Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЕТИКА НА АВТОГРАФА
(Писателските дарствени надписи в библиотеката на Радой Ралин като градиво за алтернативната ни литературна история)

Вихрен Чернокожев

web

Пред 90-годишнината от рождението на писателя

Според тълковните речници автографът е ръкопис, написан изцяло от своя автор; отделен саморъчен надпис или подпис. Съществуват немалко изследвания върху историята, колекционерската стойност, търгуването, фалшифицирането на автографите на световноизвестни личности. Писателският дарствен надпис обаче не е просто любопитна авторефлексивна паралитература, самолюбива приумица на окололитературното. Писателският дарствен надпис може да бъде и особен вид автограф, своеобразен фикционален, компенсаторен (особено в периоди на тоталитарсоциалистическо безвремие, когато всеки опит за неформална общност се назоваваше груповщина) микролитературен жанр. Жанр, който тепърва подлежи на промисляне, тепърва чака българския си изследовател.

За Радой Ралин книгата беше най-неподозираната му радост, най-интимното му споделено човешко пространство, неговият истински дом. Особено произведение на изкуството, различно от всички други изкуства. Неслучайно той смяташе Гутенберговата цивилизация, изобретяването на печатарската машина, книжовната култура, за фундаментално достижение на човечеството.

В личната библиотека на Радой Ралин в продължение на повече от шест десетилетия са събирани, но и раздавани, невръщани стотици книги с дарствени надписи от особено близки, попътни или пък случайни "братя во Аполоне". Каталогизацията на тези книги тепърва предстои; тук особено внимание заслужава например проучването и на многобройните Ралинови бележки по белите полета - следи от активно творческо четене, наброски за бъдещи написани или ненаписани творби. Ралиновата библиотека не е само многотомен разказ за човешки съдби, за интелектуалната биография на своя създател. В нея са събрани много и различни сбъднати или несбъднати лични истории на литературата, които все още остават недопрочетени. Тези дарствени надписи всъщност са и част от интелектуалната биография, от сбъдване-несбъдването на най-новата българска литература в продължение на повече от полувек. В голямата си част това е другата българска литература на ХХ век, която съзнателно, волево или инстинктивно се отграничаваше от литературата на Народната република България; остана действено неприспособима към канона на социалистическия реализъм, където свободата на мисълта, свободата на словото и свободата на действието бяха партийно-политически договаряни и предоговаряни.

Целта на този текст не е да представи Ралиновата библиотека в количествени и жанрово-тематични измерения, в поредица от цифри, автори, заглавия. Ако писателският автограф не е рутинна процедура, клише, случайна бърза драскулка "за добър спомен", а особен вид документ за самоличност, лична и личностна паметна записка или приписка, то тръгвайки подир скритата му автобиографична памет, бихме могли да възстановим поне част от релефа на изгубената, неофициалната, неканоничната българска литература от втората половина на ХХ век. Писателският автограф е може би най-кратката, но и най-спонтанно общуващата изповедно-автобиографична форма на епистоларната литература, която в епохата на интернет постепенно отмира. Автографът е ясен, приглушен или пък напълно заглушен глас на съвестта, но и търсене на вътрешна свобода, отстояване на личното пространство. Един от малкото възможни по времето на тотолитарсоциализма прорези на другомислещото, на свободното слово срещу идеологията на насилието.

Особен интерес в личната библиотека на Радой Ралин представляват дарствените надписи от Атанас Далчев, Александър Геров, Борис Делчев, Веселин Ханчев, Блага Димитрова, Борис Христов. Сами по себе си те са паметни надписи, дълбани като в камък. По времето на тоталитарсоциализма, когато истинската публичност, свободната неограничавана от надзирателства и забрани културна комуникация е невъзможна, писателският автограф придобива особен смисъл и значение. Макар че е особен вид микролитература в сянка, която по принцип живее извън публичността, в частното, в интимното, писателският дарствен надпис, когато е промислян, говори самите неща в литературата, а не размишлява върху литературата. Кратко и ясно проговаря иначе неизговореното; преодолявайки себичното, покрай катадневното изрича същности: за свободата или несвободата на мисълта, на словото, на действието - като проблем не само на творческата личност, а и на човека изобщо. Проговаря отстояването на самоличности, присвояването на самоличности, заличаването на самоличности в една идеология на насилието сред тотално идеологизирана, манипулирана, манипулираща културна среда. В тази среда, разчитаща на масовата, принудителната колективизация на съзнанието, можеха да съществуват само неформални, полугласно-кулоарни или "кухненски" литературни кръгове.

