Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УБИЙСТВОТО НА ГЕОРГИ МАРКОВ ПРОДЪЛЖАВА

Вихрен Чернокожев

web

Георги Марков. Покривът. София: Сиела, 2007На 8 февруари 1963 г. в Литературното министерство на „Ангел Кънчев” 5, наричано за краткост СБП, „творческа комисия” воглаве с тогавашните литературни началници Камен Калчев и Пантелей Зарев обсъжда ръкопис на романа „Покривът” от Георги Марков. Резултатът от обсъждането: романът е запратен в многолетно принудително забвение, чак до днес, когато издателство „Сиела” ни го връща от изгнание с аналитичния предговор и бележки на Цвета Трифонова, която дълготърпеливо разчете последния запазен авторски оригинал, редактиран и в емиграция. „Творческият разговор” в Съюза на българските писатели всъщност е първият акт от убийството на Георги Марков, което продължава и до днес. Каква полза от посмъртното удостояване на писателя с най-високия български орден „Стара планина I степен”, каква полза от капиталното - почти хиляда страници - храбро журналистическо разследване на Христо Христов „Убийте „Скитник”, което доказа, че убийците на Георги Марков са на „Лубянка”. Днес техните бодри наследници о.з. генерали от КГБ връчват „за особени заслуги” орден „Ломоносов” на софийския кмет, на български уж божем интелектуалци, бизнесмени, спортни деятели. Според една прелюбопитна статия на Милен Радев в блога „Де зората” със същия орден е възнаграден и бившият шеф на шпионажа на ЩАЗИ Маркус Волф. А паметта за Георги Марков чезне, тя е съзнателно, планомерно, систематично затривана от процъфтяващата у нас демократура, заета сега с възстановяването на Държавна сигурност уж като някакво българско ФБР под командата на Гоце Първанов.

Георги-Марковите „Задочни репортажи за България”, които неслучайно най-напред изговориха, преди да напишат, граматиката на тоталитаризма като същински учебник по антитоталитаризъм, ги няма в нито една днешна школска програма. Чудно ли е тогава, че родените през 60-те и 70-те години на миналия век българи (да не говорим за най-младите) възприемат тоталитарсоциализма като дълбока, нищо не значеща история, битов анекдот. Георги Марков го няма в издателските планове, нито по книжарските щандове. Затова пък там се ширят многотомно Богомил Райнов, Недялко Йорданов, Стефан Цанев. Тончо Жечев казваше, че литературата не е спорт; там няма първо, второ и трето място, но всяко нещо си има място. Проблемът е, че днешната българска литература е все така безпаметна към Георги Марков. И само към него ли? - завръщането на емигрантската ни литература в България още не се е състояло. Колцина знаят напр. безподобния роман в заявления „Махни се, Сатана!” от Стефан Маринов. Алтернативната инакомислеща енергия на тая книга, позната в едно-единствено задгранично издание, ни е все още чужда... Чувам обаче, че в лентата „На всеки километър”, която днес, през декември 2007 г., триумфално върви по сателитния канал „ТВ България”, било възстановено името на Георги Марков като един от сценаристите на сериала. Вероятно като повод да бъде то злоупотребено вече в угода на новите ни олигарси. И заради съживяването на отдавна съчинения от ДС мит, че Георги Марков бил техен сътрудник.

Половинвековното гузно колективно мълчание около „Покривът” си има солидни основания. Първоночалният вариант на романа под заглавие „Великият покрив” е завършен през 1964 г., даден за печат в издателство „Народна младеж” и тутакси отхвърлен. Не се осъществява и идеята за филмов сценарий заедно с режисьора Вили Цанков. Имало защо: „Покривът” всъщност предвиди саморазрушаването на социалистическата система тъкмо когато тя изглеждаше всевластна, вечна и нерушима като дружбата ни със Съветския съюз. Това изпреварващо живеене в истината му струваше почти половинвековно забвение.

Йордан Ефтимов спомена преди време, че „Покривът” бил катастрофичен роман-алегория. Каква ти тук алегория, първоосновата му е предизвикателно документална: падането на покрива на прокатния цех в ДМЗ „Ленин” в Перник (тогава Димитрово) през май 1959 г. Колкото до „социализъма” той се сгромоляса и продължава да се сгромолясва съвсем не алегорически, а под тежестта на собствената си идейна и стопанска несъстоятелност. Въпреки че останки от „великия покрив” и до днес имат амбицията да пренареждат българските дни. „Покривът падна, но аз останах - тържествува партидеологът Донков. Тези останки от декора на социализма не простиха, не прощават и няма да простят на Георги Марков, че извади на светло още в края на 50-те години тоталитарния опит на социалистическата система, механизмите за разчовечаването на човека. При това не в неопределеното бъдеще време, а в тогавашно историческо време. Въпреки напъните на това време да се самоизмисля и самомитологизира. Предусети не как живяхме социализма, а как социализма ни живееше. Говореше вместо нас, скандираше вместо нас лъжовно отлаганото „светло бъдеще”. Тази бутафорна публичност и до днес се страхува от можещите. Най-големият й страх е, че можещите (като Георги Марков) са независими.

