ПРОГОНЕНИТЕ „ПЕСНИ ЗА МАКЕДОНИЯ”
(Пред 155-годишнината от рождението на Иван Вазов)

Вихрен Чернокожев

web

Има сред 22-томното издание на Вазовите събрани съчинения от 70-те години на миналия век една малка книжка, която свръхидеологизираното ни соцреалистично литературознание десетилетия наред старателно потулваше. Нейното име е Песни за Македония. 1913-1916 (Книгоиздателство „Т. Ф. Чипев”, 1916) и то може би обяснява всичко. Изкуствено създаденият от тогавашната Европа-хищница още през 1878 г. след Берлинския конгрес „македонски въпрос” и в наше време се решаваше както през 30-те години силово - по коминтерновски - с постановления на ЦК на БКП. Чудно ли е тогава, че във вече споменатото издание Вазовите Песни за Македония са старателно цензурирани от страх да не излязат наяве стари вражди и съперничества. Там няма да намерите „Па шта си ти?”, На Македония, На сръбските поети, Мъртвите долини в Македония, Освободените градове... Ето как соцреализмът прочиташе и почиташе Вазов. Едва ли има смисъл да изброявам всичките скрити, зачеркнати, затрити стихотворения. Като това например:

Скрий, че си българин в най-българския край;
че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата, и горите македонски.

От памтивека Македония е земя на българския дух, „люлка на гиганти и на слава”; нали тъкмо българите от Македония - Паисий Хилендарски, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Неофит Рилски, Григор Пърличев, братя Миладинови, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, Натанаил Охридски, Партений Зографски, Райко Жинзифов - положиха там темелите на Българското възраждане. И ако днес България официално е признала независимостта на Македония, трябва ли да се отказваме от културната си памет? В 1990 г. Тончо Жечев казваше, че Македония и съдбата на македонските българи „продължават да са живата, кървяща рана на България и българите”. Не съм сигурен дали и тогава, и днес - през април 2005 г., това е така; сега политическите реалности са други, не можем да си искаме Македония и езика, нито Егейска Тракия между долните течения на Марица и Струма. Когато обаче откъм Скопие пак, и пак се чуват гласове, че и Паисий бил техен, как да забравя Вазовата патриотична ревност, с която той не се умори да повтаря и потретя в македонските си песни: „Но таз земя е наша, наша, наша!/ Светата българска я реч оглаша,/ земя е скъпа нам”. Да се откажем от Македония като земя на всичко българско, означава да се отречем от националната си идентичност. Как да забравим свещения трепет и преклонение на братя Миладинови пред разпятието на Македония в „Македонски сонети” (1883):

Там, там душите и сърцата братя!
Там нашите стремления, мечти;
там нашите очи, умове, обятья,
там нека всичко българско лети.

Във все по-глобализиращия се свят е по на мода да си европеец, отколкото българин, но който не е отнякъде, той е отникъде. Наскоро в. „Труд” ни поздрави с „Честит Великден, православни европейци!” Е, като сме европейци, не сме ли вече българи? Нация без национални идеали е „тяло без душа”. Това, което някога с лека ръка беше наричано „великобългарски шовинизъм”, не са ли просто българските болки на паметта заради всичко българско? Днес колективната историческа памет все повече избледнява, може би някой ден по „Песни за Македония”, които се появиха във второ издание едва през 1995 г., ще учим историята си. Не просто защото те са част от българската национална епопея, а защото по своему разказват историите на хиляди хора, въвлечени във „вихъра на зла омраза”. През 1920 г., вече в залеза на своя живот, Вазов ше каже по повод на знаменитите 14 точки на Уилсън, че трагичната съдба на Македония е „светотатско посегателство върху разума, съвестта и чувствата”. Ала не чувството за мъст подкрепя ръката на поета; него неизлечимо го боли Българията. Затова и в стихотворението На сръбските поети отговоря на хулителите си:

На вражди не съм сеяч,
ни певец на озлобление,
мойта песен днес е плач
на сърца, души ранени.

Кой, ако не Вазов беше орисан да заговори в тия бранни дни с гласа на България? Неслучайно в отзива си за Македонски песни Кирил Христов ще напише: „Никой друг в нашата млада културна история не е бил щастлив като Вазова да бъде изразител на преживяванията на своя народ през толкова разнообразни исторически събития, през толкова голям период, тъй богат на съдбоносни пертурбации...”

