Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Януари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕИЗРЕЧИМОСТТА БОТЕВ
Tри културноисторически сюжета

Виолета Русева

web | Ботев и българската литература

Да се чете "Христо Ботйов. Опит за биография" на Захарий Стоянов (2018) е премного любопитно по отношение на невероятната личност, която биографът създава в своя разказ, размаха на въображението, пламъка на непримиримостта, които претопяват реалността на събития и хора, като едновременно я усилват, пределността, с която само неизтощимият порив към свобода обгаря всяко слово и дело.

Да се чете "Христо Ботйов. Летопис за живота и дейността му" от Н. Жечев (1997) е повече от интересно по отношение на установената фактология, документираната биографичност, цитираните обнародвания на известни и новооткрити документи за живота на Ботев, уточнените публикации на негови творби, издания на вестници.

Да се чете Захари-Стояновата биография на Ботев през обективистичната оптика на Летописа за живота и делото на поета, означава да се прогледне през пластове време, да се насложат и съотнесат ракурси, да се мине през конфликт на позиции, през възел от противоречия. Между различните времеви отрязъци на биографичния разказ и летописното проучване - в категоричността на текстовете на Ботев, в неоспоримостта на документи за живота му, в текстологичната прецизност спрямо варианти и публикации на Ботеви творби, в добросъвестното установяване на авторството му - разпръсната в обглеждащите, осветляващите я фокуси, неединна в интерпретиращите я планове, в модалностите на изричането ѝ, в неуловимо отдръпващите се очертания и упорито създаваните проекции, се откроява историческата и авторската личност Ботев.

Ще приложа подход на четене, поставящ книгите на З. Стоянов за Левски и Ботев в интерпретативните редове на по-късни изследвания, актуализиращ ги в последващата работа на историци и литературоведи. От тази (несъмнено усложнена) проекция на възприемане, от позицията на подвижната, но неколебаеща се оценъчно авторска фигура Ботев, вече можем изцяло да се насладим на извикващите възторг при четене обрати в речта на първия биограф, на риторическата му изобретателност, на привидно неглижираната в сензациите на ежедневното личност на Ботев - най-удачен начин да бъде разказана необяснимата гениалност, без да се назове така. Настояването да забравим клишето за самобитност относно З. Стоянов не е от вчера в българското литературознание. Нароченият за самоук овчар в литературата разказва през културни филтри, през естетически норми, през наративни модели. Създава ярки психосоциални профили. Достатъчно е да съотнесем животоописанието на Левски с биографията на Ботев, за да се убедим в тази присъща на Летописеца на българските въстания способност да извлича от частния биографичен разказ мощни исторически профили. Животоописанията на З. Стоянов имат рефлексивна насоченост, проява са на историческо и културно самосъзнание на пишещия. "Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му" (1883) и "Христо Ботйов. Опит за биография" (1888) са четива за събития и герои, вече не настояще, но още не история, писани с ясната мисъл и цел да потвърдят националното самосъзнание и формират историческа памет.

З. Стоянов събира героите на своето разказване (както ги нарича) и герои на историята - Левски и Ботев - от историческата неизясненост, създава личностите им в слепотата на настоящето, изважда ги от миналото, преди тъмнината да ги е обгърнала, събира спомените, преди да са забравени, набавя документи, преди да са унищожени или (както сам казва) компрометирани, поставяйки начало на бъдещи архиви и следващи проучвания.

В края на "Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му" Захарий Стоянов (Стоянов 2017: 84-91) прави списък от имена. Всъщност - повече от списък - дълги изброявания в няколко страници. В обичайната все още от Възраждането практика това са по-скоро имена на поръчители, до които книгата ще стигне след публикуването. Но авторът настоява, наричайки ги свидетели, да бъде отбелязана проучвателската добросъвестност на работата му - тогава ранно проявление, но неизменен принцип на все още изграждащ се научен дискурс. Свидетели на какво - освен на осъзнаващата се чрез разказа за Апостола на българската свобода политическа актуалност на неговото време. Финал на историко-биографичния разказ са трудно преброими назовавания на хора (трите имена), градовете, кратка отпратка към обществен статус или занятие, при тези от Пловдив - и военен чин, което веднага поставя свидетелската позиция много близо до актуалността, дълги списъци на ученици, които не биха могли да знаят друго освен това, което им е разказвано за Левски, но несъмнено знаят - трептящия във въздуха на Пловдив въпрос за свободата, ученици от Пловдивските училища, поименно, по класове, от училищата във Враца - и винаги - имената на тези, които са записвали разказите.

Сам той - големият свидетел на върховно историческото, биографът на Левски знае какво означава историческа памет, как се създава от устните разкази, от спомените, понякога неясни, друг път - преразказани, невинаги точни (такава е индивидуалната памет!), но в целостта си, в единството си, всички тези фрагменти, спомнени, споделени, записани, създават от феноменалността на порива към свобода историческата личност - ясна, категорична, недвусмислена. Левски - името на свободата. Летописецът на българските въстания знае как се подготвя Историческо събитие в източнорумелийското време на Пловдив и в предстоянието на 1885 г.

"Христо Ботйов. Опит за биография" завършва с "Имената на момчетата, които излязоха от парахода "Радецки" (Стоянов 2018: 395-399). Номерация със 172 имена, след всяко име - поселище. Човекът и родното място. Родното място и Отечеството. Разгърната мислена карта на порива към свобода. И дълъг списък за бъдещи уточнения, колебания, потвърждения от историци. Показателно е това тръгване от личността, от индивидуалния биографичен разказ към колективния образ на възрожденския човек, към историческия синтез, към общонационалния сюжет.

Спрямо "Записки по българските въстания" Н. Георгиев прилага сложен ракурс на едновременно наблюдение на историческата динамика на съотносими редове: отношение между художествено и нехудожествено, поврат към нов тип условност, динамика в читателското възприемане и промяна в критическите позиции, жанров синкретизъм и историчност на жанра като категория, променяща позицията си в литературната йерархия, променяща се жанрова рецепция. Историческата подвижност на всяка от тези категории изисква прецизен фокус, историческата динамика на всеки от тези редове не съвпада, но събитие като "Записките" предизвиква литературоведските усилия да бъде положено в тази неединна и подвижна картина като "устойчива опорна точка в нашето национално и литературно развитие" (Георгиев 1992: 90).

Хетерогенните типове повествование, разнородните жанрови маркери и стилове на изказ при книгите биографии на З. Стоянов, относимото и към тях обобщение за "Записките" като единство, което "не е научно-историческо, не е и художествено" (Георгиев 1992: 154), ги полагат в принципно същата подвижност на херменевтичното поле. В отговор на въпроса "как разказва авторът на "Записки по българските въстания" Н. Георгиев въвежда повествователната единица "Захарий Стоянов" - "най-дълбинната" и цялостна единица, "която обединява разказвача, героя и целия останал свят, която гради целостта и сама израства в нея и чрез нея" (Георгиев 1992: 119).

Дискурсивната единица, аргументирана като понятийна абстракция, откроява единството на З. Стоянов в "Записките" и в двете биографични книги.