Впрочем в библиотеката на Радой Ралин има и апокрифни автографи, които не са дарствени надписи. На 7 октомври 1955 г. в бр. 504 на в. "Стършел" Вълко Червенков - назначен от Сталин за генерален секретар на БКП - публикува с псевдоним Незван стихотворението "По повод на Износ на българско злато - бр. 503", посветено на Радой Ралин и художника Никола Мирчев: "Прочетох тирадата ваша, братлета/ за нашите чудо-момчета певци/ и виждам, за жалост, едни теманета,/ лъстивост ненужна, наместо венци...". Върху това сатирословно министър-председателско творение Радой Ралин е залепил ръкописна епиграма-отговор от Блага Димитрова: "Лъстивец, подлизурко неморален,/ да възхвалява скромните певци!/ Полага се възхвала, друже Ралин,/ единствено на важни големци".

Това е само малък епизод от "общуването" между властта и писателя в НРБ не само през 50-те години на миналия век, когато писането на епиграми беше израз на гражданска смелост, а на писателите плащаха щедри контрактации, за да се вдъхновяват.

* * *

Нека най-напред погледнем към автографите, които Радой Ралин неслучайно е адресирал върху титулните страници на собствените си книги към самия себе си и към най-близките. (Не нарушавам дискретността, огласявайки един микролитературен жанр, предназначен за лично ползване; още през 1983 г. Радой Ралин месеци наред ми доверяваше библиотеката в работната си стая с книгите, картините на Генко Генков, червения шал на Лаура и налъма, който така и не разцъфна. Благодарен съм му; още тогава успях да препиша с негово знание почти всички дарствени надписи! Дори имах идея да ги събера в една книга "Автографи за Радой". Благодаря и на Стефан и Таня Стоянови за предоставените ми сканирани автографи). Тези автографи на квадрат (бих ги нарекъл автоавтографи), са важно свидетелство за тайната биография на Ралиновите книги, за репресиите срещу неговото творчество по времето на литературата на "развития социализъм" в Народната република България.

Върху титулната страница на недоизгорената книга с народни епиграми "Люти чушки" (1968) Радой Ралин е написал с дебел червен флумастер:

Не е Тодора
за пред хора.

Казваше, че това е една от епиграмите му срещу Тодор Живков. Но този дебел, предизвикателно червен флумастер не е ли паметен знак за онази крайна форма на цензура-репресия, която не само ще изземе, ще скрие "Люти чушки" от читателя, защото "не са за пред хора", но и насипно ще ги предаде на огъня в пещите на Полиграфическия комбинат от страх да не би и у нас да се повторят чешките събития. Уви, не се повториха нито в 1968-а, нито по-късно! Няма друга книга в историята на най-новата ни българска литература от 1960-те и 1970-те години, която да е предизвиквала толкова панически страхове - не само у соцреалистичните властници, но и у довчерашни уж Ралинови приятели. Оказва се, че един писателски автограф от паметната Пражка есен на 1968-а може да бъде начало на цяла повест за страха. Пазя в библиотеката си екземпляр от първото издание на "Люти чушки", който Радой ми надписа на 27 август 1983 г.:

"На Вихрен Чернокожев - една изгоряла книжка. С обич. Радой".

Не, няма да разказвам за себе си по повод на Радой Ралин. Този автограф е върху контратитула на книгата, защото, преди да я надпише, Радой здраво залепи титулната страница за корицата. И ми разказа, че още на следната сутрин рано-рано, след появата на написаната от Богомил Райнов, но неподписана разгромна уводна статия-постановление "Сатирата - партийно оръжие" ("Работническо дело", № 328, 3 ноем. 1968, препечатана веднага и в "Литературен фронт", № 48, 21 ноем. 1968), един приятел, комуто вече била надписана, побързал да му я върне обратно в пощенската кутия. Ето я повестта за вледеняващия страх, сковавал душите на надзиратели и надзиравани в един "концентрационен свят", в който тенденциозността на партийно-пропагандните писатели беше на особена почит. Това тясно затворено и строго охранявано пространство неслучайно с гордост сочеше изолацията си от нормалния свят, самоназовавайки се лагер, прилагателно социалистически. Ала това е и повест за едно доброволно предадено, доброволно изгорено приятелство ден-два преди "Люти чушки" да бъдат тайно, страхливо предадени на огъня в полунощни часове. Нямах, нямам и сега, след близо 30 години, никакво желание да разлепя страницата и да узная името на "приятеля". Излитащите през комина на пещите на Полиграфическия комбинат обгорели страници, за които Ласло Наги ще напише стихотворение, също са неотменима част от поетиката на писателския автограф по време на тоталитарсоциализъм. Защото книгата е планомерно изземвана и унищожавана не само от складове, книжарници, но и страхливо, безпаметно самоизземвана, самоунищожавана от лични библиотеки и от памети. (Тук в скоби ще вметна, че в Сливен например, градът, който Радой винаги смяташе за свой, роден, - а вероятно не само там - по онова време е имало специален строго охраняван "затвор" за книги-арестанти, книги-изгнаници). Автоавтографите на Радой всъщност са естествен опит сега да бъде завършена, разрешена, приключена незавършената, неразрешената, прекъснатата някога - там и тогава ситуация.

