, думи - знаци на техниката, задават нов статут на поетическото. Битието на човека в индустриалния свят произвежда ново битие на поетическия език и нова лирическа визуалност. Корицата на изданието на "Моторни песни" (1940), рисувана от Б. Ангелушев, подчертава промишления акцент в депоетизирана стилистика - фабрични комини и плътни облаци производствен дим.

Четена през различни контексти, поезията на Вапцаров изостря свързването и преобразуването им. Някога предизвикал недоразумение, след това - недоумение, вече най-известният конкурс в литературната история - този на сп. "Летец" от 1937 г. - премира поемата "Самолети" на Н. Марангозов и "Романтика" на Вапцаров, също така поема - устрем към прогреса на идното време, възторжена поетизация на единството между човек и техника. Конструктивизъм, техническа визия за света, култ към машината, мотора, усилие да се улови и изрази динамиката, да се предадат движението, скоростта - принципи, обявени от авангардните естетики в българската литература през 20-те години, са поетичност на Вапцаровата лирика.

Н. Марангозов, поетът експресионист от 20-те години, преобразувал градското пространство в геометрични проекции, извеждайки визуалния конфликт с природата до цивилизационен, прави обрат към лиричността на "На повратки в село" (1940). През 1941 г. Вапцаров в рецензия за лирическата поема на Марангозов отбелязва връщането към поетичност, която съхранява отминалото и чрез сетивната плътност на детайла гради светове на спомена (Вапцаров 1976: 173-175).

През 1940 г. излизат и "Технически разкази" на Ч. Мутафов. Концептуалист на експресионизма, статиите на Мутафов (заедно с манифестите на Гео Милев, К. Кръстев, Н. Райнов) са основание да настояваме за наличен теоретичен архив на авангардните естетики в българската литература от 20-те години. В прозата му от това десетилетие експресионистичните деконструкции на градското пространство в "естетиката на правата линия", фрагментирането на природата до изгубването ѝ са визуалната и предметната среда на деперсонализация на героите. В социокултурни есета като "Моторът", "Радиото" от "Технически разкази" Ч. Мутафов означава времето чрез феномени на техниката.

Като посочва "една от централните за десетилетието дилеми - между Цивилизацията (града) и Природата", Г. Господинов свързва Вапцаров със стихове на Мл. Исаев и Е. Багряна от 30-те години (Господинов 2005: 191). Станал актуален в българската литература чрез експресионистите в предходното десетилетие, конфликтът остава в измеренията природа/град. В цивилизационни синтези, в глобални обобщения проблемът се издига при Св. Минков и Вапцаров - при цялото авторско, жанрово, социално-стилово различие между тях.

В остроумни обрати, в стилови иронии, в цивилизационни гротески разказите на Св. Минков от "Автомати" (1932) и "Дамата с рентгеновите очи" (1934) избързват в бъдещето в пределна условност. Въобразявайки абсурден възможен свят, завладян от автомати, проекция на парадоксални "научни" открития, гротескно смешение между човешко и технологично, Св. Минков постановява от позицията на етичен императив хуманистична граница на природна и човешка неприкосновеност.

За Вапцаров отношението към техниката е проява на социален хуманизъм. Поезията му вписва техническото в житейски проекции, в екзистенциални разрези с висока степен на пропускливост спрямо социалните явления и езици. Полага промишления пейзаж в непосредствен контраст с природата, показвайки оспорването на човешкото измерение в него, смаляването и изчезването му: "Но как е чуждо/ и ненужно тука,/ съвсем забравено,/ това поле!" ("Завод"). Разкрива като драматична екзистенциална проекция загубата на природата: "Небето пак блестеше/ като слюда,/ простора пак бе/ син и необятен,/ .../ но ние бяхме ослепели вече" ("Писмо"). Изтръгва от индустриалната битийност нейното отрицание като мечта за хуманизиран свят на техниката: "яките/ стоманени/ крила/ Аз виждам в бъдещето тез/ орляци/ .../ И в песните им,/ рукнали/ отгоре,/ да блика/ труд/ и свобода" ("Романтика"). За Вапцаров настояще е решаването на дилемата между производство - човек - природа. Бъдещето е страстна и развълнувана мечтателност в етична проекция: "Ще се радват на труда си хората/ и ще се обичат като братя" ("Пролет").

Вапцаров силно динамизира не само контекстите, към които се отнася творчеството му. Поезията му е мощен ускорител на времето. Б. Ничев конструира контекст на европейския експресионизъм спрямо лириката на поета (Ничев 1989: 186-192). Но авторът на "Моторни песни" не е експресионист. Не е авангардист, въпреки условността на определен език, който използва. Във времевите синкопи на авангардните естетики концепиращата метафора за "предния пост" (Хабермас 1999: 202) има смисъла на разузнаване в бъдещето за целите на традицията. Теоретизирайки авангарда като избързване в идващото време, перспективата на историческата херменевтика (Яус 1998: 305) потвърждава и метафората "преден пост", и смисъла ѝ.

В този смисъл - без да е авангардна, поезията на Вапцаров е пратеник в бъдещето. Вапцаров е от тези поети, които даваме на утрешното време.

