Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕТЪР АЛИПИЕВ - СЛЕДЮБИЛЕЙНО

Вихрен Чернокожев

web

Лъжовно е всякое спомняне за Петър Алипиев в минало свършено време; но споменът ми за него е над спомнянето - затова няма да разказвам за себе си по повод на Петър Алипиев.

Сега щеше да е на 76. Но не вярвайте на смъртта; той не е отминал и няма да отмине от живота. Петър Алипиев е от ония поети, които още крепят на раменете си високия свод на българската поезия. Сравнявали са го - по взискателност към словото - с Атанас Далчев. А той си е просто Петър Алипиев; защо да го сравняваме, щом може с всеки стих да роди отново света като „бяло и светло начало”. Опитваха се и още се опитват да го пришият към полите на „априлството”; а той не принадлежи към никое „литературно поколение”; сам си беше институция и това все още дразни много хора.

Искаше ми се да начена следюбилейния си размисъл за Петър Алипиев пак така приповдигнато както преди години в „Литературен форум” писах „Поет без предели”. Не става. И не защото сега мисля по-иначе. „Лирика” на Петър Алипиев пак си е, а и ще бъде една от вечните книги на България - редом с Вазовите песни, Славейковите балади и Яворовите безсъници. Който може да вижда, ще види, който може да чете - ще проумее, че медитативните утаявания в Лисиче, След бурята, Кукувица, Дими над дърветата, Голямата любов, Смъртта на една птица, Щурци, Крушова гора не обясняват света. Те нюансивно го досътворяват, за да бъде по-поносим. По-поносим дори днес, през април 2006-а, когато опасно самовъобразилите се „национални символи” „Атака”, Бойко Борисов и Vip Broter безцеремонно нахлуха във всекидневието ни; сега всеки говор за книжовността изглежда най-малкото отчайващо наивен. И се изчерпва май с въпроса на митичния търновски брадър Митьо Пищова за „писателя” Денди: „Ма той писател ли е? Какво пише - романи или книги?”

Петър Алипиев написа „Без малко Тиртей. Картини от една изложба (1992) - епическа повест за повсеместното опростачване на България и за българските (не само писателски) страхове от свободата, които поетът се опитваше да потуши с привидно весел смях. Години преди това съм слушал да я разказва с упоение и надежда, че тези неизмислени страшносмешия, гротески от времето на „социализъма”, сложени в рамка, няма да се повторят. Нарекоха я сборник с анекдоти (както впрочем и Алековия „Бай Ганьо”).

Така или иначе отдавна отзвучаха кратките фанфари на Алипиевата юбилейна годишнина. И какво ни остана след нея? Родната на поета община Бяла се закичи с поредния недомислен уж национален литературен конкурс, който поне досега щедро безразборно раздава наградата „Петър Алипиев” на едва прохождащи текстописци. Литературни награди в България - бол; в последните години те станаха повече от пописващите с терапевтична цел, а комай и повече от онова, което заслужава да се нарече литература. МВР си има литературна награда, обществото на лезбийките в България - тоже; ала сред това наградно обилие книгите, които и утре ще бъдат запомнени, са колкото пръстите на едната ръка. Всяко градче и всяка паланка иска за себе си славата и авторитета на литературна столица, но - пак ще кажа - Петър Алипиев отдавна е институция в българската поезия; не му подхожда да бъде брошка на ревера на всеки, който се сънува поет. Литературните конкурси в България сигурно надминават стотина, но защо ли нямаме сили за един-единствен престижен фестивал, каквито отдавна има у балканските ни съседи? Какво от това, че били превели един роман напр. от Стефан Кисьов на английски, щом българската литература беше и си остава все така неизвестна оттатък Драгоман.

Петър Алипиев не беше безразличен към литературната слава. Двуезичното (на унгарски и български) издание на своите стихове и преводи ми е подарил на 6 юни 1997 г. с обич и като „знак, че вече минах оттатък Драгоман”. Но той знаеше, че ехото от слава е ...лава. Между страниците на българо-унгарската му книга намерих и едно писмо със същата дата, в което ми пише за представянето й:

...От всичко най-хубаво беше стихотворението ми. Вицепрезидентът и някакви големци стояха на средата на Георгиевската зала в ЦДНА и аз високо и ясно издекламирах за кукувицата:

С потайността на твоя глас,
във всеки звук пропита,
ти като мислите си в нас
и като тях си скрита.

