LUNARIA

Nox erat et fulgebat luna...*

Вечер. Поляна в древен лес, населен с лирически същества.
Дрезгавината разстила сенки. Чувства се, че месецът скоро ще огрее.

Земята:

Искам да почина... Безконечен ход
в безначалний хаос, в мрака на всемира!
Мойта смърт разпръсна вихри на живот
                               в дебрите на мира.

Аз съм уморена. Толкоз тържества,
толкова безумства - а целта е гроба...
И доде ще носи мъртви същества
                               моята утроба?

Аз цъфтях на пролет влюбени души
да познаят щастье в непорочна радост
и забвенье тихо да им утеши
                               чезнещата младост.

Всуе! Всинца стенат с клетви на уста:
ни любов, ни вяра, ни смърт, ни закони -
нищо не помогна! Всичко пак оста
                               както бе изкони.

Всъде разрушенье, вопли и молби
и ужасний призрак на ехидна вражда!
Цял живот тя дебне докато убий -
                               гробът я възражда...

С горест:

Това е жребият неумолим:
да бъда - и да бъда сявга скришна -
местото нарицаемо Бохим,
де чуй се ехото на скръб предишна...

И тоз безимен спомен, тоя обред на демони!

О, никога аз няма да забравя една нощ.
На тъмноруйното небе отслужваше се бденье -
и в глухите простори някой плачеше без мощ
и мяркаха се сенките на мрачни привиденья.

То бяха черни облаци в трагеческий керван.
Сред плачове сподавени и плачове зловещи, -
безмълвни и прегърбени те кретаха едвам:
в ръцете им звездите бяха погребални свещи...

О, никога аз няма да забравя тази нощ,
в душата ми оставила като от нокти дири!
И призраците в мен сноват, и аз се питам ощ:
Кого, погребваха тез сенки на вампири?

О тоз безимен спомен, тоя обред на демони!

Полъхва ветрец, няколко листа
окапват с шумоление.

Обръщам се към вас, о девствени чада
на дивата природа - нимфи и дриади;
обръщам се към вас, шумящи водопади,
поточета и дъх на крин и резеда -

вълните в лятна нощ люлеят морний чълн,
прибегнал най-подир за отдих тих в завоя,
на бурното море, за да не слуша воя...
ох, също тъй и вий люлейте моя сън!

Люлейте ме така с унивна, тиха песен
дор бъде моят дух за дълги дни приспан;
люлейте в тиха скръб съня ми: веч е есен
и в тъмний лес умря... умря великий Пан.

Листата зашумоляват, поточето
почва да шурти. В гората се дочуват
тихи песни и призивания. Явяват се
силуети, изтъкани от лазур и закитени
с мирти. Поляната се оживява.

Един Фаун:

О несравнени, чудни, богоравни!

Флора:

Фю, лицемер! Бъди по-скромен, Фавне.

Фаунът:

О недостъпни - вий сте сън на плът...
кога ще ви достигна в своя път?

Алба:

Гората е таинствена и няма -
ти видиш, Силва?
                        А! Къде е тя,
любимката на горските цветя?
Астреа, де е Силва?

Астреа:

                         Тук я няма.

Алба:

Но де остана тя?

Астреа:

                                  Не знам.

Нозарина:

                                           Борей
я спря при тъмний бор да я помилва.

Хлое:

По-скоро, че луната ще огрей -
дозвездний танц е почнал...

Алба:

                                          Силва! Силва!

Зовът, повторен от близкото ехо, изпълня
гората със загадъчен шум и замира.
Всички изчезват под бялата алея на
брезите. Настава тишина

---

Черният ангел (сполита):

Под лунний мир мина безумен трепет...
Румянцът угасня на снежний хребет,
че Велзевул успя да похити
                                                  короната на Заника.
Вселената трепти
                                                  в смущение и паника.

Пробуждай се, невеста на вампир,
жена-вакханка! Сън на нощ безсънна...
Победа в взора ти сияй бездънна,
          за да наченеш безначален пир
          с дихание на похоти.
Терзай за мен: аз тръгвам в други походи.

(Отлита.)

Земята:

Нощта е огнедишаща: в любов
трепери цял притулений алков,
де в луда страст приключват се обятия.

В разцвет се ронят лилейни листа
и жаждата гори на две уста...
Минута на зачатие.

Две сенки в тишината сам-сами,
две ядовити сплетени лами -
и искат да се слеят... О тъми!

А после туй? Отмала околовръст...
и нова жертва ще нарами кръст
по стръмний друм, що води към разпятие.