Понятийната абстракция, като структурна единица на повествователния анализ, откроява различието на З. Стоянов в "Записките" и в двете биографични книги.

Биографичните книги за Левски и Ботев на З. Стоянов се отнасят към Голямата книга за българските въстания едновременно като "особености в почерка на самия Захарий Стоянов" и като "непреодолима игра на идентичности в почерка", ако се има предвид казаното от Ив. Русков за Писмото и писмата в "Записките" (Русков 2017: 81).

Въпреки безизкусния слог, сякаш далеч от всяка промисленост, веднага разпознаваме отлика в разказването на З. Стоянов - биографичните Левски и Ботев са така различни един от друг и двете житиеописания са построени по толкова различен начин, сякаш авторът не е един и същ. Но точно защото е един и същ, различието на историческите личности се проявява като противоположност на единното: Левски - себеобреченост на мисъл и дело, Ботев - върховно изригване на мисъл, думи и дело. От хетерогенните дискурсивни сцепления до разказвача като повествователен конструкт, като словесна маска, организираща изказите, З. Стоянов създава различните свои авторски образи, както и различните в целостта си образи на двете биографични книги. Неговите герои в двете жизнеописания също отказват да застинат в застинали връзки между личност - обществена група - исторически момент, като предварително оспорват по-късни опити за клиширани систематизации или за символно присвояване.

 

I.

"Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му" е в най-малка степен четиво, построено върху историко-биографична интрига, въпреки търсената от разказвача романтическа тайнственост на събитийността и постигнатия конспиративен образ на героя. Дискурсивно сцепление между история, белетристика, биография, мемоари, откровена публицистичност, вече открояваща се рефлексивност и дефинирана от контекста на писане и публикуване политическа актуалност - това е специфичен жанр в българската литература. Отново във връзка със "Записките" Н. Георгиев заключава: "Но такъв жанр науката не познавала? В такъв случай толкова по-зле за науката и толкова по-добре за народа, който може да чете "Записки по българските въстания" от З. Стоянов" (Георгиев 1992: 161).

Позоваването на свидетелски разкази, когато има такива, стриктно посочваната документалност, когато е налице (писмата на съвременници, цитираните революционни документи), не променят позицията на разказване през исторически неизясненото, неизвестното, неуточненото във "Васил Левски (Дяконът)". Наративна стратегия на загадката, чиято функционалност е далеч отвъд занимателното, организира и преобръща класическата биографична схема. Колоритните фрази на разказващия, смели в допусканията и неочаквани в преходите си, са сякаш достатъчни да задържат вниманието при четене, но постепенно все повече се изяснява втори план, при който биографичният разказ разширява знанието за героя, включва нови свидетелства и продължава да твърди, че твърде малко се знае. Колкото повече разказващият настоява: "Разбира се, че всичко това произтича от липсата на точни сведения" (с. 10)1, колкото повече скрива събитията зад тайна посветеност: "Така би постъпил всеки (...), непосветен в тайната" (с. 10), този втори план на повествованието за Апостола на българската свобода поставя въпроса за паметта и работи смислово за създаването ѝ.

З. Стоянов създава действена личност, като оставя събития от живота на Левски да говорят вместо самия герой и вместо коментарите на разказвача: "Дали нашите изводи са правдоподобни, за това ще ни помогне самият Левски да подкрепим заключението си със собствените негови дела и поведение" (с. 14). Тази риторика на непрекъснатото усъмняване изисква разказ за самопотвърждаващи се събития, но също така - бъдещи уверявания във факти и документи. Модалността на изказване се движи от риторически подчертано незнание: "неизвестно коя година" - през предположения: "навярно", "твърде е възможно" - до откровено съмнение: "което ние не вярваме" (с. 15-17). Биографичният разказ позволява да бъде воден в стилистиката на тайната, отвъд която трябва да се проникне: "За къде той е заминал от Белград, остава за нас дълбока тайна. По всяка вероятност той е отишъл в Румъния, в Букурещ да търси хора и помощ, с които да приведе в изпълнение своите високи планове" (с. 25). Въпреки модуса на недоизясненост най-висшето си потвърждение персонално-биографичното получава в логиката на несъмнения исторически разказ.

Биографът на Левски изобретява наративна позиция между белите полета на чистосърдечното признание: "аз не можах да установя както следва" (с. 24) или "тоя факт аз не можах да го проверя по никакъв начин" (с. 27) и надредността на коментара: "Трябва да знаете, че в това време Букурещ не е бил още огнище на българската идеална младеж" (с. 25). С ясното знание, че е от значение как се разказва, летописецът З. Стоянов дава думата на свидетелите: "Ето как разказва за това събитие Христо Иванов, (...) един от най-старите апостоли, комуто съм задължен за повечето сведения" (с. 20), но също така има диференциращо историческо и авторско самосъзнание, което направлява изказите: "Тук ще да прекъснем ние разказите (...), защото не ни е в предмета" (с. 23).

Специфичната организация на изказите конструира биографично-историческото във "Васил Левски (Дяконът)". Героят е разкрит изключително с действията си (разказани като събития), с решенията си (исторически доказани), с делата (основа на животописа), с - "черти из живота му" (показателно подзаглавие на книгата). Историческото мълчание, в което З. Стоянов оставя Апостола да действа, е нарушено от няколко негови писма и от лаконичните, знакови фрази, почти афоризми, синтезиращи определено действие или събитие. При подобна стратегия на историческата енигма в жизнеописателния разказ героят сякаш непрекъснато се изплъзва на биографа, остава в своеобразна полусянка, от която е открояван и отново потъващ в нея. Повествованието е уподобено на знание за миналото, което трябва да бъде набавяно, осветявано между историческата памет и усилията за непрекъснато отменяна забрава.

Както се изисква при животоописание, З. Стоянов е много конкретен и същевременно, казано с езика на съвременното мислене, семиотизиращ биографичното.

Знакови за героя жизнени събития са отбелязвани по народни и религиозни празници: роден "два-три дни преди или после Петровден 1837 година" (с. 11); "навръх самия ден Св. Екатерина, 24-ти ноември 1857 година" се отрича от "мира сего" (с. 12); в "тържествен ден - Воскресение, втория ден - 1868 година" в храм Св. Богородица публично се отказва от монашество (с. 32); в "тържествен ден за християнския свят - 26-ти декември 1872 година, втория ден от светлото Рождество Христово" е заловен край Ловеч (с. 65).