Тревожна епоха на тотални сблъсъци - ХХ век. Светът, направен лесно проходим след 1939 г., смален в екзистенциалната си тревожност, е свързан чрез солидарността на човешката мисъл в поезията на Вапцаров. В преживяването на съдбовна екзистентност поезията на Вапцаров е съкровено близка с поетите на 40-те години. Писани в началото на младостта, поетическите книги "Стихове" (1940) на Б. Райнов, "Ние - хората" (1942) на Ал. Геров, лирическите поеми на В. Петров, неиздадените стихове на Ал. Вутимски ще дадат основание на литературните историци за назоваването им като "поколение". "Родени между две войни" е фигура на празните скоби на времето, историческа метафора, с която критикът Б. Делчев предлага по-обхватна представа за поколението. С включването на В. Ханчев, между първата му книга "Испания на кръст" (1937) и поетическия раздел "Песни за една страна" в "Моторни песни" на Вапцаров се сплитат тематични контекстуализации и ценностни утвърждавания.

Поетите на 40-те години познават самотата на града в пластическата плътност на пейзажа, в отмерваното от ударите на часовник време, както е при Далчев (предшественика, когото лирически ще посочат). Съкрушеността на най-уязвимата младост и безпокойствата на свят във война разполагат стиховете на Ал. Геров от елегии до гротески. Ранният Геров е поет на литературните спомени и на паметта за мъртвите поети. Освен от ритъм на стъпки и нощ стиховете му са прорязани от литературното ехо на стихове на Дебелянов, на поемата "Градът" на Лилиев, от пътуване през социалните картини на "Зимни вечери" на Смирненски.

Всъщност - всички те, твърде млади за собствени, са поети на културните спомени. Стиховете им с плам говорят за прочетени книги, посочват любими герои, разглеждат стари снимки, четат писма, киното е почти любовно събитие. Те са поети на наличната ежедневност в мечтаещ ракурс. Лиричността на всеки от тях пребивава в пейзажа на една безнадеждност. Мръсен, с къси сенки на навъсени хора и гарги, мирис на бензин, антени, реклами, афиши, опушено небе - това е поетическият град на Б. Райнов. С дълбоко скрита и все пак доловима вяра, Б. Райнов подема лирическата самоизповед на поколението. Много късно открит и публикуван, Ал. Вутимски е поетът на най-жестоки изповеди на самота. Но и на най-вдъхновени картини на града, населен от човешко присъствие. Лирик на приказки от отминали времена за град с малки улички, калдъръм и стари къщи, тишината на стаи и стари снимки. Поезията на Вутимски е деликатно докосване до видимостта на нещата, скриваща се и създаваща се субектност в смесването между пейзаж и интериор. Ранните поеми на В. Петров са лирически себеразказ, смесващ действително и четено, реално и пътешествия на фантазията, интериор на стари, прашни стаи, грамофон, романи и магически тайнства. Чудото на живота от първите творби, очароваността на дете, което чува, слуша, гледа света и дава имена на събития и чувства, В. Петров ще запази в авторския си поглед.

В самата деликатност на лирическото, в най-крехката уязвимост в стиховете на поетите от 40-те години се сгъстява грохота на епохата. Действителността взривява, разтрошава образността им, диктува своя ритъм, подменя хармонията с динамиката на реалните събития: "Един след друг изплуват континентите/ във бойната редица на войната./ Ще се разпука земната кора/ под залпа на нестихващи сражения" (Ал. Вутимски, "Родино!"). Стиховете им, така различни в близостта на своята лирическа чувствителност, се свързват в ново поетическо ядро, минирано от войната: "Събития избухват като взривове./ Военни епидемии страни/ и континенти с черен дим обвиват" (Б. Райнов, "Война"). Асоциативните полета на поетическата метафорика се градят върху военизирани представи: "Невидими оръдия гърмят./ Висят над мен разкъсани просторите" (Ал. Геров, "Родина"). Пределността на екзистенцията, крайността на ситуацията, беззащитността на живота се преживяват като пределни смълчавания на смисъла. Поезията им проговаря в реторика на недиалогизиращи диалози. Зазвучават изповеди пред Родината, века, човека. Геров, най-чувствителният към съдбата да бъдеш човек, оголва в безпощадни въпроси диалога с века: "Бях повярвал на Горки, че е гордо да бъдеш човек./ .../ Те ще разкъсат и мойта душа върху телени мрежи./ Те ще зазидат и моята мисъл в стоманена каска" (Ал. Геров, "ХХ век").

"Арсенал от изразни средства" - тази метафора Вапцаров ще използва, за да назове поетическата промяна в ст. "За творчеството на най-младите" (Вапцаров 1976: 167). Г. Господинов проследява обрата в стиховете на "Хроника" от изписаните индустриални марки Круп, Байер, Викерс до рекламно-пропагандната стратегия на "военната машина" (Господинов 2005: 232). Но не кинохрониката, а хрониката на времето отменя рекламата с драматична взривеност (в прекия смисъл). И взривява поетическото в самата му същност. В статията поетът на "Моторни песни" задава промяната в момента на нейното ставане: "Не е лесно отведнъж да смениш целия арсенал от изразни средства, от форми и похвати и да организираш нов начин на производство, с нови средства, с нова същност. За това е нужен не само дълъг, мъчителен път, но и нравствен кураж" (Вапцаров 1976: 167).