„Покривът” рязко и категорично-иронично се разграничи от маршовите производствено-строителни епопеи на 60-те. Този роман отказа да се присъедини към езика на властта, не! - той направо въстана срещу превръщането на литературата във винаги удобна за (зло)употреба властова метафора, инструмент за репресии. Ярък пример в това отношение е измисленото „априлско поколение”. Георги Марков имаше куража да не бъде част от хоровото пеене на соцреализма, изговори като документална метафора и тогавашните, и бъдещите ни робства и несвободи. В романа заводът не е възторжен „завод на живота”, а неудържимо саморазрушаваща се под напора на изначалната си конструктивна сгрешеност система, „извратена още в зачатието си”: „От тук нататък всичко е само последствие. Равновесието на силите е нарушено и процесът трябва да отиде до край, до своята физическа невъзвратимост или по-ясно - до своята смърт. Тласъкът е толкова силен, че дори в краткото време на мигновенността разрушението ще получава все по-голям замах, то ще бъде поощрявано от всичките детайли на конструкцията, които при нарушеното равновесие на силите не биха могли да съществуват другояче, освен като агенти на смъртта.” Накърненият „принцип на градивността” неизбежно се превръща в „принцип на разрухата.”

След рухването на „великия покрив” на социализма останаха внушителни, безсмислено-тържествени развалини, и което е по-лошо - развалини от хора, които все още не смеят даже и да си помислят, че „великия покрив” - тоталитарсоциализма с налудничавата му амбиция да се разпростре над всичко - вече го няма (или почти го няма). Нещо повече: тези развалини от хора отглеждат и възпитават нови и нови бодри и безпаметни развалини от хора. Едно от най-грозните престъпления на тоталитарсоциализма е погубването на човешката индивидуалност, разчовечаването на човека, обявяването му за съучастващо „колелце и винтче” в репресивната машина на уж най-човеколюбивия строй. В историята на новата българска литература никой не е изричал по-сурово неверие към щампата „народът никога не греши” от Георги Марков: „Народ ли? Народът е колективна курва, която няма равна на себе си!

„Покривът” е не само първият български антитоталитарен роман, който така мащабно показа тоталитарсоциализма като чудовищна историческа лъжа, чудовищен театрален спектакъл, човеконенавистен рушител на общочовешки ценности. Впрочем предчувствие за това беше още Талевият роман „На зовой”, писан през 30-те години на ХХ век. Димитър Подвързачов, Райко Алексиев, Трифон Кунев, Димитър Шишманов, Данаил Крапчев и неговият вестник „Зора” пак по това време на висок глас коментираха репресиите в Съветския съюз. С карикатурите си в „Пладне” и със словото си Илия Бешков беше един от първите дисиденти на неуспялото у нас дисидентско движение доста преди ерата на „социализъма”. Това е само част от другата българска литература на ХХ век, която днес е съзнателно избутвана в един едва забелязван ъгъл с надеждата да бъде окончателно забравена. Инакомислието винаги е неудобен свидетел. В началото на 90-те почти незабелязан от критиката мина романът „Хроника на жестоките дни” от Филип Дахилов (писан още в началото на 60-те без никаква надежда да види бял свят), който неподражаемо описа гордостта на социалистическата ни индустрия. „Кремиковци” като концлагер за пречупване на съдби, като отровител на души. И черно на бяло изрече: „това е общество без истини” много преди „Екогласност” да каже същото пред „Кристал”. Не случайно в началото на 60-те екологията у нас беше секретна, строго охранявана забранена тема, а през 80-те - повод за дисидентство.

В едно общество без истини само подранилият рокаджия Марципана (уж ”второстепенен” герой в „Покривът”) и неговата банда, обявени единодушно от „гражданството” за социални аутсайдери, могат да извикат предизвикателно истината (която никога не е една-единствена) в лицето на доволстващата, винаги оцеляваща безгражданственост: Доволстващата безгражданственост така и няма да проумее мелодията на протеста, която настоява, че „тридесет и една хиляди лева са по-малко от тридесет и една капки вино, още по-малко от тридесет и една целувки и съвсем по-малко от тридесет и една капки кръв”.

Истинското завръщане на „Покривът” в българската литература и култура тепърва предстои, то е гражданско действо, което работи пряко за мъчителното преодоляване на тоталитарното минало. Този роман е и една нова, все още недостигната у нас култура на паметта. Жертвите на миналото тук не са чугунени пропагандно-паметни знаци, а реални хора. Из Българско обаче „антитоталитарна литература” все още звучи като странен неологизъм, макар че тази литература отдавна би трябвало да е христоматийно известна, четена и препрочитана. Несъмнено „Покривът” заедно със „Задочни репортажи за България” ще имат почетно място в бъдещата „Българска христоматия по антитоталитарна литература”.

 


Георги Марков. Покривът. София: Сиела, 2007.

 

 

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.12.2007, № 12 (97)