Животът, подреден по обичайния календар, е потопен в неотменимия порядък на предмодерното време, в който усилията на човека да се намеси изглеждат обречени. Повествователят обаче показва точно това, като разтяга в преувеличена продължителност епизода с монашеството и вмъква в него множество междинни епизоди от живота на Левски. Изтегля в началотo приемането на калугерското расо и отказа от него, като синтезира иконични знаци: "расо-огън" (с. 14); подчертава символни жестове: отрязване на косата (с. 19), замяна с "иглена пушка и сабя" (с. 62); обобщава визуални символи: "револвер и кръст" (с. 15, 18, 28). Постепенно в повествованието годините, които направляват биографичния разказ, стават все повече исторически маркери на нова епоха на националните революции. Градовете - придобиват значимост на центрове на революционната карта. Имената - излизат от анонимност. Раковски и революционна деятелност в Белград, тъмница, заминаване за Букурещ, връщане в Карлово, затвор в Пловдив - след всички тези историко-житейски епизоди - героят е отново дякон в Карлово, където се повтаря епизод с публичен отказ от монашество. Повтарящият се жест на религиозен отказ започва да пребивава в надсюжетен план, става своеобразна смислова рамка, в която се включват определени събития и която отново се отваря, за да бъдат разказани следващи. Повествователно разтеглено и умножено, биографичното събитие е семиотизирано в надреден план и чрез откровени публицистични размисли за религията, мирогледни разсъждения за скептицизма на XIX век и за новите прогресивни идеи на времето. Позиция, която съвременен изследовател ще определи като "антиклерикално мислене" на Захарий Стоянов (Павлов 2017: 115).

Колкото повече са усилията на биографа да набавя факти и доказателства и колкото повече те се подлагат на усъмняване, съответно на това животоописанието се удвоява и разклонява. Достатъчно за З. Стоянов като публицист и историограф говорят страниците за Сърбия, българската свобода и двете български легии (с. 37), обобщенията за емигрантските среди в Румъния (с. 35). Разказвачът обаче остава резервиран към историческите източници, открито колебаещ се във възможностите на историографията, несдържан в публицистичните си разсъждения, откровен в коментарната си позиция. Оголеният публицистичен изказ е неговата историческа рефлексия. Биографичните факти за Левски - учителстване в с. Войнягово, епизод с чета, учителстване в с. Еникьой, отново - епизод с чета, са изведени до психологически обобщения и биографични синтези за дадени социални групи и за определен исторически избор. Индивидуалното е едновременно откроено като даване на име - Левски, и умножено в колективните сюжети на епохата и в имената на българската свобода. Разказите за четата на П. Хитов и цитиран откъс от спомени на войводата, за четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа стават основа на историко-публицистични размисли за "старите войводи" и новите движения, които, от своя страна, ще станат основа на следващи уточнения, на привеждани и оспорвани аргументи в историческата наука, изясняваща личността и делото на Левски.

Разказвачът непрекъснато връща времето към отминали събития, колебае се относно източниците, изобличава несъотносимостта им - "Левски не е можал да бъде в едно и също време на две места" (с. 27). Фразите "върнал се в Букурещ" и "отново в България" стават постоянни. Биографичният разказ започва да се върти в повтарящи се епизоди. Изказите се раздвояват на документален пласт - приведените свидетелства, разказите на очевидци, писмата, цитираните прокламация на "Привременно Българско Правителство" (с. 43), призив за съзаклятие и текст на клетвата (с. 43-46), описание на печата върху документи на БРЦК (с. 45, 46), и на скрит план - на революционната тайна, отвъд разкази, факти и документи. Между епизодите на преследване, предрешване, на "шифровани букви и условни знаци и думи" (с. 47), награда за залавянето му, анекдоти за неуловимостта му, и от друга страна - предадените във въпросно-отговорен стил републикански идеи на героя (с. 52), социални разсъждения и религиозни възгледи (с. 54), с неизменния коментар на разказвача, който не съобщава източника, но знае точно изказаната фраза, между тези два плана на биографичното, непрекъснато извеждано от З. Стоянов до историческа неотменимост, израства образът на Левски - "навсякъде и никъде" (с. 47), всякога "весел и засмян" (с. 55), с "горещо и решително слово" (с. 56). Човек на делото, а не на думите, в отделните изказвания и кратки писма, чрез които историографът З. Стоянов създава образа му, в мълчанието на Левски, изведено до знаково, мисълта се издига и сияе в пределната сюблимност на цитирана негова фраза: "Ако не сме способни да се освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода" (с. 57). Герой на Историята - "не човек, а сила" (с. 42), образ, създаден (нека да го кажем ясно) по същото време и много близо до образа на Левски у Вазов.

За наивния историограф З. Стоянов, превърнал свидетелското разказване в специфичен жанр със своя неподражаема риторичност, и за Ив. Вазов, облагородителя на литературни вкусове, ваятеля на жанрове и създателя на Литературата в един почерк, историята е съвместни усилия по създаването на споделими разкази, по осветяването на личности, при които индивидуалното е договорено колективно за епохата. В неуловимата линия между случило се и разказано, между разпада на забравата и паметта, между трагично съ-битие с историята и създаването на История - позицията и на З. Стоянов, и на Вазов е грижа за миналото, за открояването в него на събития и личности и смисловото им създаване като исторически. В междата между двете български епохи, белязана от Освобождението, историята е вече поле на рефлексия, работа на мисълта по съграждането на семиозисния свод, в който всяка култура определя и отграничава себе си.

При З. Стоянов обаче (нека подчертаем това) в дискурсивните възли между документално и белетристично, между история и историческа фикция, неразгърнат, но достатъчно определен, е историографският пласт. Белетризираната биография на Левски е също така синтез на събития, личности, факти, които бележат преломи в колективното съзнание, в идейното мислене - и в този смисъл - историзират разказването. Нещо повече - може да се каже, че е зададена линия, която историографската наука, ще допълва, коригира, но ще следва.

Видимо е как З. Стоянов осъществява културо-строителни усилия по вписване на близкото минало и литературата за него в културната памет. Как съгражда тази памет, вграждайки в нея Левски и апостолите Ан. Кънчев, Ат. Узунов. "В началото на 1872 г., пише З. Стоянов за Левски, той не беше вече сам" (с. 57). В крехките пориви на свободата и в дълбокия огън на несвободата, при несигурността в действията на отделния човек и тъмнината на вековете, засияват в светлината на себеотречението личности-сподвижници, в обкръжението на които Апостола не е исторически сам и които историческата наука ще потвърди: Хр. Иванов, Матей Преображенски, Ив. Арабаджията, Сава Младенов, Хр. Караминков, Хр. Цонев, Димитър Общи. Посочването на Устава на Българския революционен комитет и разсъжденията на З. Стоянов за значимостта на този факт (с. 58), биографичните синтези за отношенията с Л. Каравелов и Д. Ценович (с. 59), позоваването на в. "Свобода" и в. "Независимост" (с. 59), цитираните писма от съратници (с. 60) - книгата на З. Стоянов съдържа документален архив, който научната историография ще продължи да използва и на който ще се позовава.