Тая естественост на вдъхновението ми звучеше много добре над купешкия им и измислен живот. После се отегчих, не отидох да вечерям с г-н Кавалджиев, не отидох на другия ден и на коктейл в Унгарското посолство, а взех влака и си тръгнах. Не съм аз за тези работи. Уморяват ме. Спах в хотел „Средна гора”, доволен, че не те притесних.

Толкова за славата. Поетовата юбилейна годишнина Варна отчете с една Алипиева улица, с възпоменателна плоча и с финансирането на един представителен юбилеен том Алипиева лирика, проза, преводи, в които Издателство „Захарий Стоянов” и Университетско издателство небрежно са допуснали доста бели страници. Дали пък за да подскажат, че всяка Алипиева творба е като отворена несвършваща книга? Или са оставили място редакторът и автор на предговора Панко Анчев да дописва житейските и литературните жестове на Петър Алипиев. От Панко-Анчевите обдумвания научих, че Петър Алипиев принадлежал „на системата по убеждение, по идеология”. Аз пък мисля, че той принадлежи единствено на българската поезия. Колкото до „системата” (за която той не написа „в прослава” нито един ред) и нейната идеология, най-хубавите Алипиеви стихове са създадени не благодарение на „социализъма”, а въпреки него.

И продължава Панко Анчев да предговаря още: Петър Алипиев бил се „примирил със статута си на аутсайдер в литературния живот”, „готов на унижение, за да спаси службата си”; „падал е на колене пред дириктор, за да не го уволни заради някакъв груб издателски пропуск”; анекдотите си съчинявал „като своеобразно отмъщение и самооправдание”.

Броях до днес Панко Анчев за един от Алипиевите приятели, но след като изчетох неговата психография на поетовите житейски и литературни жестове, силно се съмнявам, че поетът и критикът наистина са били роднини по дух. И за най-непредубедения читател става ясно как Панко Анчев почита Петър Алипиев, макар да обмълвява тук-там, че бил „силно раним човек, с чувство за хумор, наблюдателен”. Сега да проследим един фрагмент от Анчевите критически прочити: „Показателно е стихотворението „Балкон” - пише той, - което напълно изразява характера на Петър Алипиев. Бягайки от унизяващото го всекидневие и търсейки непременно някакво душевно спокойствие, той се усамотява върху малката площ на своя балкон. Там е леко и приятно, защото подхранва илюзията, че можеш да се изпълниш със самочувствието на покорител и притежател на всичко, което не ти е позволено или е просто невъзможно да имаш в живота си (подч. мое - В.Ч.).

Нищо не е разбрал критикът Анчев от безпределния Алипиев. Какво ти „душевно спокойствие” тук. „Балкон” е една (само)ирония към тези дори не всекиму отредени три квадрата битова, одомашнена свобода, украсена с мушкато, което утре ще прецъфти и пак ще цъфне - все същото. Ирония към страха от свободата; петте саксии и зелените балконски перила ограждат целия хоризонт на несбъдването или по-точно на човешката несбъдливост изобщо. Тук моите учени колеги от „Литвестник” охотно биха упражнили знаенето на симулакрума. Аз предпочитам да припомня „Балконът” (1928) на Далчев - отдавна зазидан, без никаква врата, за който стопаните дори не подозират,/ че къщата им имала балкон.

Тук литературоведските дисекции са неуместни; затова само ще кажа, без да сравнявам; поезията не е атлетическо състезание: И Далчевия, и Алипиевия „Балкон” подсказват още неусвоените, зазиданите, невидимите черти на свободата. Не са ли те и днес все така „непотребни” пред „празното око на минувача”.

Казват: Петър Алипиев пишел за природата. Но неговите стихове не са спомен за резерват, забравен оазис. Който ги възприема само като жанрова картинка, нищо не е разбрал от примирения им тих екстаз. Всичко, писано от Петър Алипиев, може да бъде изречено и така: кадънката - макар и мъртва - е по истинска от хорската тълпа. Онова недостижимо бяло спокойствие в „Сняг” например - какво безпределно пространство има там и каква надежда да се изгубиш в безкрая.

 

 

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.04.2006, № 4 (77)