КНИГА СЪДБА

Вихрен Чернокожев

web

"Човешката участ в творчеството на Далчев, Вутимски и Геров" за Божидар Кунчев с книга съдба. Още в уводната част той задава широката концептуална рамка на изследването - проблемът за човешката участ - и за пръв път изследва творчеството на тримата поети в един по-скоро европейски отколкото домашен постсимволистичен естетически и философски контекст. Поставени са най-значимите и трагични теми на модерната епоха; основни проблеми в духовната екзистенция на 20. век: тоталната криза на класическия хуманизъм, кризата на човека и на личността, кризата на хуманитарното познание изобщо; духовният и моралният упадък на столетието, дехуманизацията, отчуждението. Това не са нови проблеми за българската литература, нито за българската хуманитаристика, но в труда на Божидар Кунчев те са поставени с подчертано концептуално единство като проблем и на нашата художествена действителност; поставени с оная съдбовна, пределна интелектуална и емоционална напрегнатост, която преди петнайсетина години в строго надзираваното ни и идеологически охранявано литературознание би била невъзможна.

В уводната глава Божидар Кунчев подробно проследява мисленето за човека през 20. век, като водещата проблемна нишка тук е личността във властта на общозадължителното, драмата на обезличностяването, "недостигът на битие". Макар и неведнъж да подчертава, че творчеството със своето самостоятелно битие осмисля човешкия живот, струва ми се малко пресилена тезата, поддържана от Божидар Кунчев, че 20. век е "време, през което човек отпада от сферата на значимото, на духовното, от равнищата на онези ценности йерархии, създадени от самия него в предишните епохи" (с. 21). И предишни векове познават в не по-малка степен това усещане за катастрофичност и връщане към варварството. Именно творчеството е една от ония опорни точки, абсолютни ценности на доброто и Божественото, които са залог, че въпреки всичките си разрушителни инстинкти, човекът няма да се сгромоляса в нищото.

Главата "Метафизик в конкретното" открива нови проблемни полета в Далчевия метафизически образ на света. Анализите на Божидар Кунчев са съсредоточени не само в Далчевото медитативно проникване в мистериите на предметния свят и в крайна сметка разколебаването на вещността. Изключително ценно е наблюдението, че моралната категориалност на неговата поезия говори не за, а чрез предметността.

Божидар Кунчев неведнъж подчертава особеното в неговата естетика и философия: очовечаването на абсолютното през призмата на поетовия индивидуален, уникален човешки опит, културна и жизнена ерудиция, и то във време на все по-шумни колективистични утопии. За него човешката личност е самостойна в хаоса на битието. Според архиконсервативното ни официозно литературознание това беше тема табу на светлинни години далече от каноните на соцреализма. Помня как на споменатата от Б. Кунчев литературна среща в Софийския университет Далчев открито и ясно, на всеуслушание заяви: "Аз не разбирам какво е това социалистически реализъм".

Още по времето, когато водещи литературни критици твърдяха, че Далчевата поезия била "чужда на класовите бури на епохата", съзерцателна, Божидар Кунчев откриваше другия Далчев, метафизиката на Далчевата поезия, която, дистанцирайки се от външно-събитийното, мисли себе си като "разширение на човешкото битие".

Тук специално искам да отбележа като подчертано приносен момент в труда съграждането на междутекстови мостове: Далчев - Геров, Геров - Далчев, Вутимски - Далчев. Този труд дава нови насоки за обобщения и типологизации не само за поетическата вълна от 40-те години на 20. век. С наблюденията си напр. върху метафизиката на тялото той е принос и във все още ненаписаната топологична поетика на българската литература.

Превръщайки екзистенциалната самота на човека в творчеството на Далчев, Вутимски, Геров в свой основен смислопораждащ център, в концептуална метафора, хабилитационният труд на доц. Божидар Кунчев отваря класическото време на българската литература между двете войни към европейски хоризонти. Нещо, което не е правено досега така разгърнато аргументирано и категорично, въпреки немалкото проучвания върху тоя период. Впрочем Божидар Кунчев съвсем основателно избягва да влиза в литературни полемики с късна дата; той разгръща своите аргументи спокойно (което съвсем не означава безстрастно). За пръв път така обстойно е анализирана критическата и моралистична проза на Далчев, нейният висок метафизичен хоризонт като своеобразна философия на човешката участ - философия на светлинни години далече от обичайното утилитарно тълкуване на концептите "участ" и "съдба" в т.нар. "пролетарска" литература от 30-те и 40-те години на 20. век.

Очаквах по-внимателно вглеждане в Далчевата философия за смъртта. Нейната тайна, тайната на отвъдното може би най-пълно осмисля земния ни живот.

Особено приносна е за мен онази част от труда на Божидар Кунчев, посветена на творчеството на Александър Вутимски. Тук за пръв път той е видян не само като творец с модерна градска чувствителност, но и като поет с европейска мярка. Стихотворенията и поемите му, неговите есета, повестта "Очите, които плачат" Божидар Кунчев пръв възкреси за истинския им живот в литературата. До него за Вутимски се пишеше с много уговорки, с много "дано" и "ако". Божидар Кунчев е усетил с всичките пори на нюансивната си критическа сетивност различния Вутимски, който преживява "далеч по-интензивно и дълбоко това, което другите бързо забравят", който е осъзнал "съдбовната си предразположеност за едно друго съществуване с крайна интензивност на чувствата и въображението" (с. 130).