Съвременен изследовател като Николай Генчев посочва колко са свързани, но и разделя създадения в литературата образ на Левски от усилията на историческата наука да го изясни като явление на своята епоха. Историко-социална картина на епохата, анализ на обособяващите се обществени групи, на диференцирането и развитието на политическите идеи и формирането на революционната идеология на късното Българско възраждане - в този контекст на книгата "Левски, революцията и бъдещият свят" личността на Левски е поставена в исторически фокус. При неголемия архив с писмени документи: личния бележник на Апостола, писма, революционни документи, няколко дописки във възрожденската преса, в анализа на Н. Генчев образът на Левски придобива яснота, а гласът му - зазвучва автентично. Левски в много личната и същевременно аналитична интерпретация на Н. Генчев е действие, практически "гений на организацията, на мисълта и делото", у когото "народната сила, народната свяст намира своята най-висша и благородна изява" (Генчев 1973: 94). Но, както в никое друго историографско изследване, Левски е Мисъл и Глас. В последователната и подчертано логическа аргументация на книгата, нейният герой се сдобива с глас. При целия аналитизъм на подхода си, съвременният изследовател не е далеч от белетристичните увлечения на биографа З. Стоянов, що се отнася до качества, външен вид, конспиративност на Левски. Но именно страстната обосновка на идеите, логическото им излагане и защитаване сливат гласа на историческата личност и на интерпретатора. Книгата е конструирана като Глас на Апостола на българската свобода през времето. Мястото на Левски в идеите и практическата организация на българската национална революция на XIX в. е осветено с историческа яснота и очертано като политически проект за бъдещия свят. Левски на Н. Генчев е "велик не само защото беше последователен революционер, не само защото е безспорно един от най-талантливите организатори на българската и европейска освободителна революция, не само защото е безумно смел и решителен, а защото създаде идеала на един справедлив бъдещ свят, отговярящ на насъщните потребности на човешката личност" (Генчев 1973: 122).

Като следва биографичната матрица, историкът Пламен Павлов уточнява възникнали във времето в научните среди съмнения, уплътнява доказателства, документално проверява и отменя колебания по отношение на факти и интерпретации. Най-вече набавя нови факти, публикува документи и разкрива личности на другари по съдба, братя по чувства, съмишленици, съратници, помагачи на Левски. Книгата "Левски. Другото име на свободата" поставя Апостола в плътна среда на хора, събития и резултати от тези събития: революционни комитети, три обиколки из Българско, Привременно правителство. Очертава географията на създадените от Левски комитети, разширява обсега на комитетските обиколки, като поставя акценти на исторически предели и разтегля времето до днешни дни за оставени, намерени, съхранени следи от присъствието на Апостола, показвайки как паметта не само се създава (стореното в тази насока от З. Стоянов е неоспоримо), но и съхранява жива. На аргумента за исторически въображаемото, неслучило се българско въстание, подготвяно от Левски - отговаря: "няма го в учебниците по история, даже изследователите не обръщат никакво внимание на това, уви, неосъществено българско въстание...". Контрааргументът обаче, че "въстанието на Левски" е факт! И този грандиозен факт е именно Априлското въстание" (Павлов 2017: 317), прави явна историческата логика, която свързва събития и действия със следващи събития и резултати от действията. Изградена върху тази логика, книгата я самообявява чрез заглавието си: Левски - другото име на свободата.

В перспективата на тези вековно по-късни исторически изследвания за Левски, чистосърдечието на ранния биограф З. Стоянов само привидно ни връща към автентичността на предмодерния опит в минало, което не е символно обработено и културно усвоено. В исторически определената и авторски неподражаема дискурсивност на З. Стоянов знание и словесност вече не са в предмодерен синкретизъм, но наука и литература все още са в синтез и се пишат с малки букви, преди диференцирането им в социално-езиковите сфери и полетата на рефлексия в модерната следосвобожденска култура. Биографът на Левски оставя за последвали исторически изследвания архив с ниво на обективност и документалност, което науката няма да постави под съмнение. И най-сетне, във "Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му" З. Стоянов задава достатъчно откроен и необходимо неясен герой, създава смислово пластичен и исторически императивен хоризонт на биографичния образ, отварящ предстоящ ред от изследвания, интерпретации, тези, казуси в историческата наука.

 

II.

В "Българска литература. От Освобождението до Първата световна война" М. Кирова подчертава историзирането на паметта у З. Стоянов, който "концептуализира развитието на революционното движение" и "в това отношение негов аналог е единствено Вазов с "Епопея на забравените" (Кирова 2016: 53). Отлика в ракурса на М. Кирова е изваждане от забвението и въвеждане в полето на литературната история на множество "записки", писани непосредствено преди и след Освобождението, публикувани като отделни издания или в периодиката, други останали неизвестни до края на XX век. Сред този масив от лични спомени за миналото книгите за паметта на З. Стоянов изграждат персонализиращ релеф заедно с "Неотдавна" (1881) на Вазов, късно публикуваната "Видрица" на поп Минчо Кънчев, "Спомени от цариградските тъмници" (1875/1881) на Св. Миларов, "Миналото" (1884) на Ст. Заимов. Като наблюдаваща перспектива спрямо контекста на "мемоарния дискурс след Освобождението" М. Кирова приема жанровия синкретизъм на литература, която "предлага разнообразие от популярни жанрове, които успешно се смесват в целостта на един наивен и спонтанен синкретизъм", пробват се "всички възможни жанрове, забъркват се възможни и невъзможни смеси от стилове, похвати и позиции на разказване" (Кирова 2016: 55-57). Отношението между писаните тогава спомени, биографии, автобиографии и от друга страна - прозаическите творби на Вазов, наблюдавано от Н. Георгиев като исторически подвижна линия на разграничаване между достоверност и условност и по-късното им вторично сближаване, поставя в тази повратна точка литературната обработка на споменното във "В тъмница" (1899) на К. Величков.

Литературноисторическата процесуалност е конструкт, който предполага изследователска оптика във всяко от нивата на литературната системност: жанрова трансформативност, авторството като историческа категория и четенето като историческа конкретност, отношение между условно и действително, между естетическо и реално, както и дискурсивност, типове изкази, социално-лингвистични конструкции, позиция на разказвача при творби, които с предварителна приблизителност биха могли да се определят като проза. Сложността на подобна перспектива е, че полага наблюдението в корпускуларна подвижност на литературното поле и от езиковото микрониво до свръхсинтеза на определена тенденция, дефинирана от изследователя, изисква мислене през противоречия.

Жанрът като "процес на търсенето, отхвърлянето и утвърждаването" на типове изкази (Н. Георгиев 1992: 106), ракурс, приложен и към фикционални творби, и към записки, спомени, мемоари, биографии, изисква също така внимание към отношението действителност - риторическа обработка. Отношението придава особен статут на факта в жанровете на документа. От друга страна, проблематично е при фикционалните жанрове да се мисли действителността като естетически конструкт на предположена реалистическа естетика. Именно реалното влиза в нееднозначни отношения със своите условни проекции, аранжирани в романтическа изключителност и в сантиментално-сензационна наративност. Разказвана през призмата на изпитания, премеждия, през изключителното в човека, откривано в нескончаемото страдание, в съпротивата спрямо настоящето, в пътя към саможертвата, самата действителност се живее в този битиен ред на изпитания, страдания, самопожертвователност. Което отново поставя въпрос пред жанровете на документа.