При Вапцаров тревожната напрегнатост на войната нахлува в структурата на поетическото: "небето, заредено с взрив" ("Двубой"), "бронирахме живота си" ("Завод"), "картечниците грачат", "зенитите се кашлят" ("Хроника"), за да израсне образът на минирана, опасана с телени мрежи земя. Писането, дълбинна екзистентна проявеност, е разкъсвано от тревожна реалност, нахлуваща в стиха. Привидното проблематизиране "Не, сега не е за поезия" е не само драматично догонване между изказ и смисъл, "поетика на търсещия израз и смисъл" (Георгиев 1992: 320). "Не, сега не е за поезия" може да бъде четена като творба в полето на поетическия семантизъм, в условността на модерната изказност, но и оповестяваща "разтягане" на границите между език и действителност, непрекъснато прекодиране между поезия и реалност. "Не, сега не е за поезия" е стихов манифест на естетика, в която смисълът е миниран, интонацията на стиха се взривява от грак на картечници, мелодиката отзвучава като сиренен вой, вместо рима избухва снаряд. В разкъсаната семантика на думите екзистентно и социално се оглеждат взаимно в поетическото. Вапцаровите творби "Не, сега не е за поезия" и "Думи" стихово теоретизират поезия, която е посочена и отменена, която е разкриване на живота и оспорване на такъв живот. Поезия на огрубената стилистика и мечтаенето в думите, на свръхпроизводимата метафоричност, на суровата реалност, екзистенциалната свръхнапрегнатост и включването им в условен изказ, който не се разпознава като условност. Поетически "организирано производство" - го нарича Вапцаров в ст. "За творчеството на най-младите".

Издание, подготвено от учени на Санкт-Петербургския университет (един от немногото речници, изследващи словото на български автори) честотно атомизира, класифицира, систематизира поетическия език на Вапцаров. Корпускуларните лингвистични анализи обезпечават ракурсите към надредните смислови полета и към извежданите интерпретативни обеми. Херменевтичния хоризонт към изключително интересното изследване на "манталитетните структури" в своеобразната история на всекидневието, която Б. Пенчев прави в "Ценностите "Вапцаров", оставям отворен.

"Живот", отчита речникът, е лексема с много висока честота на употреба (Крилова и колектив 1996: 214, 248). В поезията на Вапцаров "живот" е дума субстанция. В изключително високата степен на употребимост семантиката на речевата единица се разтяга и покрива разнородни тематични полета и разноречиви смислови области. Думата произвежда различни свои значения, пулсира смислово и създава пределно противоречащи си образни ядра. Активира несъотносими един към друг модуси на изричане. Екзистенциалната принуда е изведена до поетическа сентенция: "у нас живота се обърка" ("Спомен"). Оголена е метафора на битийното: "Живот без маска и без грим -/ озъбено свирепо куче" ("Завод"). Прозвучава едва изречена изповед: "Но все пак живота гнети" ("Епоха"). Реториката на яростта става дълбинно основание на историческите обобщения и на лаконичните житейски сентенции: "Живот ли бе - да го опишеш? ("История"). Репортажна стилистика и образни хиперболизации се разбягват в невъзможно изричане: "В блатата отровните пари/ задушват,/ убиват,/ изсмукват живота./ И хората зли,/ и с напукани устни/ псуват на майка/ теглото". Екзистенцията се пропуква, невъзможно е поетическото да побере разкъсания битиен смисъл. Може да се опита да го събере в почти документален синтез: "Докладвам направо -/ аз страдам!" ("Доклад"). В дълбинността на битийната положеност Вапцаров е поет на най-страстна възторженост от живеенето. Стихотворението "Вяра" е копнеж по живота, драматична инсценировка на пределната ситуация на смъртта, граница отвъд опита, от която животът се утвърждава: "аз пак ще обичам!/ Аз пак ще обичам!". "Живот" е думата, чрез която става смисловата размяна на битието в принуда с битие в копнежа: "Да знаеш ти живота как обичам!/ И колко мразя/ празните химери" ("Писмо"). В устремена развълнуваност се появяват образи на живота - мечта: "един живот/ желан/ и нужен/ и то/ какъв живот!" ("Двубой"). Това е поезия, която отстоява правото да се мечтае.

"Война", "Глад" са думи екзистенциалии във Вапцаровата лирика. Те сгъстяват тревога от битийното, нагнетяват в езика образни ядра на потрес от съществуването, оставайки еднозначно неотменими: "Живота - изпечен развратник -/ цинично отвръща: - Война! -" ("Епоха"), запазвайки репортажна документалност: "От глад ще вием в пустите поля,/ на глутници ще ви следим в горите" ("Хроника"). В една нова естетика на пределната битийност красотата е отменена от Глада и Гнева. "Глад" и "Гняв" са думи, чиято екстремална поетическа семантика вече работи в литературната традиция на 20-те години - социалната лирика на Смирненски, поемите "Ад" и "Ден на гнева" на Гео Милев. Дискурсивността и визуалната естетика в сп. "Пламък" са организирани около смислови ядра като Война, Цар Глад, Химни на труда, хляб. При Вапцаров думите, оголени и сурови, идват от същността на живота. Естетическото е положено в сърцевината на екзистенциалната притесненост на човека. Литературността - в нелитературното.

