"НИШКОВАТА" СИМВОЛИКА В "ПОСТОЛОВИ ВОДЕНИЦИ" НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

Валентина Петрова

web

При работата си над "Старопланински легенди" Йовков се обръща към различни хора с искания да му запишат определена народна песен, откъслек от стар ръкопис, надпис на чешма, отколешна случка, поверие, легенда. Те са "твърде интересни и твърде ценни" за писателя - той ще ги включи в разказите си като мотив, като преживяване, като детайл, ще станат част от атмосферата им. Богомилската приказка за сътворението на козата от дявола е органично вплетена в художествената тъкан на "Постолови воденици" - приказка, създадена в духа на християнското виждане за това животно като символ на нещо нечисто и прокълнато. "Дневният" аспект на този символ - либидото, жизнеността, във времето губи тези значения и започва да функционира единствено със значението на сатанинското.

Образът "един голям черен пръч" присъства във всички ключови моменти от фабулния развой на разказа. С неговата поява ритмиката на времето е нарушена. Прекъсването на постоянния кръговрат на времето е възможност да се премине на нивото, свързано с промяната в личностно-битийния жизнен цикъл на героя. Знакът, подсказващ и предсказващ всеки един етап от тази промяна, постепенно конкретизира своята доминанта, откроявайки все по-недвусмислено дяволското. Откъсът от богомилската приказка, включен в художественото цяло на разказа, също има символно значение: пръчът сякаш се бои да прекрачи черната сянка, която орехът хвърляше накръст връз поляната". Пространството е защитено, то е белязано от знака на кръста. Извън защитеното пространство е и Женда, която, смеейки се, подава хляб на животното. Изкушавайки злото, Женда прави крачка към него, към своята идентификация с него. Нещо повече - тя върши това предизвикателно, привличайки мъжките погледи върху изопнатата си корава снага. Видим израз на лекото й смущение, предизвикано от появата на мъжа й, е преминаването й "в сянката на ореха". Но тази сянка не й осигурява защита. От едно незащитено пространство Женда се озовава в друго. На езика на символите ореховата сянка означава променливото, мимолетното, безплодно егоистичното. Изкушено от Женда и предизвикано от Върбан, злото заплашително размахва рога и пристъпва към техния дом.

Женската сила в нейния негативен аспект е разгърната чрез разнообразните семантични вариации на нишката: хурката, вретеното, мрежите, дъждът, мостът... В своеобразно съотношение към тези семантични зони се намира къщата, която е женски символ, свързан със значенията за защи-теност, закрила. Женда е незащитена дори в домашното пространство: през цялото художествено време тя влиза в своя дом само веднъж, и то за миг. Женда не е душата на този дом - схлупен, грозен, удавен в бурен, умиращ заедно със своя стопанин. Хурката и вретеното - символи на женския домашен труд, на домашното изкуство и грижа за близките, са в ръцете на Женда извън дома. Видимият резултат от нейните занимания са мрежите като паяжина отдето помине, примките на всеки път и магията в чешмата, около която ходят "замаяни, като слънчасали" много мъже - "търговци, джелепи и бегликчии". Фолклорните текстове приписват на хурката опазващи функции: затова жената, когато е сама извън дома си, е добре да преде, за да не срещне по пътя си змейската любов. Тъкмо за да срещне уподобения на змей Марин, Женда върви през поляните и преде. Образът на змея носи в себе си и сексуално фалическо значение, а характерът на неговото чувство е демоничен. За разлика от традиционната фолклорна ситуация, Марин ще се появи около дома на Женда, докато Върбан все още е жив, а Женда - обектът на неговото влечение, няма да изпадне в асоциално, в болестно състояние. Образите на митичните животни извикват интересни асоциации - в двойствената им характеристика на преден план често - при контакт със сам човек - излизат "злото начало" и демоничните черти в любовта им, които са фатални и в някои случаи носят смърт. На езика на фолклора чувството на Марин към Женда е фатално обстоятелство, поставило героинята в позиция на маргиналност между света на живите и мъртвите. Разразилата се буря, гърчещите се червени светкавици в края на разказа също отвеждат към огнената природа на змея. Пространствената му поло-женост се свързва с прехода - между защитеното и незащитеното пространство, между сигурността и риска, между живота и смъртта. На границата на този преход е Марин, като митичния покровител, змея, пазещ своето от чуждо посегателство.

В разказа хурката се свързва не само с нишката на изпреденото и отиващо си човешко време, но и с женското време на Женда, както и с мъжката страст на Марин. Неслучайно по-късно хурката, която Марин прави за Женда, изпъстрена със златен и сребърен варак, ядно е начупена и захвърлена, когато той смътно се досеща какво става с тях двамата. В мрежите, подобни на паяжина, е попаднал не само Марин, не само замаяните слънчасали мъже, но и самата Женда, и излизането на душите им от този лабиринт крие риск. Нишките, примките, които е "турила на всеки път и пътека" Женда, са атрибути на връзването, на зависимостта, на отнемането на волята и съпротивата, на самостоятелния избор и решение. Християнството ги свързва с греха и коварството. Изплетените от Женда "мрежи като паяжина" здраво са впримчили и керванджията, преминаващ по същия път, по който е минала тя, "сякаш го водеше нишката, която Женда беше разсукала след себе си", и Марин, когото "хиляди нишки сякаш го теглеха надолу към водениците". Цялата тази "нишкова" символика не означава за Женда обвързване към задълженията й, нито я подчинява на някого или я прави зависима от нещо. Затова с такава лекота - сякаш е тръгнала с хурката през поляните - тя тръгва към морето с керванджията, забравила за Марин. Със същата лекота Женда загърбва съпружеския си и нравствения си дълг към умиращия Върбан. Поривът на Женда към новото, различното, което пробужда у нея тръпката, е неудържим и може би не е съвсем справедливо нейната хубост да бъде притежавана от Върбан, който дори не я поглежда, не вижда как сукманът се изопва върху коравата й снага; от Върбан, който е лош, който е груб и неодухотворен. Затова е и разбираем поривът на Женда към промяна и щастие, но загърбеното добро в името на това егоистично щастие се превръща във възмездие за греха й.