Страници от отвъддунавските премеждия на Захари-Стояновия биографичен герой Ботев застават много близо до повестта "Немили-недраги" на Вазов. Въвлечени сме в близост, която за тогавашния читател е намирала своето безвъпросно основание в самата действителност. Почти документално З. Стоянов разказва как браилските българи се приготовляват за драма на Д. Войников не като "за представление, а за действителност" (Стоянов 2018: 96), а в главата "Представлението" на Вазов в романово градче Бяла черква и публика, и сцена многократно и в двете посоки преминават границата между театрална фикция и действителност. Между реалност и кодове на условността (последните малко понятни както за зрителите на възрожденското театро, така и за тогавашните читатели на З. Стоянов и Вазов) протича особен семиозис, при който театралното, литературното, естетическото се разгръщат и превземат зони от действителността, а тя, жива в своята естественост, колоритна в автентизма си, учи непознатия условен език.

Различимост само на нивото на жанра не е достатъчно продуктивна. Изследването на жанровите колебания на една творба, на междужанровите съотнасяния или на динамиката на жанровата система не откроява в значеща различимост определена културноисторическа ситуация, ако не е приложена оптика спрямо отношението действителност - условност, реалност - естетически език. Да се мисли дадена действителност, която е създавана от фикционалните жанрове на романа и повестта, или сочена от жанровете на документа, е било правило за тогавашните читатели. Браилските зрители на "Покръщението на българите" на Войников и романовата публика на "Многострадална Геновева" казват много за сцена и време в мисленето на възрожденския човек. Отпратки към определена действителност, превръщаща се в литература, продължават да се мислят от съвременните, до известна степен променили своето възприятие, читатели на биографичната книга на З. Стоянов и романа на Вазов.

Действителността остава постоянният елемент в разместванията и преобразуванията на литературната системност. Въпросът (който трябва да бъде разглеждан) е за естетическите филтри, през които е обработвана, разказвана, създавана действителността. Ракурсът на публиката предпоставя естетическото аранжиране. Вкус, разбиране, очакване - хоризонтът на възприемане определя художествената обработка на реалното. Авантюрно-сензационната събитийност - повествователен език, познат от късновъзрожденската проза на Друмев, Блъсков, дори Каравелов, намира своето основание в извънфикционалното пространство на реални житейски перипетии, на хъшовски скитания, на емигрантски неволи, на прокуденост от роден край и мила като него на сърцето свобода. Словесната риторика и образните фигури на романтизма - исторически разрез на литературността, ескалират в индивидуалната мисловност, в пределната отдаденост на идеята, в крайните чувства, в личния избор, в който се провижда историческа екстатика.

От друга страна, именно художественото аранжиране на действителността я оспорва - най-видимо в жанровете на документа. Много от възраженията, които извиква "Христо Ботйов. Опит за биография" от Захарий Стоянов, могат да бъдат ако не отменени, със сигурност сведени до принципа на създаване чрез устни разкази, които са в основата на писмената психо-биография. З. Стоянов създава повествование в смелото пресичане на устна и писмена словесност, в риторическия конфликт между документалистика и проза, в отвъджанровото единство. Ст. Таринска, изследовател не само последователен в пристрастието си към поета, но и с историко-критическа рефлексия спрямо писаното за него, отбелязва функционалността на устното говорене в биографичния разказ на З. Стоянов, коментира подвижната природа на спомена, презаписа на мемоари на съвременници и изяснява ролята им в създадения образ на Ботев (Таринска 2016: 287).

"Христо Ботйов. Опит за биография" е изградена в характерния за З. Стоянов дискурсивен синтез - между езиковата стихия на устното разказване, която в движение изковава литературни норми, без да застива в тях, конструкции на различни жанрови парадигми, които се определят и взаимно се оспорват - устен разказ, приключенско четиво, роман, биографичен портрет на историческа личност. Наджанров синтез, който М. Кирова се опитва да прояви в пунктуалното изреждане на жанрови матрици (Кирова 2016: 91-97), но повествованието се изплъзва в непрекъснато преконструиране.

Да бъде прочетена книгата на З. Стоянов като роман е въпрос, който си заслужава да бъде обсъден. Между приключенски наратив и израстване на личността в конфликта ѝ със средата, това би бил чудесен пример за роман на пътя към саможертвата (ако авантюрното не влизаше в конфликт с нашето възприятие за историческата и авторска личност Ботев). Всъщност бленуването по романа в българската литература води началото си от Б. Пенев. В своеобразната морфологична картина на жанровете, очертана от историка на новата българска литература, романът остава празно място, въпреки че общото представяне посочва "Под игото" (Пенев 1976: 79). Да наречем роман книгата на З. Стоянов за Ботев, означава да кажем твърде малко, тъй като не съществува абстрактна жанрова матрица. Не съществува "роман" изобщо. В конкретноисторически смисъл става дума за повествователна близост между книгата на З. Стоянов за Ботев и романа "Под игото" (а в по-широк план и пловдивските повести на Вазов). Близостта във времето, в което З. Стоянов публикува биографията на Ботев, а Вазов пише "Под игото", е недостатъчно обяснение за смисловите съответствия, текстовите съотнасяния, взаимно оглеждащите се епизоди. Допускаме, по аналогия с наблюдението на Ив. Русков за "Записките", да мислим преплитане на "индивидуален стил и езиковия стил на епохата" (Русков 2017: 77), но явно е, че се изправяме пред историко-поетически въпрос, който може да бъде решен с ясен фокус към късното Българско възраждане и следосвобожденското време на 80-те и 90-те години на все още XIX-тия век. А щом става дума за роман, дискурсът е полето на жанровия аналитизъм.

Близостта между Вазовия роман и биографията на Ботев от З. Стоянов се прояснява в споделената идея за свят (значим конструкт за романовия жанр). Повторимостта, веднага разпознаваема, е всъщност на свръхповествователно ниво. Проявява се в дискурсивните сцепления, изграждащи двете книги - едни и същи епизоди на въодушевление, на екстатика, извеждащи пробуждащото се личностно и колективно осъществяване от един порядък, неотграничим във вековете. Близостта се откроява в публицистичните изкази, в които повествованието и при Вазов, и при З. Стоянов преминава със страст, конфигурирайки възгледи, разсъждения, позиции. Но всъщност авторите следват един и същ исторически сюжет, който се провижда в наратива като оспорване/утвърждаване. И двамата създават рамката на разпознаваем единен свят, по-голям от локалната си закрепеност и изведен в условността си до епоха: обобщеното градче Бяла черква при Вазов и поетизирания образ на подбалканския Калофер при З. Стоянов. И двете книги семантизират епохата: в пъстрата картина от хора, съсловия и бит в многоперсонажната романова структура на "Под игото" и в колоритната като на художник-наивист картина от З. Стоянов на ред мустакати майстори, ред калфи, ред чираци - всичкия еснаф, достопочтените чорбаджии, даскалите, училищните сказки, по които се оценяват даскалските способности, домашните сцени в родния на Ботев Калофер. С въодушевеното сливане между зрители и сцена в главата "Представлението" от Вазов, със сливащото реалност и условност представление на театралната трупа на Войников в Браила при участието на "нашия герой" (както З. Стоянов нарича Ботев) - и Вазовият роман, и биографията на Ботев от З. Стоянов, включвайки историчността на рецепцията във възрожденската естетика, предлагат един и същ отговор на въпроса за отношението между действителност и художественост.