Премълчаван, хулен и хвален, Радой Ралин, когото в дарствени надписи Любомир Левчев и другите тържествено-химнично назоваваха "поетът-съвест", "човекът-сатира", казваше: "Аз съм един унищожен писател и един убит сатирик!". Да, издаваха книгите му, но малцина знаеха истинската история на тези издания, в които творбите достигаха до читателите като "народ подир репресии". За да остави траен паметен знак за тези репресии, Радой Ралин имаше навика саморъчно да дописва, да извиква недоубитите си, старателно цензурирани от надзирателите по културата стихове и епиграми, завещавайки по страниците на книгите си неопровержими автографи-знаци за надзирателствата, издевателствата над словото по времето на литературата на "реалния социализъм" в НРБ. Свидетелства за зависимостите на тази литература от силово наложения партийно-политически диктат. От първия том на Ралиновото "Избрано" - "Поезия" ("Български писател", 1984) издателските редакторки Надя Кехлибарева и Людмила Исаева бяха изтръгнали 30 епиграми - при това вече печатани в предишни и по-предишни издания. С което само още веднъж доказаха, че Радой Ралин наистина е най-острият епиграмист, откакто съществува българската поезия. (Не случайно в един автограф голямата хърватска поетеса Весна Парун - против всички правила на българската граматика - ще постави акцент върху Ралиновото "мъжество на епиграм" "в този контраверзен свят"). Заплаха за социалистическата ни действителност ли се оказа например този Ралинов апостроф в "Избраното":

Участта си вече всеки я разбра...
- Прави се на улав и вика "Ура!"

Или този "О, миг, ти тъй си хубав, спри":

Свободата - блян недостижим!
На втория ден се превръща в режим!

Автоавтографите на Радой Ралин обикновено са адресирани към най-близките, към синове и внуци, които той смяташе за своя опора, за свое не само физическо, но преди всичко духовно продължение. Те не са просто себеописание "за добър спомен", "с най-добри чувства". Многострадалните си "Есенни къпини" (1972) с рисунките на Невена Коканова Радой Ралин е адресирал към първородния си син:

"Мили Кине, татко ти не успя в лириката, дано ти успееш. София, 14.I.1973. Татко".

Към контратитулната страница е прикрепена следната Ралинова приписка:

"Есенни къпини" е част от стихосбирката "Късни свидетели", която бе подписана за печат през м. май 1968 г. от редактора Андрей Германов и зам.-главния редактор Иван Давидков. В последствие редакторът Надя Кехлибарева и зам.-глав. редакторът отхвърлиха стихотворенията "Дикилиташ", "Сън", "Пепел", "Самоучител по свобода", "Анамнеза", "Епос", "Мълчаливо съгласие", "Анализ без резултат", "Отстояние" и "Оптимизъм". Така се получи новото заглавие".

Случайно ли в тази паметна приписка Радой Ралин многократно повтаря: редактор, редакторът? В литературата на “развития социализъм" в НРБ редакторският институт беше официално узаконен и назначен контрол върху информацията, партийна и административна цензура, надзирателство спрямо и най-малката проява на инакомислие в словото, изтръгване на всяка дума с протестен корен. (В един свой дарствен надпис Андрей Германов ще възкликне: "Радой, как ли шяхме да живеем, ако нямаше хора като теб!"). Заличавайки напр. "Самоучител по свобода" - ("Пълзящите са най-свободни./ Те могат драговолно да пълзят...") - цензурата всъщност прави опит да си присвои, да унизи и в края на краищата да заличи поетовата самоличност, обричайки я на несбъдливост. Защо "Есенни къпини"? "Те нямат сили да узреят - ще напише Радой Ралин в стихотворението "Бодли" - Остава рискът им отчаян/ свидетели да бъдат - късни".