"Труд" и "хляб" са автентични думи. С особено поетическо сливане между езиков знак и денотат, те са цитати реалност. В промишлена конкретност труд и хляб са в пряко отношение. Поезията на Вапцаров включва неотчуждената знаковост между "парченце хляб" и "осаждени от черен труд/ лица" ("Завод") в режим на смислопроизводство. Вапцаров поставя въпроса за цената на труда, за цената и за цвета на хляба. Поставя го поетически. Стиховете му произвеждат метафоричната стойност на поетическите фигури: "хлябът е/ от мъката/ по-чер" ("Селска хроника"), "черния труд/ бразди по челата" ("Горки"). Въпросите са вече различни - произведените значения извеждат обобщения за стойността на труда, за размяната с живота. Въпросът за цвета на труда и хляба вече е въпрос за цвета на живота. Отделена от функцията си на дума-денотат, "хляб" се появява в съседства на пределна обобщеност, придобива и участва в създаването на битиен смисъл: "нас ни отплесна/ епохата, хляба, живота" (Доклад"). В стихово произведена знаковост труд и хляб стават ценностни метонимии: "вред, където се борят/ за хлеб" ("Родина"). Включват се в лаконичността на житейски избори: "в боя ни/ за хлеб и свобода" ("Огняроинтелигентска"), "труд и свобода" ("Романтика"). Остават в неотчуждаема близост с човешки съкровеното: "труд на моите ръце" ("Двубой"), "Бих обичал, майко, бих обичал,/ но ми трябва свобода и хлеб" ("Имам си родина"). Изграждат опорите на бъдещето.

В поезията на Вапцаров стиховете, графически разделители на смисъла, отделят, акцентуват, динамизират словото. Това е поезия, която се вглежда в отделната дума, в думите, поставя въпроса за техния избор и за мястото, от което идват. Поетът ни привежда през изчерпването на езика, смачкването на думите, изхвърлянето им извън значението - и отново тяхно връщане от самата сърцевина на реалното, от яростта на живота, откъдето те идват в поезията сурови, но и преобразяващи се в семантиката на житейския устрем, на битийния порив ("Думи"). Поезията на Вапцаров е мощна смислолеярница, претопяваща битийния гнет в социална мечта.

Необичайни за поетическата изказност социално-езикови стилове като административен, публицистичен (Н. Георгиев), лириката на Вапцаров форматира в словесните жанрове на доклада, репортажа, хрониката. Репортажната рамка на оголена политическа актуалност, реториката на публицистично-полемична ярост са мощно завихрени в език с най-дълбоки наноси на битийното, омесващ смисъла с мъката, пропукващ се между живота и живеенето, език, който говори на съвестта. Яростта на живеене/смърт нахлува в документиращия жанр и го взривява: "Душите сме си стиснали в зъбите,/ ала не мислим да умираме" ("Хроника"). Подобна битийна пределност на поетическия изказ има и в поезията на Ботев, и в "оварварената естетика" на "Септември" на Гео Милев. Но Вапцаров успява да обърне опакото на поетическия език, да извлече най-утаената битийна горчилка като лирически изказ, да функционализира език, който се движи между поетическа условност и най-оголена гмеж на битийното. Език, който сам по себе си е битийност: "Защото животът/ ни бие сурово/ в лицата,/ а ние примигаме, братя". Този стих от "Доклад" има своето поетико-манифестно удвояване в "История": "защото би ни безпощадно/ живота с тежките си лапи/ направо по устата гладни,/ затуй езика ни е грапав". Най-дълбоките лични основания на изричане задвижват и пределността на неличните обобщения: "Аз страдам за вас,/ и за себе си страдам..." ("Доклад").

В различните стратегии на разбиране, които предполага, стихотворението "Доклад" може да бъде четено и като поетическа теоретизация на писането. Атавистичните пластове на смисъла - песен, на която са забравени думите и звучи само давещата мъка на мелодията, песен на вятър "в зелените листи", не легенда, а легенди, които са скрити "в мъха на стените", всички тези нелични изкази допускат поетическа мистификация на устно записване: "Записвай го просто и честно". Повеля на нелично и лично творческо усилие, писането е съкровена екзистенциална положеност и историческа проекция: "Открий със ръката/ кората на мрака,/ пиши!/ И не бой се нататък!". Взаимно се усилват легендарни поетизации и непоетически полета, сгъстява се социална ярост. И най-после - писането е отговорност: "Питам ви -/ кой е написал?" ("Доклад").

Писането в поезията на Вапцаров е сгъстено в поетически синтези на неразкъсваемост с живота. Животът пише, писането се живее - разменените позиции на изказване и взаимните екзистенциални врязвания на елементите изграждат поетическа фигура с висока повторимост и смислопроизводство. "Кръв", дума, изведена от автентичността на своята цветова наситеност, избледнява в оставаща следа на писането: "Жестоко!.../ И с кръв по челата/ живота ни пише:/ "Изгубили свойта посока." ("Доклад"); става незаличим знак на жертвеността: "И тогаз забелязваш със ужас:/ не с мастило, ти писал си с кръв" ("Не, сега не е за поезия").