Пределността на живеенето, екстремността на преживяването на света, крайността на чувствата, екстатиката на мислите - върху тези психосоциални съдържания на Ботевата поезия З. Стоянов изгражда Ботевата биография в авантюрно-сензационен наратив, извеждащ извън порядъка на подбалканския Калофер. Същите колективни сюжети и битийни чувства се провиждат в сливането на ежедневно комично и исторически трагично в "Немили-недраги", в неподражаемия колорит на предосвобожденския бит в "Чичовци", в историческата сюблимност, която пропуква установения ред на Бяла черква в романа на Вазов.

Повторимостта, отвъд авторски отлики и жанрова различимост, се закрепя в надтекстовото поле на исторически маркирани изкази. Можем да говорим за дискурсивно-битийни сцепления, които са исторически определени, за повествователни единици - единство между смисъл и свят, за семантично-наративни ядра на извънтекстов сюжет, мислен като колективен. Личностният избор, колективните решения, битийните универсалии и естетическата рефлексивност се оказват във върховното единение на голям исторически разказ. Субектността на епохата е неотделима същност на общата картина, преди да се открои като авторски подпис върху нея.

Биографията също се оказва жанр, в който субектът на разказването (както това е в житейските обстоятелства) участва в създаването на своя живот и образ. В "Христо Ботйов. Опит за биография" З. Стоянов е отиграл една присъща за тогавашния вкус и читателска компетенция норма на възприемане. Личността на Ботев обаче излиза много отвъд нея. Именно личността на Ботев се съпротивява срещу авантюрния наратив и свеждането на романовото до него. Самият З. Стоянов, въпреки увлеченията по повествователната интрига, също поставя Ботев в разреза на събития в руската империя след Кримската война, представя обществени личности, списания и книги на руски писатели, сложили печата на свободата върху епохата, чертае размаха на революционни идеи от Русия на Херцен до Женева (Стоянов 2018: 38-40). Това не е картина, а структура на епохата, която ще формира структурата на личността Ботев.

Биографичното на Ботев се оказва линия на историческото и З. Стоянов представя епохата в местата на национално значими сюжети - българските градчета в гънките на Стара планина, презморска Одеса, крайдунавските Гюргево и Браила, Букурещ; очертава времето в пресичащите се линии на индивидуално и историческо живеене - "митическото уважение" на хъшовете към старите войводи, новата "школа с политическа и революционна тенденция" (Стоянов 2018: 76), българските печатници, вестниците на Войников, Каравелов, Ботев. И най-сетне - 1876, огнена, немислима преди, непомнена, "страшна", "велика", "историческа", "крилата", "вълшебна", "идеална" (Стоянов 2018: 251).

З. Стоянов събира огненото време преди тръгването на Ботев с четата през Дунава в наивистична и ярка метафора на тогавашното колективно мислене: "Сестра Сърбия се моли на нож и пушка, храбър черногорец наднича като сокол, хвърковатият Тотю чака на Дунава с 500 души, Панайот е отдавна по Балкана, Търново ще да пусне огнена конница, от която ще да избяга всичко, щото не вярва в кръста; от Враца пишат вече писма с кръв: сливенци отдавна са прогласили своята Стара планина за независима; в Цариград се въртят 300 души черногорци, които ще да го запалят на триста места; (...) турско ще царство да пропада, което предвижда и самата 1876 година, като се преобърнат цифрите в черковна азбука! А велика Русия? О, тя чака и се преструва, че не знае нищо, но щом види, че са издигнати нашите байряци - големите ѝ топове сами ще да се поклатят" (Стоянов 2018: 252). В тази знакова картина субектността на епохата е синтезирана в образи на възрожденската литература от стиховете на Чинтулов до романа на Вазов. Събитията, с които е означена, така както е разказана, това е епоха на пробуждането за свобода, на личности, чиято саможертва бележи величието на времето - епохата на Левски, епохата на Ботев - биографът, разказващ като летописец, знае това.

В предговора към последната публикация на публицистични Ботеви творби Ив. Радев, съставител и редактор на изданието, отбелязва: в списваните от Ботев вестници са впрегнати "колосална интелектуална енергия и чисто практически усилия. Резултатът - със своята актуалност и задълбоченост, с коментираните и споделени идеи от философско, социално, политическо и държавно-управленско естество - е смайващ и уникален" (Радев 2018: 13). Съставителят предговаря основанието статията "Народът вчера, днес и утре" от в. "Дума" и въвеждащите фрагменти от всеки брой на в. "Знаме" да бъдат събрани в едно издание и мислени като "своеобразен романов мащаб на изображението" (Радев 2018: 20). Заглавието "Да драснем кибрита на въстанието..." е израз на Ботев, а подзаглавието - "политическият роман на поета" - изяснява редакторската позиция на Ив. Радев (Ботев 2018).

Поетическа сюблимност, оголен публицистичен нерв спрямо битийната положеност на човека, спрямо най-острите въпроси на обществения и социалния ред, мощна мисъл, която провижда в политическите събития и личности на своето време дълбоките исторически отношения и актуалните връзки - това е друг роман. Романът на една личност от средите на същите "немили-недраги", от средите на българската емиграция, сред която Ботев обявява във в. "Дума" програмата на "нравствено-политическа цел". Това е роман на преломната последна година от живота на поета, когато списва в. "Знаме" и всяка от неговите уводни статии подготвя общото политическо дело в поробеното Отечество и е въведение към саможертвения път към Свободата. Издателят на емигрантски вестници е с необичайно широк размах на мисълта, с който набавя своите аргументи за най-актуалните политически въпроси на времето; с категоричност, която не приема други съображения освен свободата на отечеството; с дързостта на хъш сред хъшове, съизмерващ своите основания с тези на най-популярните политически фигури; с прозренията на политически карти, различни от актуалните тогава граници; със смели визии за бъдещия свят и човека в него. В това отношение публицистът Ботев, поетът на "Борба" и "Моята молитва", чака тълкувателя на своя просветлен хуманизъм от модерен тип, изпреварващ романтическите визии за нацията на XIX век. (Този акцент Н. Генчев поставя в интерпретацията си за Левски, а Н. Георгиев - за "Записките" на З. Стоянов.) Другият роман на Ботев, роман в друго разбиране на думата, е на мисълта, духа и също така - на себеотрицанието и саможертвата. Журналистиката на Ботев получава възможност да бъде прочетена в нови отношения между текстовете и с нови акценти спрямо личността и творчеството на Ботев в изданието, редактирано от Ив. Радев.

 

III.

"Христо Ботйов. Опит за биография" от Захарий Стоянов е начало на ред от последвали исторически, биографични, литературноисторически и литературоведски изследвания, но връзката между нея и по-късни интерпретации на личността, историческата мисия и поетическото дело на Ботев е по-скоро проблематична и в по-голяма степен проблематизирана. След биографията на З. Стоянов личността на Ботев отваря не предстоящ ред от въпроси, а многоаспектни полета на изясняване, проучване, установяване, и разбира се, подвижен хоризонт на интерпретиране. Биографизмът на З. Стоянов е в посока на критико-творчески портрет. Авторът представя биографичното в позицията си на критик, литературен историк, текстолог и редактор на поета (по-късно и пръв издател) във време, в което историко-културната личност на Ботев, неговата поезия и публицистика тепърва очакват своите редактори, издатели, текстолози, критици, литературни историци и интерпретатори.