Нощта е огнедишаща: в любов
трепери цял притулений алков...
Минута за проклятие!

Силфиди прелитат с въздишки
и се целуват.

Земята (с глас, идещ от бездна):

О ти, чието царство не дойде -
Незнайний! знаен с името на Бога;
О ти, комуто молят се в тревога -
невиден нийде, чувстван всъде...

душата ми те моли с тихи думи:
аз искам мир в туй вихрено безумие,
аз искам мир... Аз искам мир, о Ти!
Защото в страдане съм уморена.

Един беловлас маг излиза на
поляната, бавно повдига ръцете си в
жест на молитва и заклинание, след туй
се оттегля безмълвен в мрака.

Глас отнейде (могъщо):

Мълчание и тайна да слети
на тоя час над цялата вселена!

Настъпва велика тишина. Месецът
огрява зад тъмний фон на гората.
Обвоите на пийзажа се възправят
неподвижни и омагьосани в сребърните
струи на нощта. Земята заспива.

---

В безкрайността.

Хорът на свободните души:

Ний се носим из ефира
с пориви неясни,
ние - рожбите прекрасни
на бляна и мира...

Една звезда:

Земята спи в тъми -
                             елате да погледнете.

Друга звезда:

А хората?

Първата звезда:

                                 Тях, бедните,
животът ги сломи.

Хорът на свободните души:

Над топлий юг, в полярните полета
ний хвъркаме със звезди на чела
и няма, няма синур за полета
                               на нашите крила -
и близко е далечното!

Една звезда:

Свещен, тържествен звън
                             се носи в безконечното
                            и с дивен хор се слива...
А тя - земята, сляпа твар! заспива.

Друга звезда:

О равнодушен сън
                             пред изгледа на Вечното!

Хорът:

Ний слушаме в надзвездни небосклони
запеяния химн на неогрени от слънца.
Ний сплитаме венци от анемони
                               за развенчаните сърца.

Една звезда:

Над земния предел звездица пада -
                               една в неизмеримия покой!

Втора звезда:

Дали умира някой, който страда?

Трета звезда:

За нови сълзи гроб ще се разкрой...

Първи полухор:

Ний къпем в Млечний път
                               тез души що идат
                               необзорното да видят -
                                           и да затрептят.
Ларви - те в живота спят,
                               тук са пеперуди.
Тука в светлина се буди
                                кой умрял е в мрак.

Втори полухор:

Ний сме чисти от омрази...
Близо, близо е до нази
                               пурпурният праг!

Тишина. Долитат акорди.

Сянката на смъртта
                                        (чувства се как витае):

Луната грей под лоното на Вега.

Тайнствено затишьето шепти.
Заветний сън, в предчувствие на нега,
явява се, за да се въплоти.

Дрезгавина над дремлющи води
постелята му готви с мудна стега -
но няма ли грехът да го смути?

Луната грей под лоното на Вега.

Из глухите усои на нощта
разниса екът зов на птица плаха...

Градината с цветята що станаха -
цветята никнали на самота?

Заветний сън, в предчувствие за есен,
отлита с тъжна лебединна песен...

(Луната минува зад облак.)

Харпократ:

В нощта се появиха бегли сенки
и в таен смут луната потъмня:
потъна морна долината в сенки -
затишието почна да стене...
Дали, дали пак вихри ще преминат?
О, може би, цветята ще погинат.

Как тази нощ е страшна! Тази нощ
бленът се спря пред спуснати завеси:
прокобата на Рока се разнесе
и преклониха веч глави без мощ
онез, които утрината чакат,
онез, що чезнат - рожбите на мракът...

Не е ли туй мъчителна мечта?
Но аз дочувам шепот на молитва.
Безгласно въпиюща, тя долитва
с проклятията тъмни на нощта -
и дигат се ръце за помощ в здрачът.
Ох! то са тез що безутешно плачат.

Абракадабра... Бедни, горко вам!
В неописуем стон се слива зова
на много гласове с гласа на сова -
не чуйте ли? Но вие сте отсам.
Мрат вери и съмнения се раждат...
о, може би, душите се прераждат!

Продължително мълчание. Внезапно
дочува се пронизителен писък. Нощта
се сепва. Всичко почва да слухти плахо;
след малко обаче пейзажът пак добива
вкаменено и равнодушно изражение.
Луната излиза от облака бледна. Явява
се фигурата на човека, който пристъпя
с вид на гробно отчаяние.

Човекът:

Не! стига веч... ни крачка по-нататък!
Не мога до до оня край, уречен
да ми е цел: животът ми е кратък,
               а той - далечен.