В "История" изказът се впуска в полета на лирико-философското, изследва отношението между битийна дълбинност и събитийна видимост, проблематизира фактическа наличност и исторически разказ, взривява възможността за първоличен изказ в историята, но настоява - само първоличната битийност е позиция на свидетелстване. Оспорената цена на човешкия живот, живота ни, и надличната проекция на бъдещето се срещат: "но разкажи.../ на тях - на бъдещите хора.../ че ние храбро сме се борили".

Вапцаровата поезия разгръща семантична линия от думите, изтръгнати от битийността, към поетическото на езика, писането, историческия разказ. "Разкажи със думи прости" - в теоретизиращи синтези, лаконични естетически манифести, "сгъстени" поетизации, почти театрализирани дебати тази лирика настоява на естетическото като насъщност на живота, поставяйки в оголена и проблематизирана близост "труд", "хляб", "изкуство", "живот", "свобода".

В "Място в пожълтелите страници на историята" Р. Коларов непрекъснато прехожда между прецизния текстов анализ на "История" и метанивото на осмисляне, към което "тази мъдра и невесела творба" също така непрекъснато преминава. Разчита в творбата "херменевтична ситуация" на отказ от слово (присъщ за Вапцаров поетически жест), на превръщане на поетическия разказ в исторически и връщането му към себе си през авторефлексия, в която се "самоцитира и самоназовава като поезия". Чрез анализа на фигури на убеждаването, които Р. Коларов разпознава в стихотворението на Вапцаров, и от своя страна, прилага тълкуващо, сам преминава от реторика на историческия разказ към херменевтика на историческия хоризонт, ракурс и дискурсивна събитийност. Въпросите за историческото познание, за "невлязъл в обсега на Историята факт" и за обезсловесеното, неполучило език страдание (в тази посока е интерпретацията) се връщат към поезията като "учителка на историята" (Коларов 1993).

6. Четем Пушкин и Горки. Пишете за Ботев! Диалогът с Яворов

При Вапцаров хетерогенни социални стилове на изказ се проявяват в жанровите модификации на репортажа и хрониката, в частните словесни прояви на писмото¹, в делничния разговор, в епистемния модус на историческото обобщаване, в сюжетирани лирически конструкции, в поетически сгъстени биографични разкази, в звучащата полифония на гласове от различни социални пространства, в отчетливия звук на радиокомюникето, в звука на антените, в глухия тон на чело в кварталното кино, в импровизациите на музика от дълбините на страданието и отвъд океана, в Горкиевата вяра, че човекът е прекрасен. Полифонията на тази поезия е свръхчувствителността на лесно прекосим, обозрим, уязвен и прекрасен свят: "светът е миниран/ .../ Светът е във тебе и мен/ и в тази тълпа,/ която наричат безлична./ Но аз я обичам,/ защото тя крачи нагоре,/ към новия ден,/ защото се бори!" ("Един сляп").

Да се цитират имена и светове на автори, заглавия на книги, знакови фрази, стихове - е смислопроизводство, което теоретизиращата мисъл свързва с модерната лирика. Тази многопластовост на лирическия изказ е най-деликатният смислов план на многозвучието в стиховете на поета. Творбите на Вапцаров мистифицират четене, инсценират диалози за книги и автори, своеобразни естетически коментари се врязват в огрубената изказност на ежедневния разговор. Разтварят кората на живота, спускайки се до най-суровите му, но и най-съкровени прояви, и настояват - книгата, четенето, авторството са същностно, неотменимо, дълбиннобитийно проявление на човешкото. Като изключително високо "равнище на литературност" при Вапцаров Н. Георгиев посочва "самонаблюдението на литературата", тематизирането на въпросите за писането и "превръщането им в тема за части от произведение, а и на цели стихотворения" (Георгиев 1999: 16). Поезията на Вапцаров, посочва Н. Георгиев, литературноисторически заставa в пресечна точка между висока степен на литературност и обратната посока - на преднамерено посочена нелитературност, като създава между тях сложни значения от по-висок ред (Георгиев 1999: 17, 30-31).

Вапцаров създава поетически образи на поети, изтегля авторски профили в релефността на собственото поетическо мислене и писане. В "Пушкин" чрез поредица от лирически ситуации на четене в настоящето поетът епоха е интерпретиран като знак на авторство и синтез на живота. Фраза от стихотворението: "забила някъде дълбоко/ отровните си пипала,/ изсмукала със страшна злоба/ живота на един поет" ("Пушкин") прехвърля смислова памет към стих от друга творба на Вапцаров: "И знам,/ че там -/ зад всяка стена/ и ограда -/ страда/ един/ отхвърлен син/ на живота" ("Един сляп"). За поета Вапцаров уча се да пиша, означава уча се да живея или - животът ме учи. Проста, но неотменима битийна сентенция, лаконично изречена: "аз се уча/ да пиша всеки свой протест" ("Пушкин").