Установяването на автентичния текст на Ботевите творби, на автентичното издание на Ботевите вестници, поставяне въпроса за авторството на текстологично, езиково-стилно и съдържателно ниво - продължителната работа по Ботевото литературно наследство изисква и е осъществена със "съзнанието за обществен и научен дълг". Ст. Таринска, изследовател и редактор на Ботеви съчинения, посочва обсег на знанието, очертан от първата биография и първото издание на Ботев под редакцията на З. Стоянов. Използвайки мисловната фигура "след Захарий Стоянов", в наречена от нея "история на Ботевите издания" очертава последващите биографични проучвания и създаването на образа на Ботев като публицист в работата на Ив. Клинчаров; поставянето на научна основа на въпроса за авторството в изследователската и редакторска работа на М. Димитров; отбелязва знакови издания на Ботеви съчинения, редактирани от Клинчаров (1907; 1927), от Ас. Златаров (1937, 1939), "трите редакции от 1940" - на М. Димитров, на Ал. Бурмов, който решава въпроса за "точност на текста и неговото нормализиране", и на Г. Константинов; посочва тритомника от 1976 г. под редакцията на П. Динеков, Цв. Унджиева, Ст. Таринска, Н. Жечев; подчертава работата на Ил. Тодоров (през 80-те и 90-те години) по "възстановка на автентичния текст на Ботеви стихотворения" (Таринска 2016: 7-25).

По отношение на критическите осмисляния - Ботев, както малко авторски личности, позволява релефно извайване, цялостно създаване, видимо скулптуриране на образа му. Д-р Кръстев и Б. Пенев, първите проникновени тълкуватели на поета, са във възможностите на един подход, който може да бъде определен като "антропологическа критика" - създаване на авторския образ в разреза на личностовата структура - мисъл, емоция, воля, темперамент, физически особености. Подход, който продължава до Ив. Мешеков. Въздействието на историко-поетическата личност Ботев е нескрито проявено и при тримата критици. Но и тримата разгръщат хоризонт към културно-историческата и естетическа критика. Нещо повече - по отношение на Ботев след д-р Кръстев и Б. Пенев не може безпроблемно и безвъпросно да се остане до разбирането за отделни критически жестове.

Позицията на Кръстев изразява споделената културна политика на "Мисъл". Знакови за изведената от Ботев генеалогическа перспектива спрямо авторите от кръга са два текста на Пенчо Славейков - предговорът към второто издание на "Стихотворения от П. К. Яворов" и парадоксалните наблюдения върху "превъзходната" степен на поетическото в статията "Жив е той, жив е...", както и двете критически книги на Кръстев - "Млади и стари" (1907), обследваща екзистенциалното преживяване на света у Ботев и модерния поет Яворов, и "Христо Ботйов, П. П. Славейков, Петко Тодоров, Пейо К. Яворов" (1917), открояваща в диалога между възрожденския поет и авторите на кръга баладичните и жертвени съдържания в културологемата Балкан.

Бележките на д-р Кръстев към "Хр. Ботйов. Стихотворения. Автентично издание" (1919) връщат дълбинността на генеалогическите разрези, размаха на културноисторическите преходи, проникновения персонализъм в осмислянето на Ботев към автентизма на поетическото слово. Установяването на автентичния текст на Ботевите стихотворения е проблем, към решаването на който критикът най-напред тръгва със социокултурна обосновка. Кръстев работи с всички издадени дотогава Ботеви съчинения, търси наличност в библиотеките, проверява цитиране в книгописа на Ал. Балан, издирва лични притежания на "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова", първата Ботева сбирка в съавторство. Преди да посочи грешките при печатане и да постави въпроса за обхвата на творбите в Ботевите издания, критикът мисли литературата като фонд, като налично книжовно наследство, от установяването на което трябва да се тръгне към решаването на текстологични, поетологични и въпроси за авторството.

Силно критичен към изданията на Ботеви стихотворения, за всяка от творбите Кръстев проследява първата публикация и следващи редакции във възрожденския печат, допуска съображения на редакторите, анализира грешки в текста, съпоставя варианти. Развихря изцяло критическата мощ на мисленето си, извеждайки езиковите редакции до наблюдения за нюанси на словото и за поетичността на Ботев. Чрез текстологичните съпоставки предполага процеса на писане и прави предположения за редакциите. Прилага психология на поетическото творчество за установяване авторството на вариантите. Редакторските бележки на д-р Кръстев са образец за това как езико-стилното прецизиране може да дефинира уникалността на поетическото в "лелеяните от пламенното въображение на Ботйова идеи-образи", "образи-чувства", "Ботйовите видения-действителности", "неестествени, невъзможни хиперболи", "изпреварили с години развитието на българската поетическа мисъл" (Кръстев 2001: 378). Тези страници правят смел преход от текстологичните наблюдения към Ботевата необяснима поетичност, творена само от "първозданното въображение на наивната народна душа" и от "най-мощната и най-фасцинираща стихия (...) невнятния(т) ромон на Балкана" (Кръстев 2001: 390) - интерпретация на лириката на поета като генеративно ядро в българската литература. Обобщение, с което д-р Кръстев заверява своята културноисторическа перспектива в студията "Поетическите завети на Ботйова", включена в книгата от 1917 г.

Подетата от д-р Кръстев интерпретативна линия на сдвояване на поетико-историческата личност Ботев с модерни български поети е продължена от В. Пундев (Ботев - Дебелянов), от Ив. Радославов (Ботев - Траянов), от Гео Милев (Ботев - Яворов) до М. Неделчев, литературноисторически конструирал "мита Ботев у Яворов".

Критическата позиция на Боян Пенев (както тази на д-р Кръстев) е определяна от литературноисторическата му концептивност. Неговата "История на новата българска литература" (1930-1936), изградена чрез историко-културни контексти и подвижни географски карти, следва променящата се политическа актуалност в XIX в. и съответно - политическите идеи, сложните отношения на т.нар. "велики сили", водените Руско-турски войни, актуалните събития на Балканите; разглежда различни обществени съсловия, стопанство, образователно дело, печатници; очертава обособяването на градски центрове; показва как всички тези промени се свързват в мислене за цялостта и как чрез това мислене се е състояло Българското възраждане. От кръговите обществено-културно-литературни контексти извежда в историко-биографичен разрез портретите на авторите. Портретът на Ботев е подчертано релефен, създаден в историко-културната плътност на събития, личности, културни явявания и поетически знамения, на които поетът е върховна манифестация.