И Александър Геров ще свидетелства (макар и апокрифно в единствен екземпляр) в защита не само на поетовата, но и на отнетата човешка самоличност изобщо. Автографът му към "Стихотворения" (1960) е сатирично избухване в мерена-непремерена реч, апокрифно-доверително предназначена за един-единствен читател:

Радой, Радой -
приятелю мой!
Да си писател днес, трябва да имаш свойство
да си безгръбначен, без достойнство,
да бъдеш някаква последна гад,
зависима от Полиграфиздат,
от Бълг Пис Издат,
от Лит Фонд Издат
и от всеки друг бюрократ.

1.III.1961                 Сашо

В литературния бит на НРБ професионалният живот на творческите общности (доколкото изобщо ги имаше, защото същинските литературни кръгове бяха немислими) често се оказваше тотално зависим от вездесъщите строго йерархично подредени институции-цензори - Полиграфиздат, Бълг Пис Издат, Лит Фонд Издат, изписани от Геров нарочно без пунктуация. Тази полиция по сигурността на литературата си имаше своя строго охранявана и спазвана тоталитарсоциалистическа граматика, в която властваше угодническото партийно-политическо повелително наклонение. Все така доверителен ще е Геров години по-късно, когато в "Най-хубавото" (1970) ще признае: "Радко, това съм аз". Да бъдеш "Аз, който съм", да отстояваш себе си, в онези години на старателно подравнявана маршово-колективистична истерия, беше опасно - всеки различен от масата и класата обявяваха за луд. (Не случайно Блага Димитрова ще каже от заглавната страница на "Име" (1972): "Мили Радой - Ние се държиме за едното име". И в романа "Пътуване към себе си" (1965): "Брате, в дните колективни станахме интроспективни". И в "Отклонение" (1967): "За повече отклонения, без преклонения!). Късни, документално точно датирани апокрифни свидетелства за отвоюване на парчета независимост от партийната директива - въпреки императивите на соцреализма. Късни свидетелства за свободата или несвободата на творческата личност. Те разкриват смисъла си едва сега, когато ги четем отдалечени от непосредствената литературна ситуация.

Когато Геровото приятелство с Радой Ралин, пожелано по Геровите думи за “2000 години напред", е подложено на изпитания, поетът ще напише в "Прашинки" не само под диктовката на своето “неспокойно съзнание": “Радой, не бива да ме мразиш! Аз много те обичам и съм много самотен. 24.ХI.1973 г. Сашо". Не разчитайте тук Геровата самота само като екзистенциален проблем, какъвто тя безспорно е, а и в съвсем катадневно-битов план. Винаги съм имал чувството, че Александър Геров беше най-самотен, космически самотен, на обичайните по онова време срещи с читатели, където единствената сигурна опора му беше Тамара.

Автографът съвсем не винаги е знак на взаимност, на заедност, на съобщност. Любопитен е един дарствен надпис-епиграма, озаглавен "Проклятие", сътворен от Пенчо Данчев - виден представител на тогавашната официална литературна критика. Върху титулната страница на книгата си панорамно назована "Писатели и време" (1962), той е написал:

Със пот преодолявай бариерата
на вечната литература,
щом толкова си тъп за кариерата
и сляп за всяка конюнктура!

22.XI.1962                 Пенчо

Укор или снизходителна похвала са тези нескрито иронични редове на мастития тогава критик, чиито статии се приемаха като постановления на винаги единствено правата партия-ръководителка? Своеобразен контрапункт на Пенчо-Данчевите иронизми, които, внушавайки вина, провал, подчинение, издават неприкрита способност за властване, за агресия, е автографът на Борис Делчев в мемоарната му книга “Познавах тези хора": “На Радой Ралин - неразумния рицар на честта в един свят на тотално угодничество, в знак на искрено приятелство (при всички обстоятелства). София, 26.ХII.1974, Б. Делчев".

Писателският дарствен надпис безспорно е и ритуалност, игра, близка до приповдигнатата тържествена театралност, но ако се вгледаме по-внимателно в късите му редове, в психологическия му профил, ще открием в повечето случаи изпитанията на общуването: инициатива, амбиция, опит за макар и няколкоредов бунт срещу сегашността и постоянно бягство в бъдещето. Но и чувството за изолираност, недостиг на близост, недостиг на общение, съобщност. Тук може да се проследи дори графологически цял паноптикум от чувства и ситуации, далеч не само литературни. Автографът в повечето случаи, но далеч не винаги, е знак за завършеност, самостойност, значимост във взаимоотношенията между пишещия и получаващия дарствения надпис.