"Горки" - е лирическа ситуация на четенето като битийност, на възможността дадени книги и автори да бележат мисълта на човека. "Аз бях във завод/ с опушено, ниско небе,/ където живота притиска" - тази интимност на лирическата позиция, патосът на личното споделяне, е зададената в началото рамка, от която четенето ще се разгръща в битийна проекция. "Но помня, когато четяхме/ "На дне"/ или/ "Майка",/ пробиваше слънцето/ мрачния свод". Творбата започва с образни ядра на сгъстен метафоричен потенциал - завод на живота и слънцето, просветващо на хоризонта. С висока степен на повторимост в поезията на Вапцаров, те маркират мисловно издигане, социално-екзистенциална динамика, духовно преобразяване на човека, усилия на хората да преобразят света.

Метафорично-синтезната линия на прелом е удвоена от лирически разказ, разгърнат в поетически инсцениран диалог: "И чух как ковача/ разправяше някому глухо" - "Другия слушаше/ тъй простодушно/ захласнат". Говорят за смъртта на поета, за книгите, за живота, за хлеба, за детето, което трябва да учи, а нямаш пари. Говорят за Горки. Финалът на разговора подновява метафоричния преход от битийна угнетеност към битийна яснота: "и толкова ясно му ставаше/ всичко сега,/ че сякаш живота/ пред него вратите/ разтвори". Човешкото е изтръгнато от социално-екзистенциалното обезличаване и откроено като разбиране за живота, като мислене за света, като усилие да се живее достойно. Върху фраза на Горки, с един от гласовете в диалога, стихът на Вапцаров изписва: "Това се казва човек!"

Вапцаровата поезия воюва за човека, за достойнството на човека. А къде е поетът? Не лирическият говорител, не условно-обобщеният Аз, а самият Вапцаров. Отнесено към лирическия жанр, подобно питане би било безсмислено (въпреки че поезията на съвременници като Мл. Исаев и Н. Марангозов също има своите отговори в това отношение). За поезията на Вапцаров - е същностно вписването на Вапцаров - с реалността на името, в битийността му на поет, с определена професионална конкретизация - като че самия Вапцаров! - в условността на поетическите светове. Той е там - в стиховете, реален и условен, диалогизиращ, спорещ, ругаещ, възхваляващ. "Но днеска/ при мене пристигна огняра/ и каза:/ "Вапцаров,/ вентила за прясната пара/ затворен." Да чуем как условният Вапцаров - оня от стиховете - отговаря: "Аз, куче, те учих/ да бъдеш конкретен,/ а ти шикалкавиш!" ("Горки").

Когато думите проглеждат до самата яростна дълбинност на живота, когато стиховете по суровост се мерят с житейското, когато поезия значи битийност в повече, тогава правото и основанието да се използват думите, да се пишат стихове, поезията да създава смисъл, не могат да бъдат защитени само в условен изказ. Поетът трябва да постави името си в ръба на страданието, в самото оголено и беззащитно ядро на смисъла. Вапцаров, обитаващ условността на собствената си поезия, е рязко вклиняване на реалността в поетическото, защитено основание да се пише и да се живее: "Да пишем./ Да пишеме верно и честно,/ защото ни смазва живота" ("Доклад").

Стихотворенията с имена на поети ("Пушкин", "Горки", "Ботев") за поета, изписващ своето име в стиховете си, са същото потвърждение - на битийна единност между живеене и писане. Това са творби, изградени върху ситуации на писане и четене, разиграващи диалози за автори, дебатиращи за творби и книги.

С лирически инсценирана ситуация на писане и възприемане в стихотворението "Ботев" ще започне изкачването на смисъла към високото единство на творчеството и борбата: "Идва при мене/ задъхан и потен/ работник/ и казва:/ - Пишете за Ботев!". С усилията на познатия вече отказ от писане: "- Не мога!", който в поезията на Вапцаров означава - започвам да пиша!, творбата върви през конфликта с реалността, през изтръгване от настоящето и полагане във високо баладични предели на героичното - това - все пак - е Ботев! Думите на поета Вапцаров пишат върху думите на поета Ботев, без да ги изтрият или заличат - усилвайки вече създаден поетически смисъл: "Огряват звездите,/ след туй на Балкана/ излиза луната,/ вълкът се промъква". Поезията е тази територия на свобода, където жертвеността се сдобива с ореола на думите, с незаличимостта на паметта - твърди творбата, преди да се изправи пред конфликта на интерпретации. Във въпроса, зададен в условността на стихотворението: "- Това ли е Ботев?", стига ехото на полемиката "Чий е Ботев?", подета от позицията на левите литературни среди през 1924 г. в септемврийското списание на Г. Бакалов. Да, отговаря творбата, другият Ботев е същият, и пише отново върху думи от същата Ботева балада: "Пиши за жетварките там,/ за теглото,/ за черните кърви,/ що пие земята,/ за робската песен". Поетическата сентенция, с която завършва творбата: "Повзри се в живота,/ и ето ти Ботев", е синтез на определено естетическо разбиране за връзката между живот и поезия. Лириката на Вапцаров (изобретателна в съотнасянето и пресичането на реалност и условност) не само настоява на тази връзка, но и от позицията на този тезис води своя диалог с другите авторски светове.