Фолклорът свързва морето с далечното и приказното; с предела на пространственото придвижване, но и с предела на човешкото желание. Морето се свързва с всичко неизмеримо и необяснимо в човешките страсти; то носи живот и смърт едновременно - заедно с реката то конкретизира общата символика на водата. Реката, която трябва да премине Женда, за да стигне до морето, има смисъла на опасен преход към зареденото с опасности неизвестно. Тази водна нишка ще се превърне в капан, в част от "мрежите като паяжина", ще впримчи Женда, устремила се към промяна на своето човешко и женско битие, и ще я отведе отвъд битието. Ще я впримчи и мостът над реката, който също носи значението на рисков преход. Преминаването на моста като културен символ е трудно изпитание - само за праведните то е лесно преодолимо. В този смисъл преходът, който трябва да извърши Женда, е преход от брега на живота към брега на смъртта. Мостът като възможност за преминаване към друг свят и живот се превръща в място на изпитание и избор.

Но този избор Женда е направила преди това - надникнала в отворения сандък на керванджията, побрал толкова вълнуващи предмети. Отварянето на сандъка означава постигане на познанието - за себе си и за света. Самото съдържание на сандъка е също свързано с познанието. Сред предметите в него огледалото прави на Женда най-силно впечатление. Оглеждайки се в огледалото, Елин-Пелиновият Песоглавец ("Под манастирската лоза") ще познае себе си, ще открие истината, разбирайки вината си. Огледалото ще му донесе мъдрост и познание. Вглеждайки се чрез отражението си в себе си, той ще разпознае злото и ще го унищожи, т.е. огледалото носи значение на самоопознаване и самоосъзнаване. Огледалото за Женда си остава само знак на видимото, тя остава при възхищението от отражението, без да стигне до познанието, в което участва и душата. Отразената красота е действителност, но преобърнато е отражението й, преобърнати са стойностите и красотата и моралът не са синоними.

Като кутията на Пандора е сандъкът на керванджията и неговото отваряне е свързано с опасности и нещастия. На дъното на тази митическа кутия, отворена от женската ръка, остава само надеждата, събрала илюзиите за осъществяване на желанията; остава съдбата, от която е трудно да се избяга. Съдбата благосклонно дава шанс на Женда, но Женда не разчита знака. Тя не е от онези Йовкови герои, които умеят да четат знаци. Съдържанието на отворения сандък се превръща за Женда в антипознание, в антизащита. Защитната нишкова символика на гердана от ален мерджан остава неразбрана, дрънчащите гривни на ръцете за Женда са само накити. Кръгът -гривни, гердан - стабилизира, играе роля на защита на цялото, той е знак на хармонията на душата и тялото, на добротата и разума. Женда, която още в началото на разказа се озовава извън защитеното пространство, изкушавайки злото и ставайки част от него, продължава да бъде уязвима. Липсата дори на човешко състрадание у накичената и изписана Женда е достатъчен мотив за отказ от защита. Танцът на златния варак на перото и гривните й зловещо е дублиран от тропащия по керемидите на Върбановата воденица пръч, в която "с големи, уплашени очи" умира безпомощният, изоставен съпруг. Подобно дублиране, свързано с общ емоционален знак, има във всички ключови моменти от развоя на сюжета в "Постолови воденици".

В "Гераците" на Елин Пелин символиката на вертикалността се пречупва в символиката на преобърнатите клони и корени на отсечения бор и това преобръщане на сакрализираното пространство води към дървото на познанието: за доброто и злото, за тяхното "излупване в човека", за грехопадението и изкуплението.

В "Постолови воденици" също е закодиран художествен вариант на дървото на познанието - сансара: чрез огледалото, което го символизира. На езика на будизма чрез сансара човек постига Нирвана, т.е. своето спасение. На езика на Йовков спасението на човека е спасение чрез хармонията между красотата и морала, чрез човешката хубост, включваща добротата и нравствеността. Смъртта на Женда не е случайност, а е последица от нарушената хармония и в този смисъл е проява на справедливостта, която урав-новесява света на емоциите и света на разума, на мига и дълга, на бездушието и човечността, на доброто и злото. В света на сетивното, илюзорното, егоистично битийното за греха може да има само прошка наполовина - заради магията на красотата. Цялата прошка е за нравствеността, изкупила греха чрез доброто, любовта и човечността.

© Валентина Петрова
=============================
©Български език и литература (електронна версия), 1999, № 1
© Електронно списание LiterNet, 22.02.2001, № 2 (15)

Други публикации:
Български език и литература, 1999, № 1.