С право Божидар Кунчев нарича Вутимски "най-френския от българските поети", не само заради участта му на прокълнат, но и заради поезията прозрение, която знае своята самостойност и обреченост отвъд вещността на света. Той е наистина един уникален инструмент на природата, както ще каже за него Геров.

Уникалността на Вутимски не само в българската литература, а в българската действителност изобщо е една от водещите проблемни нишки в тази част на труда. "Вутимски може да бъде преценяван всякак - пише Божидар Кунчев - защото всичко при него е необичайно. Но има една оценка, която ще сподели всеки, стига да е разбрал добре живота и творчеството му. Тя гласи, че Вутимски е независим човек. ...Редки са случаите, когато един творец, разполагащ с малкото време, каквото има Вутимски, оставя трайна следа в литературата. И още по-малко са онези, които пак като него изпълват живота си с толкова богато съдържание" (с. 126).

Божидар Кунчев пръв обстойно анализира и включи в научно обръщение есетата на Вутимски и повестта му "Очите, които плачат". Неслучайно тази повест беше дълго време съзнателно забравяна; тя предвиди тоталитарното зло, предусети как "скоро обществото ще наложи своя триумф над отделната личност". Тези творби Божидар Кунчев анализира не само като свидетелство за изключителната духовна биография и култура на поета; те са плод на неговото свободно до неправдоподобност личностно съзнание.

Божидар Кунчев убедително доказва в анализационните си наблюдения, че Вутимски "е специален, неповторим случай в българската литература". "Той сякаш идва, за да потвърди още веднъж, че тя не би могла да се развива плодотворно извън контекста на европейската, тоест на онзи свободен дух, който зачерква различните писани и неписани забрани.Той не прилича на никого, въпреки въздействията, които е претърпял от различни творци" (с. 147).

В болезнената напрегнатост на неговото творчество Божидар Кунчев с основание вижда повече културностроителен смисъл, отколкото в бодрячествата на "трудово-борческата" поезия например.

Некоректното предявяване на "марксически" методологически претенции, опитите на соцреалистичното литературознание непременно да им намери чекмедже и етикет от своята си камбанария определено забавиха същинския прочит на Далчев, Вутимски, Геров. Трудът на Божидар Кунчев е всъщност истинското им завръщане не само в българското, но и в европейското духовно пространство.

В третата глава от хабилитационния труд - "Материалист-мистик", посветена на творчеството на Александър Геров, Божидар Кунчев е превел литературно-исторически най-трудното: Геровата поезия на неизразимото, която не се побира в калъпа на никакви "изми". "Материалист-мистик може да е оксиморон, но той най-вярно отразява характера на Геровата поезия, където странностите, противоречията, житейските непредвидимости спонтанно съжителстват с едно вселенско състояние на поетовия дух. Най-хубавото в поезията на Геров не подлежи на дефиниции, правила, школи, защото то е - както пише Божидар Кунчев - "непривична съвкупност от страсти и въжделения, от пориви и прозрения".

След критическите прозрения на Иван Пауновски аз не познавам по смислотворческо вникване във вселенския всеобхват на Геровата поезия от онова, което с проникновение и съпричастие му е посветил Божидар Кунчев. Дори когато не е спестявал житейските си и критически несъгласия. Тук бих искал да обърна внимание на една особено ценна според мен критическа идея, която е за Божидар Кунчев водещата проблемна линия в тая част на труда. Ако поезията на Геров е философска, то нейната философия е в отказа й непременно да търси и подрежда житейските смисли, диханието на света и Вселената. Неговото творчество не "преодолява" действителността, то я създава; то излъчва благословена простота и просветление, духовно озарение, които не са от тоя свят.

Най-хубавото в творчеството на Александър Геров не е създадено "благодарение на", а въпреки социалистическия реализъм. И най-яркото доказателство за това са откъсите от Геровия дневник, които тук са публикувани в приложение. Този дневник е не само изобличителен документ срещу шарените лъжесвидетелства и абсурдността на тоталитарсоциализма, срещу целия тежък и унизителен опит на соцреалистичното двумирие и двумислие; той чете по нов начин поезията на Геров, нейните страдания, страхове, надежди, мъките на поета "да разреши" онова, което никой век не разреши - човекът "скрит за себе си".

Заключителната глава "Те и ние" извежда с публицистичен нерв основните идеи, страсти и пристрастия в хабилитационния труд, който не само има приносен характер, но е първи по рода си в изследването на екзистенциалната, метафизическата природа на българската поезия от 40-те години на 20. век.

Специално искам да отбележа съставителството - за пръв път - на сборника критически статии от Йордан Бадев, "Позиция" (1993), който в това издание е представен по достойнство след половин век премълчавания и забрани. Съставителството на сборника с критически прочити на Далчевото творчество (2000) имаше важно значение за "отварянето" на поезията на Далчев към по-широк кръг читатели.

Божидар Кунчев е автор на стотици статии, студии, предговори, рецензии за съвременни български автори. По негов сценарий е заснет пълнометражният документален филм "Не съм затворен кръг" (реж. Милан Огнянов) - за живота и творчеството на Вутимски.

Божидар Кунчев е част от битието на българската литература вече повече от тридесет години. "Човешката участ в творчеството на Далчев, Вутимски и Геров" не е просто поредният труд за професура, а съзнателно избрана и изстрадана участ и съдба; това е отворената книга на неговия живот не само в литературата, която той - сигурен съм - ще продължи да пише.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 3
© Електронно списание LiterNet, 31.08.2004, № 7 (56)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 3.