* * *

Диктаторите в литературата, които през романтичния си период могат да изглеждат и като демократи, не са на почит в библиотеката на Радой Ралин. Макар че там е запазен и един любопитен дарствен надпис от проф. Васил Колевски - виден теоретик на партийния соцреалистичен патос: "На Радой Ралин - добрия поет и наивен човек, нанесъл ми най-голяма обида в живота, с надеждата, че ще чуя от него не само критика, но и самокритика". Автографът, както вече казахме, съвсем не винаги е израз на почит, на взаимност и съмишленичество. Автографът може да е и желязната маска, през която се процежда гласът на надзирателя. В случая ключовата дума е самокритика. Самокритиката беше "право и задължение на всеки партиен член", важен крепежен елемент от строго охранителните идеологически функции, които възлагаха на литературата на "реалния социализъм" в НРБ, защото поддържаше винаги тлеещо чувството за вина, провал, подчинение, малоценност.

Ралиновата библиотека е хранилище-памет на другата, алтернативната българска литература на ХХ век, която въпреки всички опити остана неприспособима към канона на социалистическия реализъм.. Алтернативната българска литература, която не беше класово-партийна, “социалистическа по съдържание"; в която културата е преди държавата, идеите преди идеологиите. Не случайно Радой Ралин поставяше на недостижима висота в поезията ни Далчевата метафизическа предметност - предметност-чувство, че справедливостта - както казва Хайдегер - "не е функция на силата, а лъч от спасяващата доброта". Радой Ралин и Атанас Далчев ги сродяваше общото им просветление в простите неща, общата им ежедневна виталност, непринуденото социално общуване, общата им плуралистична, антитоталитаристична философия, убеждението, че човекът не е придатък на държавната машина. Още във "Войнишка тетрадка" в стихотворението “Поетът", Радой Ралин заяви Далчевото духовно бащинство, родството си по избор с Далчевия реалистичен абсурдизъм. В книгата си “Стихотворения" Далчев за пореден път ще препотвърди тази синовна обич и преданост: “На Радой Ралин - моя опора и моя гордост - с бащина обич". А върху заглавната страница на емблематичните си "Фрагменти" (1967) Атанас Далчев написа: "На Радой Ралин, без чиято духовна подкрепа тази книга не би била написана, с голяма обич и благодарност." Далчевият "Балкон" (1972, подредба Радой Ралин) е със следния дарствен надпис: "На Радой, комуто между толкова много други неща дължа и тази книга, с много благодарност и обич. Ат. Далчев".

За корените на Далчевото духовно бащинство изобщо в съвременната ни литература говори и проф. Светлозар Игов в един свой непубликуван спомен за Радой Ралин:

“По онова време (1960-те години - б.м., В.Ч.) - името “Далчев" се беше превърнало в парола - чрез нея “модерните" се разпознаваха и запознаваха. Това беше не единственият, но един от ключовете за познанството ми с Николай Кънчев, Григор Ленков, Атанас Лазовски, Драгомир Петров, Иван Цанев... Някои от тях рано си отидоха от живота, с други приятелството ми не бе дълго, но с повечето бе завинаги. (Говоря за началото на 60-те години, по-късно далчевизмът стана "мода", която на нас, "старите" далчевисти, не ни беше много приятна.)

За разлика от нас, по-младите, които "откривахме" Далчев, за щастие, навреме, в своята литературна младост, Радой Ралин знаеше Далчев далеч по-рано, от годините на своята литературна младост, когато ние сме били още невръстни деца, а някои - като мен - още неродени. Още при първите ни срещи и разговори, когато Радой разбра, че не само познавам, но и ценя и обичам поезията на Атанас Далчев, това бе за него знак, че "разбирам от литература", че съм "свой" човек."

Далчев неизменно присъстваше с нас. Ето с какъв надпис ми е подарил Радой съставената от него през 1990 година за "Библиотека на ученика" книга на Атанас Далчев "Стихотворения. Преводи. Миниатюри":

На Светльо,
който така
обича Далчев!

