Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАМЕТ ЗА СВИЛЕН КАПСЪЗОВ

Вихрен Чернокожев

web

Навършиха се 70 години от рождението и 19 години от убийството на Свилен Капсъзов - поет, журналист, депутат от ДПС в 36-то Народно събрание и пръв главен редактор на в. "Права и свободи". Макар никога да не е бил член на ДПС, но с неотклонното намерение да бъде глас на помаците в Родопите. По това време в редколегията на вестника бяха и Радой Ралин, и Борис Димовски - винаги на страната на малцинството. Централата на ДПС и този път запази гузно мълчание за Свиленовата годишнина...

И днес, през септември 2011 г., когато мисля за Свилен Капсъзов, думите упорито отказват да се подредят в минало свършено време. Няма да разказвам спомени за него: помня Подвързачовите думи как се прави този жанр: зрънце историческа истина се залива с пълен котел вряло самохвалство. Ако Свилен ни гледа сега някъде отгоре, искам да му кажа, че книгите, които ни остави - не са ми никакво утешение. Докога ще се повтаря все това: първо да убиваме своите поети, после - виновно да ги възкресяваме... Какво ни остава - да се дивим на прогледа му до същината - сякаш сме забравили, че поетите идват от много далече и отиват много далече. За мен Свилен е поет от Яворово коляно. Той знаеше какви унижения ще му струва всеки честен стих, знаеше, че зад всяка дарба усърдно дебне някой хайта палач, но макар и капка в океана, запази формата си. И в най-робското българско време той живя свободен, непоклатимо си вярваше, че:

И бяс, и чума да върлуват,
след теб и Юда да върви,
но прав ли си - недей умува -
ори си нивата, ори.

За Свилен Капсъзов Родопите бяха Българията, която го боли. От него искаха да бъде - по собствените му думи - "един от многото литературни клакьори и блюдолизци на живковизма, но непременно с родопско-помашки нюанс". Опитите да бъде етикитиран от Владимир Голев и другите охранители на соцреализма единствено като родопски поет са си едно удобно за властимащите тогава пропагандно клише. Защото близкото слънце на неспокойната и горда Родопа от дебютната му книга "Близко слънце" (1973) неотвратимо ще започне да излъчва предчувствието за "Обреченост" (1986) и чак след смъртта му на 15 септември 1992 г., когато е старателно "катастрофиран" от специално обучения служител на ДС Георги Едрев "при неизяснени", а всъщност съвсем ясни обстоятелства, ще се появят "Осъмвам над загадка" (1993) и "Краят на потоците" (1994). В антитогалитарния роман "Краят на потоците", мислен и писан още в началото на 80-те години и по времето, когато Свилен - уволнен поради "непригодност" от Хайтовото сп. "Родопи" - е бетонджия в Домостроителния комбинат в София, "главен герой" не е родопската песен, както твърдеше Ганка Найденова, а погавреното от "възродителите" и дулата на техните танкове човешко достойнство. "И Асен, аз вътре пак Хасан" - ще каже в края на романа под черните оченца на автоматите един от неговите родопчани. Впрочем още в началото на 80-те години в триптиха "Ехо от Орфей" Свилен вече беше предусетил смъртта си, беше вече видял как се търкулва "неразумната" му глава:

Но в миг на кърваво трептене
(в часа на недостойната ми смърт)
узря прозрението в мене,
а - глух - не чу ми думите светът.

Поезията на Свилен Капсъзов в "Обреченост" и "Осъмвам над загадка" е съдбовен възел от милион въпроси, окървавени притчи и монолози на сърцето, но над всички тях е питането: Човешки ли е този свят, който "трепери от страх и сънува нощта", а умът е "маската на тумор"? Поетът не чакаше 10 ноември 1989-а, за да заговори за уродствата на тоталитаризмите, за срамния "възродителен процес" срещу помаците в Родопите през 1976-1979 г. - генерална репетиция за другия "възродителен процес" срещу турците в България през 1984-1985 г. По повод на предложената през 1978 г. в издателство "Български писател", а по-късно и в сп. "Родопи" Свиленова "Приказна поема" - реплика на Кавафис (" В очакване на варварите") и стихотворението "Експериментални кучета" възродителят-енциклопедист Николай Хайтов съчинява и изпраща до съответните служби в Държавна сигурност следният литературен донос:

Нещата са назовани твърде ясно, за да има нужда от обяснение кои са тези ВАРВАРИ РЪЖДИВИ... Не е мъчно да се разбере кой е и ЦАРЯТ на най-славната, най-културната и от всички "най...най... страна", който решава ДО КОСЪМ ДА ПРИЛИЧАТ ТЕ НА НАС, т.е. останалите българи. Проследете как са описани "царедворците" - като МЕЧКИ и ХИЕНИ В КЛЕТКИ със ЗАСТОЯЛА КРЪВ В ОЧИТЕ ИМ, които се запътват към МАСИВА ЗЛОЧЕСТ, за да оставят БЕЗ КОСТИ неговите обитатели.

"Приказна поема" на Свилен Капсъзов естествено е останала непечатана в 1978 г., а и по-късно авторът й я смята за непретенциозна, макар че идеята му е да открои "многоликата диващина в цивилизацията и непритворната цивилизованост в "диващината". Доносителските прочити на Николай Хайтов и Величко Караджов (тогава първи секретар на ОК на БКП в Смолян) откриват обаче неочаквана многопластовост, многозначност; спокойно може да се каже, че те са принос в литературознанието. Тук няма как да не си спомня една от темелните епиграми на Радой Ралин: "О, доносничество, ти велико средство,/ що запазваш сатиричното наследство".

Читателю, имай търпение за още десетина реда от доносническото съчинение на Николай Хайтов, защото те - макар и опосредствено - са документално свидетелство за една особено актуална, но потулвана, заобикаляна не само днес тема: идентичност и асимилация. "Възродителният процес" не според проф. Искра Баева и проф. Орлин Загоров, а в изгнаническата литература на мюсюлманските общности. "Приказна поема" говори за позорния "възродителен процес в Родопите като за насилствена асимилация, насилствено присвояване на самоличности, заличаване на самоличности. Още няколко реда от доноса Хайтов:

Човек трябва да е прекалено разсеян, за да не разбере за кого е думата в тая приказна уж поема на Капсъзов или трябва да е на неговите позиции, за да се прави, че не разбира кой и с какво е предизвикал изблиците на тъмна злоба в стихотворната му изповед "Приказна поема".

Ето стихотворните дела на Капсъзов - продължава Хайтов - с които още през 1978 г. изрази враждебното си отношение към партийната линия по възродителните процеси в Родопите... От 1979 г. насам не един, а няколко бивши турци станаха български поети и всички до един написаха кой отделни стихотворения, кой цели химни в прослава на българското си отечество. Само бившият български мохамеданин Капсъзов не отрони нито дума - нито за България, нито за отечество, нито за родина, нито в първата, нито в новата (втората) си стихосбирка, която носи знаменателното заглавие "Обреченост".

Не "всички до един", не всички писаха, както твърди в доноса си Хайтов, химни в прослава на възродителите. Ако бащата Хасан Карахюсеинов - пръв приятел на председателя Джагаров - един от идеолозите на "възродителния процес", се помирява с участта си на награждаван и толериран от живковата власт поет, то синът му Мехмед Хасанов Карахюсеинов - също поет (и художник) - се самозапалва на 2 февруари 1985 г. в знак на протест срещу т.нар. "кампания по смяната на имената" на турците в България. Стихотворението "Горене" от посмъртно издадената му стихосбирка "Не по ноти" ("Стигмати", 1999) още е жив факел на протеста, който осветява гузното мълчание:

Горят гърдите ми! Горя, горя...
Това не е насън, а е наистина.
Като дърво, откъснато
от своята гора
след мълния,
сред пламъци увисвам.