"Песни за родината" е поетизация на родния край, съдбовно и историческо преживяване на Родината. С по-особена, различна лиричност от другите творби на Вапцаров, този дял от "Моторни песни" е писан през авторския образ и историческата личност на Яворов. Повтарящи се в творбите мотиви извеждат като проекция на съкровеността образа на майката, а на героичното - образа на бащата. В поетически план - целият цикъл е неявен поетически диалог - двугласие, построено върху скритата, но разпознаваема авторска фигура на Яворов. В негови стъпки и напеви е стилизирана фолклорна изказност ("Хайдушка"). Драматично-трагичната връзка с Родината от поемата "Нощ" на Яворов Вапцаров полага в дълбоката поетическа памет на своите стихове в поемата "Родина". В развълнуваното утвърждаване на "Земя" ("Моя страна! Моя прекрасна страна!") и "Имам си родина" Вапцаровото лирическо слово поставя неотменим конкретен акцент: "по Беласица телени мрежи..." ("Земя") и разгръща през творбите повтарящ се социален сюжет: "свобода и хлеб".

Яворовото екзистенциално тълкуване на битието като страдание - при Вапцаров - със силна памет за поета, но и в неотменима връзка с живота - е в социалноекзистенциално осмисляне. Стихотворението "Не бойте се, деца" на Вапцаров говори със стиха "Деца, боя се зарад вас" на много близкия, но отново неназован автор на "В часа на синята мъгла" и отново говори за "хляба". Вапцаровият диалог помни екзистенциалния Яворов и връща изличения му образ на социален поет.

7. Букварът

В изследване на съвременната българска проза С. Беляева включва детайлни наблюдения върху визуалната динамика и времепространственото кадриране в лириката на Вапцаров като семантично функционален нов художествен език (Беляева 1986: 169-172). Б. Ничев съотнася "синтетичното мислене" на Вапцаров с търсенията на прозаическите жанрове в българската литература, определяйки лириката на поета като "епична" (Ничев 1989: 243). "Моторни песни", обобщава своята теза Н. Георгиев, подлагат на труден изпит възгледа, "че романът е "диалогично" съчетание на гледни точки, оставено в отворено положение, а лириката е "монологично" единна и затворена". "Стиловото многогласие" на тази лирика, твърди наблюдението, направено с най-прецизна литературоведска оптика, "е не само пряко диалогично, то навлиза в собствената реч на лирическия аз" (Георгиев 1992: 361). Към веднага разпознаваемата отпратка спрямо концепция на М. Бахтин за романа би могло да се добави - поезията на Вапцаров функционализира словесните и текстовите стратегии на социално-стилов и идейно-мисловен полифонизъм, присъщи на прозата.

Вапцаров посочва условни автобиографични идентификации: "Зная свойто място/ във живота/ и напразно/ няма да се дам" ("Огняроинтелигентска) и изписва авторското име във фикционалността на текста. Поезията му мистифицира житейски разкази ("Спомен", "Песен за човека"), създава пластически детайлизации на лирическите светове ("Завод"), изгражда картини на делника от трудовата злополука през изборите на смърт и живот до избора на бъдеще ("Двубой"). Създава лирически сюжети, психологизира персонажи и отношения (поетическия цикъл "Песни за една страна"). Откроява в лирическата структура едри планове на житейски и психологически светове, персонализира различни жизнени ракурси, лаконично индивидуализира реакции. Вписва пластически конкретизации в изповедната съкровеност ("Писмо") и в афористичните обобщения ("История"). Това е повествователна в своята поетичност лирика. Тя се гради върху разкази за човека и света, разкази за света на човека.

"Селска хроника" е мистифицирана ситуация на разговор в кафене - с персонажи, диалози, пресичащи се социални езици, картина на времето в рамка от официалната медийна реч до политическия лозунг. "Пролет в завода", "Кино". "Един сляп", "Селска хроника" са стихотворения - поетически истории от ежедневието - откроени в лирическото цяло сцени, герои, гласове, сгъстяващи се рефлексии, избухващи основания на обич, дилеми за изкуството, устоявания, жизнени решения, политически избори. "Антени" е уловен в стиховете официален глас и характерен ритъм на времето, звучене на битийните пространства, импровизация на ХХ век на тема човек. Динамиката на различни смислови и визуални планове, ракурси, сцени, герои, позиции, социални говори е присъща за отделната творба, както и за цялата поезия на Вапцаров. В синтагматично разгръщане единството на Вапцаровата поезия е изградено върху разказ за усилията на човека, за съпротивата срещу екзистенциалната принуда, за победата над себе си, над социалните скоби на времето.