Вазовите македонски песни повече няма как да бъдат смотавани под миндера; то значи, че сме обидили най-напред кръвта си. Не прословутата Бакалова „муза в мундир” е написала Българският Бог, След Сливница, Полковете, Аllons, enfants de la Patrie!, На англо-френските пленници, Свети Клименте, Радостта на сенките, Нашите дни в историята, Там, в Солунския край... През 1916 г. България е разпъната на кръст и крахът на националната идея е повече от очевиден, но въпреки всичко Вазов се е надявал поне в песните си да събере Отечеството цяло. Те бранят не само откъснатите от живото тяло на България земи; те бранят границите на човешкото ни достойнство, надеждата за ново духовно възраждане. И не на последно място - традиционните общочовешки ценности: мир, труд и творчество. Другата Европа, която да е „жрица на духа” - нея мечтаеше поетът. Дори когато балканската взаимност изглежда мираж, Вазов пее: О, Боже, дай любов, дай сговор. В Националния исторически музей в София има една дълго скривана „Историческа карта на Велика и обединена България” от 1943 г. с Охрид, Тракия и Западните покрайнини. Там всеки град е отбелязан с портретите на националните ни герои. Охрид и Силистра едва ли ще са пак в едни граници, но върху картата на българската духовност, начертана вдъхновено от Иван Вазов, те остават сега и завинаги едно Отечество. Само национални поети като Вазов имаха мъжеството да повярват, че даже това, което ни убива, ни прави по-силни.

Когато през 1915 г. българската армия воюва със сърби, французи, англичани, Македония е част от Сърбия. В редовете на македоно-одринското опълчение през 1912-1918 г. заедно с българската армия са 20 000 доброволци. Българската армия тогава се предвожда от генерали, родени в Битоля, Охрид, Ресен, Щип. България не воюва като окупатор, а в защита на историческите си корени и националните си въжделения. Да припомням ли, че през същата тази 1915-а година Димитър Талев посреща българските войски в родния Прилеп. И нему не простиха - както и Вазову - „поетическата география” на Македония, която той публикуваше във в. „Македония”. Днешните млади българи не знаят нищо за публицистиката му в същия вестник, заради която е осъден и затворен в лагера „Куциян”. Това е друга, мъчна и заплетена тема, но тя се докосва и до съдбата на още българи от Македония като проф. Любомир Милетич, проф. Александър Станишев, проф. Александър Балабанов, Симеон Радев, Йордан Бадев...

Макар да са композирани в маршова стъпка, Песни за Македония таят по-дълбок смисъл от полеви дневник на дълга, дневник на българските победи и покруси. Там историята - такава, каквато е станала - си е все същата незащитима човекоядка, трагически величествен спектакъл, в който нито фанфарите на победителите, нито стоновете на победените заглушават безсмислието. Вазов цял е в трагичното чувство за историята с престъпленията, бедствията, жестокостите. Тя е „триумфи, слава”, но и „стихия на коварство”. Там няма справедливост, хуманни идеали, там няма победители и победени; в края на краищата бедствието на войната поглъща и тираните, и жертвите. Всяка война - дори и „справедливата” - е бягство от разума. В бурни времена фанфарите съвсем естествено заглушават поезията. Откакто свят светува врагът и от двете страни на бойното поле е „подъл и коварен” и само „мъртвият не ни е вече враг”. Но въпреки патриотическите си екзалтации и даже „бойни” викове, Вазовите Песни за Македония не таят омраза към чуждия, към врага. Преодоляването на омразата е най-голямата победа. И Вазов както българския войник е готов на всеопрощение към вчерашний враг. Врагове ли са ония, които по волята на случая делят съседни болнични легла; дори и войната не прекъсва пътеката от човек до човека. Там светът невинаги е разполовен на добро и зло, приятели и врагове. Далечните „французи, кафри, сенегалци”, избрали да подкрепят „издъхващата сила на тирана” вместо равенството, братството, свободата, са „роби” и „страдалци” на собствения си избор, „глави навели под срамът”.

В есето си „Физиология на грабежа” (1848) Фредерик Бастия пише: „Има само два два начина за придобиване на средствата, необходими за запазване и подобряване на живота - съзиданието и грабежа”. Вазов избра съзиданието; въпреки че едва ли е чел Бастия, интуицията сигурно му е подсказала нещо, което и съвременният тероризъм още не знае: грабежът винаги носи в себе си бацила, който ще го унищожи.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.06.2005, № 6 (67)
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 5

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 5.