Към хайката по заличаването на името на Свилен Капсъзов като поет се присъединява и споменатият вече първи секретар на ОК на БКП в Смолян Величко Караджов. В проектиран, но непубликуван предговор към "Приказна поема", запазен в личния архив на Свилен Капсъзов (благодаря на съпругата на поета Фани Капсъзова, която ми го предостави), Свилен пише:

В един от секретните си доклади до Секретариата на ЦК на БКП през 1980 г. Живковият гордокрил избраник Величко Караджов поднася върху 170 страници нравствено-политическите "портрети" на независимите интелектуалци от Родопите. След като привежда цялостно (наред с други мои произведения) "Приказна поема" той въпросително - с клишетата на тогавашния партиен апарат - уверява премъдрите си надзорници:

Необходими ли са коментарии? Усещат ли се, или поне донякъде подсещат ли тези стихове за приказно красивите Родопи, за всестраното и ускорено тяхно развитие, за прекрасните й хора, за ведрата обстановка, за новия живот... И не са ли обясними тогава песимистичните настроения, черногледството и раздразнението, кавгаджийския тон и подход на младия поет и журналист Свилен Капсъзов?

Наред с всичко друго тези "синтези" доказват - завършва текста си Свилен Капсъзов - от каква духовна уродливост сме били зависими и в какъв мизерен климат се е мъчила да диша трагичната българска култура.

Тук искам да припомня фрагменти от едно знаменателно изказване на Свилен Капсъзов за гаврата, наречена "възродителен процес", пред 36-то Народно събрание. Денят е петък, 31 януари 1992 г.:

Един от най-изпитаните методи, прилаган винаги в критични социалнополитически моменти на България, е така нареченият "възродителен процес". И тъй като за българската общественост и за световната е известна или има гласност само последната фаза - 1984-1985 година, аз съм задължен да внеса известна яснота за пространството и времето на този процес, който в южните покрайнини на нашата родина се разви в течение на десетилетия. И тъй като бяха - на нашата общественост вече са влезли в обръщение във вестниците някои селища, които са имали злощастието да изпитат именно тази сила на тоталитарната система и всички гаври, които тя може да приложи, за да унижи човека,... за да можем да бъдем подчинени. Известни са например Кладница, Брезница, Мадан, Баротин, Якоруда, защото там бяха най-фрапиращи самите действия. И то преди всичко от периода 1970-1972 г., а има още един, още по-ужасен и злощастен период, който е през 1959-1964 г.

Ще бъда конкретен, а не многословен. Тъй като спрямо министър Соколов бяха отправени обвинения, че той е предприел маса съкращения и мотивът е "участие във "възродителния процес". Мисля, че цифрата, която той упомена, е твърде скромна. Мисля също така, че тези не са най-големите бабаити. Има много по-големи и ще си позволя да спомена някои от тях, които са действували предимно в Баротин, Мадан. Тук ще отворя една скоба, за да напомня на един народен представител, чието име не искам да споменавам, от миналия път, че в България съществували терористични турски групи на политическа основа от 60-те и 70-те години. Един социолог, от чиито познания и изследвания се е възползувал Централният комитет на Българската комунистическа партия, декларира пред много журналисти, че до 1984 г. такова явление не съществува. Ако господинът иска да трансформира или да преоблече някои криминални престъпници от турски произход като терористични политически групи, това си е негов проблем. Ще си позволя да оглася някои имена, които тук-там са се споменавали и които са се проявили най-вече в Баротин и Мадан през 1972 г., но техният опит по-късно е приложен през 1984-1985 г.: полковник Пенков от Гранични войски - Гоцеделчевско, полковник Комитски, полковник Цанев, полковник Никола Лалчев, полковник Касапов, полковник Георги Кременаров, полковник Иван Георгиев, Неделчо Лефтеров.

Границата на Родопите е интернационално гробище. Там са погребани не само българи от всички етнически групи на страната, но има и чехи, германци, унгарци и всякакви, които са имали наивността, че могат да преминат тези телени ограждения.

Цитатът е дълъг, но е цитат за помнене - затова не си позволих да съкращавам. Няколко месеца след това изказване (точно на 15 септември 1992 - рожденият ден на "възродителя" Хайтов), Свилен Капсъзов ще бъде ликвидиран "при пътно-транспортно произшествие". Деветнайсет години след бруталното му убийство медиите у нас вредом разтръбиха вековния юбилей на диктатора Живков, министър-председателят Бойко Борисов откри Музей на социализма, а Народното събрание, доминирано от неговата партия ГЕРБ, упорито отказва и отказва да признае позорния "възродителен процес" като геноцид. Как да не си спомня знаменателния апостроф на Радой Ралин: "Свободата - блян недостижим -/ на втория ден се превръща в режим".

 

 

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.09.2011, № 9 (142)