Същият критически текст, литературният портрет на Ботев от Б. Пенев, писан 1920 г., с две публикации преди да бъде включен в "Историята", извън нея се чете по различен начин. Личностната манифестация на върховна историческа обусловеност, както е в "Историята", лишена от контекста, поставя акцент върху смисловия ред на извънредното. В "Хр. Ботев" интерпретативният размах на Б. Пенев набавя своите основания в неразрешима конфликтност на наблюденията и в усилваща се градация на аргументите (Пенев 1978: 53-92). Поетът на бунтовния патос е "изключителна принадлежност" на всяка социална група и неразбран; "неограничен дух" в колебанията на размирна съдба; културна личност, родствена на "прокълнатите", на вечните бунтари, които "не обичат средата между живота и смъртта"; един от несразимите "богоборци и светоборци"; титан на идеите, поет на свободата, на абсолютната свобода, на свободата като идеал. "От съвременниците му, пише Б. Пенев, само Левски може да се сравни с него в това отношение" (Пенев 1978: 61). Историкът Б. Пенев е провидял най-дълбинната обусловеност между личност и време: Ботев е "изключителна личност", проявена в поетическото, и едновременно свръхлична проявеност на "сила, по-голяма от художническото съзнание" (Пенев 1978: 73-89); индивидуалност и едновременно историческа надиндивидуалност, която "излиза извън рамките на своята поезия, извън фактите на своя живот" (Пенев 1978: 91). И последният аргумент - съкрушителен укор към съвременността на критика: "Ботев и днес, и винаги... (е) може би най-внушителният факт в историята на българската интелигенция" (Пенев 1978: 92).

В "Христо Ботев - поет и гений" (1936) Ив. Мешеков представя мирогледната диалектика у Ботев със страст, съответна на собствената му диалектическа мисъл. "Антитезата на двете философии" (изведена в началните страници от критика) противопоставя установената житейска прагматика и философските взривявания на мисълта у Ботев, става "биографическо-естетическа структура" на критическия подход и пронизва аналитизма до конструкцията на текста и структурата на образите в лириката на поета (Мешеков 1989: 327-376).

Интересно е да се четат едновременно най-пламенните тълкуватели на Ботев. И добре би било спрямо тях самите ние да преразглеждаме собствената си предпоставеност. Повече от интересно е вниманието, с което Б. Пенев, приеман като естетически критик, не само маркира дебата в българското общество относно идеите на Ботев, а разгръща различните позиции в него - социал-демократ, социалист-утопист, комунист, нихилист - и в тази посока, която днес не би била цитирана, ако основанието за цитиране не е Б. Пенев (1978: 53). От друга страна, навсякъде несъвсем приет приживе, почти низвергнат като ляв критик, Ив. Мешеков е най-последователен в естетизма си и в разбирането за художественото като структура, както е изградена и студията му за Ботев.

Неизречимостта Ботев е херменевтичен ред, чието начало д-р Кръстев отвежда в "невнятния ромон (...), чут в недомълвената мелодия на народната песен", която "образува тайната на поетическия гений и върху нея главно почива националността на всяка поезия" (Кръстев 1996: 279), Б. Пенев проектира "като нещо безконечно и непроявено докрай", "което е бил той, е много по-голямо от онова, което е създал и проявил" (Пенев 1978: 91), Мешеков провижда изразител на революцията като "лирическо" огнено себевъплъщение на народа, страстна лирика на кървавата акция, реална поезия на колектива и историята", "ярко въплъщение на колективната национална личност и идеал" (Мешеков 1989: 373). И тримата критици тълкуват Ботев като върховно проявление на единението между личност и епоха ("гений" е метафората на тази неразделимост), създават авторската му личност като историческа и поетическа надличност, като предстоящ културен ред. Това е неизречимостта Ботев.

................

Историко-културните Левски и Ботев са образец за създаването на личности-емблеми, културни национални символи. Хетерогенни пластове на интерпретация, активиране на различни (и противоположни) полета на смислосъздаване; способност на биографичното и личностното ядро да задържа и помни перифериите на променящи се разкази, да генерира нови; разгъващи се линии и усложняваща се степен на историко-културна рефлексия, без да се накърнява сърцевината на автентичното знание. Нарастващият и непрекъснато изясняващ се масив от факти, архив от документи, пресичащите се семантични мрежи валидизират символните проекции и емблематизират националното.

Ботевото "На прощаване" в тефтерчето на Левски и вариант на "Обесването на Васил Левски" в авторския бележник на Ботев пазят, изписани от ръката на всеки от тях, следите на другия. Въпросът, обсъждан от историка Ив. Стоянов (2012: 38-44), срещнали ли са се Ботев и Левски, разбирам като отговор - винаги. В своето време и във всички времена на националното историческо битие.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати са по: Стоянов (2017), като страниците са посочени в текста в скоби. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ботев 2018: Ботев, Хр. Да драснем кибрита на въстанието. Политическият роман на поета. Съставителство, предговор и бележки Ив. Радев. София: Национален музей на българската книга и полиграфия, 2018.

Генчев 1973: Генчев, Н. Левски, революцията и бъдещият свят. София: Издателство на Отечествения фронт, 1973.

Георгиев 1992: Георгиев, Н. Как разказва Захари Стоянов в "Записки по българските въстания". // Георгиев, Н. Сто и двадесет литературни години. София: Век 22, 1992.

Жечев 1997: Жечев, Н. Христо Ботйов. Летопис за живота и дейността му 1847/1848-1876. В. Търново: Абагар, 1997.

Кирова 2016: Кирова, М. Българска литература от Освобождението до Първата световна война. Част I. София: ИК Колибри, 2016.

Кръстев 2001: Кръстев, К. Критически бележки към "Хр. Ботйов. Стихотворения. Автентично издание" (1919). // Д-р К. Кръстев. Съчинения. Том втори. Съст. Л. Стаматов, С. Янев. София: Акад. изд. "Проф. М. Дринов", 2001.

Мешеков 1989: Мешеков, Ив. Христо Ботев - поет и гений (1936). // Мешеков, Ив. Есета, статии, студии, рецензии. София: Български писател, 1989.

Павлов 2017: Павлов, Пл. Левски. Другото име на свободата. София: A&T Publishing Ltd, 2017.

Пенев 1976: Пенев, Б. История на новата българска литература. Лекции в четири тома. Том 1: 1976-1978. София: Български писател, 1976.

Пенев 1978: Пенев, Б. Христо Ботев. // Пенев, Б. Изкуството е нашата памет. Съст. Ив. Радев. Варна: Георги Бакалов, 1978.

Радев 2018: Радев, Ив. Репортажният роман на поета (Предговор). // Ботев, Хр. Да драснем кибрита на въстанието. Политическият роман на поета. Съставителство, предговор и бележки Ив. Радев. София: Национален музей на българската книга и полиграфия, 2018.

Русков 2017: Русков, Ив. Време и запис. Образи на свещеното в новобългарската история. Пловдив: УИ "Паисий Хилендарски", 2017.

Стоянов 2017: Стоянов, З. Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му (1883). София: Алианс Принт, 2017.

Стоянов 2018: Стоянов, З. Христо Ботйов. Опит за биография (1888). София: Сиела, 2018.

Стоянов 2012: Стоянов, Ив. Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски. Велико Търново: УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2012.

Таринска 2016: Таринска, Ст. Христо Ботев. Литературноисторически изследвания. София: Кралица Маб, 2016.

 

 

© Виолета Русева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.01.2019, № 1 (230)