Съставителя

18.І.91
Соф

* * *

Автографът е най-самоличностната микролитература, особено във време, когато личността не е ценност. Тази апокрифна, документално датирана литература на фактите - както се вижда, се разклонява в различни жанрови посоки - от приписката, през епиграмата, епистоларната литература - до лирическото стихотворение. Тя съдържа подчертано опозиционна оценъчност и сгъстена емоционална енергия, интелигентност, чувствителност, интуиция. На 2 ноември 1982 г. Блага Димитрова пише следния дарствен надпис в том 1. на своето "Избрано":

На брата по перо (оскубано) Радой
Щом живи паметници вред ни срамят,
да бъдат стиховете вярна памет.

С обич - Блага

Автографът, когато не е клиширана професионална поза, а автограф-лице, белег на раз-личност, една друга само-ръчно заявена индивидуалност, която не може да бъде без-различна, е паметен микролитературен текст. Веднъж написан, той не може да бъде пренаписан, изтрит, заличен, не подлежи на цензуриране, коригиране и редактиране. Освен ако авторът му саморъчно не се пренапише, изтрие, заличи. Това не е просто някакво написание с подпис, а надпис, нещо завършващо, надстроено - макар и в рамката на една-единствена титулна страница - високо над вече написаното в книгата. Автокоментар, който въпреки известна театрална приповдигнатост, идва направо от вътрешния глас на писателя, разпънат между "не бъди това, което си" и "чувствай това, което партията-държава ти казва да чувстваш". Мемоарните си есета за наши писатели "Не мога без вас" (1974) Веселин Андреев ще дари "На Радой, защото си остава той, с благодарност за много насърчения, прогонвали мои душевни съмнения".

"Честен кръст" (1982) - една от категорично различаващите се книги в поезията на 80-те, Борис Христов надписва на Радой: "На Радой Ралин - единственият различен между толкова еднакви хора - с обич. Борето". Антологията си "Устни народни писмена" (1995) - български пословици и поговорки, гатанки, клетви и благословии, баяния, вярвания и прокобявания, поетът нарича така на Радой:

На Бае Радоя -
казаното от Оня народ,
не от тоя - братски!

"Казаното от Оня народ, не от тоя..." - несвършващо изречение-роман, в което витае напрегната мисловна безсловесност. Кой, кога, къде прокара и прокарва междата между тоя народ и оня? Автографът не е механичен сбор от факти, събрани последователно - автор, адресат, тема, сюжет, място, дата. Отгърнахме онези автографи в библиотеката на Радой Ралин, които надмогват, надживяват житейския факт, за да станат литературен факт, да създадат свое, макар и малко, но самостойно пространство на свободната мисъл, своя композиция, психология, графичност. Само тогава онова, което изглежда поповодна, мимолетна, самолюбива писателска драскулка, придобива уникалност, единственост, трайност и общовалидност. Привидно случайно подредените думи се оказват интуитивна или промислена мисъл за промяна. Онова, което изглежда само фрагмент от цялото, всъщност говори за цялостната картина. Картина, която придобива запомняща се устойчивост и трайност. Писателският дарствен надпис могат да го коригират и редактират непоправимо единствено зигзагите в позицията на неговия автор. Автобиографичната памет на автографа подсказва на автора си кой е той, ако след години го сполети амнезия. През далечната 1961 г. Дамян Дамянов старателно изписва върху титулната страница на стихосбирката си "Очакване" (1960):

"На моя мил и единствен бате Радой, който ме е учил на живот и поезия, на милите леля Кинче, Грозданка и Кинчо, с най-голяма обич - Дамян. София, 24 май 1960." Години по-късно, някъде в средата на 80-те, заслужилият деятел на културата Дамян Дамянов също толкова старателно ще напише в търновския алманах "Янтра" стихотворението "Отплата", наричайки учителя си по живот и поезия "хитрец, бъзливец и ежбар". Това е отплатата на разколебаното в злини и житейски поврати познанство.

Тайният явен език на автографа, несъобразяването му с йерархиите, с наложените политически и поетически конвенции, още веднъж потвърждава колко фалшива е дълго повтаряната мантра за целостта на литературата на "развития социализъм" в НРБ. Тайният явен език на автографа в литературата на НРБ е част от фона на литературния живот, но и негова фигура; компенсаторен отговор - съпротива срещу забраната да бъдеш този, които си, срещу забраната да мислиш и чувстваш. Когато са подменени опорни измерения на личността - отвореност, екстравертност, спокойствие, сигурност, тайният явен език на автографа може да е последното убежище на един автентичен широк спектър от социални и личностни контексти.

 

 

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2012, № 2 (147)