В парадигматично конструиране единството на тази поезия се постига чрез високата смислопроизводимост на повтарящи се образни ядра, чрез повторимост и преобразуване на поетически фигури и пластически нагледи. "Епоха" сглобява фрагменти от свят в глобален пейзаж: "Машини,/ стомана,/ машини/ и масло, и пара,/ и смрад./ В небето - бетонни комини,/ в бордеите - призрачен глад". Свят, обозрим в глобалността си. Векът на техниката е произвел визията за пространство, прекосявано "от полюс до полюс", от "екваторния пек" до "арктическия снег" ("Романтика"). Едновременно с това целостта на света се разпада, единството на битието се разкъсва. Психологическата реалност на субекта създава поетическите варианти на затвор, капан, клетка, скотобойна, машинни зали и пр. Затвореното пространство е екзистентна категория - пределност на живеене, в което човекът е смазван, притискан, унижаван - образ на живота без воля за живот. Структурата на Вапцаровите творби се разгъва в редуциран лирически сюжет от битиен потрес към устрем, движение към бъдещето, мечтаене за него в технически конкретни визии и етически послания. В динамическа конструкция лириката на Вапцаров използва лозунга в ефекта му на усилен социален глас. В поетическото ескалират политически смисли: "И ако трябват лозунги - добре! -/ Ще вдигнеме плакати до луната!" ("Илинденска"). Словесно маркирана, плакатната изразност се проектира във визуална стилистика. Повтарят се образните варианти на ръце в патетични размери - ярко тържество на единство: "Във всяка длан трепти корава,/ желязна воля за прогрес" ("Химн"); "работните си/ жилави / ръце" ("Завод") - или фигура на двубой: "От дълги дни сме вплели здраво/ ръцете си един във друг" ("Двубой"); "живота притиска/ с чугунени лапи" ("Горки"). Визуалната стилистика на стиховете на Вапцаров цитира плакатните образи на бунта, порива към слънцето, устрема към небето, превръщащи се в език на социално мечтаене в "Септември" на Гео Милев. Слънцето е плакатно монументализирано от Вапцаров: "ще снемем ние/ слънцето при нас" ("Завод"); "да, нашто/ ярко/ слънце/ ще просветне" ("Писмо"); "гърмят водопади/ от слънце/ над мойта/ земя" ("Земя"). Летящите птици дават пластически език на човешкия порив: "се стрелкаше ято от птици" ("Спомен"); "човека и днеска лети/ от волната птица/ по-бързо" ("Епоха"). Лириката на Вапцаров постига социално-екзистенциалните си смисли в движение от битийна угнетеност към битиен порив, от живеенето затвор към живота мечта. В повтарящи се смислово-образни ядра "живот" се връща като дума с променено значение, с произведена нова семантика - от екзистенциалната отврата до възторжено-патетичен славослов. Затвореният в социалната принуда човек е устремен към мечтата. Поезията на Вапцаров е изградена върху връзката, динамическото разгъване и обрата в тази лирическа история.

БЕЛЕЖКИ

1. В "Тезиси по историята на новата българска литература" Никола Георгиев в пределна синтезност теоретизира "исторически подвижна и синхронно противоречива" граница между художествени и нехудожествени жанрове и задава оптика към ред протичащи преобразувания в българската лирика до "разгръщане на многогласието (почти във всеки възможен смисъл)". Без наблюденията да са съотнесени пряко към Вапцаров, историческата динамика на поетическите обрати става особено видима в неговата лирика. Поредно доказателство, че поезията на Вапцаров е трансформативен възел, сплитащ семантично-епистемни линии от предходни автори и задаващ бъдещи насоки. Цит. по Георгиев (2017). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Беляева 1986: Беляева, С. Време, литература, човек. София: Наука и изкуство, 1986.

Вапцаров 1976: Вапцаров, Н. Съчинения. София: Български писател, 1976.

Вапцаров 2009: Вапцаров, Н. Моторни песни (1940). Фототипно издание. София: НЛМ, Изд. къща "Гутенберг", 2009.

Георгиев 1992: Георгиев, Н. "Моторни песни" и съвременната литературна мисъл [1980]. В: Георгиев, Н. Сто и двадесет литературни години. София: Век 22, 1992, с. 318-363.

Георгиев 1999: Георгиев, Н. На повратки в село - или към света. София: Критика, 1999.

Георгиев 2017: Георгиев, Н. Тезиси по историята на новата българска литература (1987). // Георгиев, Н. Литературна теория. Питания и изпитания. Т. 1. София: Изток-Запад, 2017, с. 329-371.

Господинов 2005: Господинов, Г. Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век. София: Просвета, 2005.

Коларов 1993: Коларов, Р. Място в пожълтелите страници на историята. // Българска литература. Алманах за 11. клас. Велико Търново: Слово, 1993, с. 281-290.

Крилова и кол. 1996: Крилова, Г., Азарова, А., Захаревич, Е., Иванова, Е., Цуцкарьова, Е., Шанова, З., Котова, М. Честотен речник. Никола Вапцаров. Поезия. Велико Търново: Абагар. 1996.

Ничев 1989: Ничев, Б. Вапцаров или нашият поетичен диалог със света. София: Български писател, 1989.

Пенчев 2000: Пенчев, Б. Ценностите "Вапцаров". // Литературен вестник, бр. 21, 2000.

Хабермас 1999: Хабермас, Ю. Философия на езика и социална теория. София: ЛИК, 1999.

Яус 1998: Яус, Х. Р. Исторически опит и литературна херменевтика. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1998.

юни 2017 г.

© Виолета Русева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.08.2020, № 8 (249)