Казвал съм и пак ще повторя: отдавна вече не ме радва богатството на българската сатирическа традиция. Покрай всичко друго, то е и белег от българските неизживени робства и злочестини, от българските несбъднатости и нищетата на идеите, обичайно прислужаващи на интереса. Тук ми се ще да припомня нещо от анатемосваното стихотворение "Идеи" на Димитър Подвързачов:

Днес Ленин, утре Декобра,
Хер Шмекерсон или Панерги -
На всичко вика все ура
Свърхпросветений Ганин Герги.

Още отпреди "Криворазбраната цивилизация" карикатурното е най-естествената ни среда, без която не можем. И горе-долу пак от това време вместо да постига "формални идеалитет на негативното" (по израза на Чавдар Мутафов) хуморът най-често е бил използван като санкция срещу опонентите или, по-меко казано, птичка за партиен кафез. Така е до най-ново време.

Ужасяващо монументалните клишета, с които десетилетия наред затрупваха творчеството на Смирненски, трябваше да внушат, че той е строго инвентаризирана и охранявана партийна собственост. После един поет ни предложи как да препускаме наред без червените ескадрони. Като че ли литературата е делови президиум, където творбите се свалят и качват според конюнктурата. Пред дилемата "или-или" предпочитам "и-и". Разбира се, в българската словесност има място и за "Червените ескадрони", само че те трябва да бъдат на собственото си място.

Неслучайно хумористично-сатиричното творчество на Смирненски се свързваше единствено и главно със сътрудничеството му в комунистическото списание "Червен смях", "Барабан", "Българан", "К"во да е", "Смях и сълзи", "Маскарад" бяха неговият грях. Всъщност истинското рожденно място на Ведбал е в "Българан". Неговите идейни батковци" (Полянов, Ив. Генчев) непрекъснато го обвиняват, че "разваля таланта си" сред българановците; "Българан" бил "неговата ахилесова пета". Но и Крум Кюлявков, един от основателите на "Червен смях", идва пак оттам. Българановската традиция при формирането на т. нар. ляв сатиричен фронт през 20-те години е повече от очевидна, само че тя не е угодна на партийните влъхви. От българановския кръг са и Каралийчев, и Васил Павурджиев, и Жендов, който по-късно ще обяви, че "карикатурата има право на живот само ако е оръжие на партията". Отде да знае той тогава, че това оръжие на партията ще се насочи и срещу него.

Въпреки ироничната оценка на Боян Пенев и двата "Българан"-а са цяла епоха в българската култура. Не само защото навреме прозряха социалната и нравствената енергия на смеха, особената му "проводимост". А и способността му да твори култура чрез конфликтно-ироничното смисловопораждащо общуване между свое и чуждо (отношението към модернизма напр.).

Докато българановският кръг изглежда консервативно затворен в ежедневните гротески на "криворазбраната цивилизация", "Червен смях", без собствена традиция, е изцяло под желязната пета на войстващата комунистическа партийност: по формулата "Или те нас, или ние тях". Райко Алексиев например категорично отказва да сътрудничи там, спечелвайки си малко по-късно Жендовите обвинения в "шутовско угодничество пред буржоазията". Истината е малко по-друга: той пръв разкри в карикатурите си единосъщия корен на комунизма и фашизма - това не можаха да му простят; но то е друга тема.

Така или иначе, Смирненски е нарочен за партиен поет, макар че, както ще се разбере накрая, възторжената му душа ограничено не понася партийните надзиратели. Известно време той дори си позволява волността да сътрудничи едновременно и в "Българан", и в "Червен смях". В неговите още юношески представи революцията е етически идеал, романтична приказка за сътворението на света, а не политическа доктрина. Вместо оживотворяващата епикурейска радост от света се появяват сатири по задачите, злободневки, писани с безспорно версификаторско умение, но без особено вдъхновение. Класическите "Приказки за стълбата" и "На гости у дявола" още не са написани, но тъкмо  те ме карат да мисля, че Ведбал е научил много повече от Подвързачов и Георги Михайлов, отколкото от Полянов или Кюлявков.

Така или иначе от левите плакатно-монументални карикатури в "Червен смях" животът почти нищо не остави. Тези класови, теснопартийни агитки срещу "буржоазията" днес сменят (съвсем не неочаквано) посоката на въздействието си и се обръщат като бумеранг срещу идеите, които някога са защитавали.  Казвам това не от желание просто да сменя знака пред скобите; разгледайте ги сега и вижте как от яростно комунистически те всъщност са станали антикомунистически. Само два-три примера: В "Червен смях" (№ 50, 31 дек. 1920) Крум Кюлявков е нарисувал Маркс с изваден меч. Отдолу стои емблематичният лозунг: "Пролетарии - всички под знамето. Мечът е изваден!" Изваден за какво? - пита се днешният читател. Той вече знае, че не за защита - за насилие е изваден, защото всяка революция по рождение е насилие и може да роди само насилие.