Защо догонки? Изнурен съм. Всуе!
Денят ми свърши, веч в душата мръкна.
Едничкото ми въжделенье туй е:
               да поотдъхна.

За мен животът глуха бе пустиня
и оазисче нийде се не мерна!
Душата ми е гроб на страсти; гина
               в тъга безмерна.

Ох! мрака, който пълни ми живота,
ти няма ли най-сетне да го пръснеш?
Защо ме тласкаш се къмто Голгота?...

(Мълчание)

Глас из дълбочините:

За да възкръснеш!

Човекът бавно отива насред поляната,
дето стърчи скелетът на един
обгорял пън. Пауза.

Човекът:

Не мога повече, не мога веч:
свещените съсъди са разбити...
Не мога и не мога - две слова,
които още мога да промълвя.
И толкоз млад! На прага на живота!

Напразно аз те чаках в тъмна нощ,
о щастье безпокойно - ти не дойде...
А кой ще ми пошепне нови думи
да се надея с вяра в любовта?

Пред дверите на висшето познанье
бди церберът - съмнението хищно
и туй, което всеки път предшества
на втурването мрачно на нощта.

А ето: те явяват се пред мене -
верига дни преминати в вериги...
Не бяха ли крилати тия дни?
И аз ги гледам, тъжен и виновен -
редица дни отвъргнати, проклети...
И ето - те ме питат с тих укор:
"Що стори ти със нас? що стори, клетий!
Ний дойдохме да ти покажем път,
а ти, безпътнико..."

                                           Ах! те не знаят
защо ги в страх избегнах и защо
от люлката на свойто щастье бягам,
тъй както потокът от своя извор.
Разуверенье... Ах! не знаят те
що страшно има и какво съзира
духът пробуден в свойто заблужденье.
Законът е: денят да мине в нощ...

Надеждата е мойто отчаянье -
и тоз въпрос: какво ме чака утре?
Та, утре - то е гробът. Гробът - то е
преход от помрачение във мрак.

Минути идват и духът си казва:
Аз нищо нямам - нищо не загубих
освен самаго себе си...

                                                              Дали,
кога и как ще се намеря аз?

Мъчителни въпроси - безответни...
Аз исках да се слея с таз природа,
която търси привечер покой,
мечтателна и морна, - да беседвам
с тъгата й доде огрее слънце
и пак да чакам заник, здрач и нощ.
Аз исках да обикна всичко, всичко, всичко -
от песъчинката до Макрокозма
и с тях да растна и да се смалявам,
додето стана туй що бях: атом
в душата на бездушната предвечност.

О суета! аз нося в тез гърди
един живот, но който ме убива.
Навеки сам - и викът на безумье!...
Пред мен, зад мен и в мене се разлива
безмерен, тъмен, мъртъв океан.
И що съм аз? Една вълна, не! капка...
Навеки сам - във своята самотност
аз не усетих слънцето дори,
че слънцето не грей за тез що слизат
в изподнята да дирят светлина.

В душата ми обаждат се неясно
неясни думи... Ах! не е ли то
присъствие на туй що в мен отсъства:
завет на беззаветната любов,
или молитва на дете - онуй
дете що бях?...

                         Кой знай! Но има сили,
които като тъмни словеса
се вмъкват и владеят във живота
на нази - бедните, дори в смъртта...

Човекът опира челото си на обгорелий
пън и потъва в дълбоко и горчиво раз-
мишление. Обажда се кукувица и някакви
плътни криле прехвъркат. Нощта е
загадъчно пространна.

Мечтата (прихожда с тихи стъпки):

Наоколо е тихо... Аз ида да венчея
със дафни и рубини челото на нощта.
Наоколо е тихо - аз ида да копнея,
                                           защото съм Мечта.

И Вечер модроока разпусна веч завеси,
във трепетно желанье, над своите чертози.
Наоколо е тихо. И зовът се разнесе...
О, час на съчетанье на лилии и рози!

Наоколо е тихо... И аз сама блуждая.
А де е той - човекът, къде е той сега?
Наоколо е тихо. Ах! аз сама страдая,
                                           защото съм Тъга.

Сънят обвея всичко: Замря последний глас
на нощната природа. Зефирът ме полъхна.
О час на възрожденье! О тайно чуден глас:
веч всичко ще отдъхне...

Човекът (подига чело):

Аз няма да отдъхна!

Луната се затуля зад облак. Пейзажът
помръква в дълбока тъмнина.

© Вен Тин
© Владимир Стоянов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.03.2001
Вен Тин. Призраци. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Вен Тин. Призраци. Варна, 1994.