"Червен смях" по особено документален начин съчетава комедията и трагедията на комунистическата фразеология - уж най-хуманната, а пък открито проповядваща насилие, класова омраза, нетърпимост към всяка другост. Стоян Венев рисува как би се предрешил Левски в "наше време": с бомби, пушка и накрая чук - да е по-"пролетарско". Въпреки че немалко от злободневките на Смирненски са впримчени в "идиотическия" (изразът не е мой, а на Разцветников) пролеткултовски канон на Полянов, те все пак не достигат изстъпленията на един Любен Дюкмеджиев например за "червената метла". Или фанатизма на Ясенов, който в злободневката си "Култура" направо заявява:

Списания, театри и афиши,
Концерти и дори каквото щеш,
Навсякъде една воня мирише,
Навсякъде - един и същи леш.

Писания като това са накарали неговия литературен кръстник Страшимиров да каже: чужд съм ви, чужди сте ми... Пак в "Червен смях" (№ 57, 1921 г.) е публикувана карикатура от Иван Милев - един от модернистите в изобразителното изкуство - на тема европейската помощ за гладуващите в Русия. Текстът под нея "Ще ви дадем от провизиите, ако не сте болшевици" недвусмислено насочва към разрушителната сила на болшевизма. "Червените ескадрони" са само едно приказно видение за "вечна обич, вечна правда над света". Те бяха надеждата на Смирненски за промяна, а не зов за изтребление. Който е чел разказа "Очи", знае, че Христо Измирлиев не би се обявил срещу правото на друго човешко същество да бъде.

Смирненски сякаш е предчувствал, че революцията не е сам фойерверки, "ураган от искри". В началото на разломната 1923 г. той помества в сп. "Маскарад" ироничната елегия "Рицари след бой", на която соцреалистичните псалмопевци съвсем съзнателно не обръщаха никакво внимание. Защото тази елегия е своеобразен апостроф към "Червените ескадрони".  В "Рицари след бой", "любимата дева" - революцията, явно оставя излъгани своите рицари щедро обещавайки им "сребристата девствена лилия" на правдата и свободата.

След рицарски празни усилия
Не зърнахме нийде в света
Сребристата девствена лилия,
Която тя нам завеща.

Но верни на светла утопия,
Живота всуе ни гнети:
Пак носим на дървени копия
Железен товар от мечти.

С душа през неволи пречистена,
Ний бродим в житейския лес
И шепнем си тихо: "Наистина,
Добре, че умре Сервантес!"...

...Но нявга сред шумната столица -
за нас монумент ще блести,
сграден с неплатените полици
и скъпо платени мечти...

        Тук Смирненски се прощава със знамената и фанфарите на една неосъществима мечта. Прощава се и с най-голямата си илюзия: че революцията, историята могат да направят човека свободен. Всеки сам носи на своето дървено копие свободата или несвободата си.

Като последна дума към своите идейни надзиратели Смирненски остави безподобната си "Приказка за стълбата". Кръстьо Куюмджиев казваше, че с времето всяка творба, и най-гениалната, се отдалечава от нас, нещо в нея умира. "Приказка за стълбата" - напротив - умножава с нови и нови значения своята вечност. Като казвам това, знам, че тая вечност е и тежък кръст, и проклятие; нищо не бива да бъде наказвано с вечност.

Ако "Приказка за стълбата" беше написана само заради безобразията около работническата кооперация "Освобождение" - отдавна да е забравена. "Приказка за стълбата" е приказка за несбъдливостта на човека, разпънат на стълба между земята и небето, между злото и доброто. Тя е за героя - нагоре по стълбата, която води надолу, - в него неизбежно дреме и плачът. "Приказка за стълбата" е изповедално предупреждение към бъдещите хора: в геройството има и неподозирани зли сили. Злото не е някаква изключителна чудовищност, а и обикновен, делничен фанатизъм - най-често партиен, бронзово-гранитно недосегаем. Когато героизмът, саможертвата се лишават от човешка, близка цел - става страшно. Защото той, героят, не иска да знае какво става около него, пренебрегва достойнството на човека, правото му на свободен избор. "Приказка за стълбата" е и за всички ония, които не искат да знаят какво става около тях. И тогава, както писа в едно свое отдавнашно стихотворение Радой Ралин, настъпва катастрофичен "очепад, ушепад" - въобще - Ад. Неслучайно тъкмо по времето, когато живеехме в социалистически лагер и мисленето ни беше лагерно (или - или) Радой Ралин, Добри Жотев, Константин Павлов, дори Аржентински - всеки посвоему продължи българската Дяволиада. Тя очевидно не започва със Смирненски и няма да свърши със стиховете на Константин Павлов и Биньо Иванов. Ала това са вече все неща, за които съм писал - не ми се иска да се самоцитирам, както се изкуших да сторя в началото. Затова - спирам дотук.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 1999, № 2-3
© Електронно списание LiterNet, 03.04.2000, № 4 (5)

Други публикации:
Български език и литература, 1999, № 2-3.