ДА ОТКРИЕШ ГАБРИЕЛА АДАМЕЩЯНУ

Вихрен Чернокожев

web

Романът „Пресрещане” (”Издателство „Панорама”, 2005) е първа среща на румънската писателка Габриела Адамещяну с българския читател. Откъс от него се появи в сп. „Балкани” - първото и единственото у нас специализирано издание за балкански литератури, което вече две години упорито гради нелесни мостове към балканската взаимност не само с 25-те тома на престижната „Балканска библиотека”. Съседи сме, а колкото и парадоксално да е, все още ни делят планини от непознаване... Неслучайно една цяла книжка на „Балкани” (№ 3 за 2005 г.) беше посветена на новата румънска поезия и проза. Нарочно избягах от клишето „известната румънска писателка”; то звучи половинчато за таланта на разказвач като Адамещяну, чиито романи и новели добре познават вече не само в Румъния, но и на френски, немски, английски, руски, естонски. Габриела Адамещяну е главен редактор на авторитетния букурещки седмичник за политика и култура „22” (кръстен на датата на събитията в Румъния през декември 1989 г.), тя е и председател на Румънския ПЕН-клуб, автор на публицистика, инициатор и участник в редица международни писателски програми.

Последните две изречения са почти буквална заемка от аналитичния послеслов на преводачката и изтъкнат специалист по румънска литература Румяна Л. Станчева, който открива един от възможните ключове към „интертекстуалните напластявания”, колажното многогласие на романа „Пресрещане” и съответстващите му иновативни наративни техники. Не съм много сигурен в безбройните теории на романа, познавам по-добре неговите истории; затова, за разлика от румънската критика, няма да се спра при „новите наративни стратегии”, които в книгата са даже и графично очевидни. Интересува ме преди всичко човешкото пространство в „Пресрещане”.

И в България, и в Румъния все още се отърсваме от властта на „едноцветната империя на всесилното сиво”. В посредствеността на тази империя - видяна в най-естествената й неподредена среда на всекидневното зло - човешкото пространство неимоверно се смалява. Изчезват звуците, гласовете, цветовете, светлината, разпада се, изчезва цивилизованият свят, който ги осмисля. Върти се в нас, покрай нас безнадежден калейдоскоп от парчета сив живот, който няма как да подреди пъзела на нащърбеното битие. Забележително е, че Габриела Адамещяну разказва глобалността на тоталитарното зло, неговата посредственост и безсмисленост, без да употреби нито едно идеологическо клише. Без да обяснява кошмара с красиви думи, защото - както казва Лао-Дзъ „Верните думи не са красиви, красивите думи не са верни”. Така обаче в „Пресрещане” още повече изпъкват съчинените/несъчинени клишета на доносничеството, които политическата полиция и в България, и в Румъния волю-неволю превърна във все още недопрочетен и недоосмислен у нас литературен жанр. Романът на Габриела Адамещяну е за всички нас, които бяхме насила отделени от нормалния свят зад телените мрежи на соцлагера с умопомрачителното лагерно двумирие и двумислие на това, което допреди петнайсетина години се наричаше Източен блок. Всичките тези години, през които по думите на авторката забравяхме, че не бяхме ние, още дълго ще ни болят. За най-младите това е дълбока и несъществена история, която може да бъде разказана и като виц.

Не знам какъв е румънският опит, но у нас стигнахме до парадокса доносниците избирателно да четат досиетата и да ни ги подхвърлят пак избирателно комай не на час, ами на десетилетие по лъжичка. Наследниците на комунистите, които превърнаха доносничеството в официална държавна политика, които, служеха единствено на Българската комунистическа партия, нейния ЦК и бяха подчинени лично на диктатора Тодор Живков, тези, които планомерно и целенасочено подбуждаха стотици хора към клеветничество в угода на Българската комунистическа партия, днес държат като пълновластни господари на мрачната тайна и се оправдават, че служели на България. Цинично се самопровъзгласяват едва ли не за национални символи. Разкриването на досиетата със сигурност е най-трудната, но и най-реалната крачка към декомунизацията в България; за жалост предприета не по вътрешно убеждение, а под натиска на ЕС. Разкриването на досиетата няма да унищожи България, както се опасява министърът на вътрешните работи Румен Петков, но със сигурност ще бъде началото на трудно постигнат катарзис, освобождение от самолъжата, в която много българи вкупом все още си живеят удобно. „Пресрещане” не е просто един свят, паралелен на соцреалистичните гротески в българските дни; Габриела Адамещяну достига корените на тоталитарното зло, което органически не понася и най-обикновените различия в потока на всекидневието. „Пресрещане” е част от общия ни разказ не как живяхме социализма, а как социализмът ни живееше.

Животът на Траян Ману, главният герой на романа - един румънски съвременен Одисей, предвидливо останал на Запад след Втората световна война - е обречен на неуспех - въпреки блестящата научна кариера. Не защото няма как да се завърне в родината си, а защото няма къде да се завърне. Комунистическа Румъния няма нищо общо с оная само негова Итака, утаена някъде дълбоко в подсъзнанието. Къде да се завърне? - в онзи паралелен мизерен живот от досието, което румънската политическа полиция Сикуритате му съчинява? Завръщането на Траян Ману е непрекъснато пресрещано, препречвано от невъзможността да се завърне. Посрещането на ученият Траян Ману в „родината” се превръща в пресрещане, хайка от засада. Там, където някога е бил домът му, сега се вихри някакво без-битие, хаос, в края на който е само лист 425 от Досие „Ученият”. Впрочем ключът към романа е зададен още в заглавието и дори в находчивото му графично оформяне от художничката на българското издание Надежда Олег Ляхова. Невъзможно е да се осъществи тази дълго отлагана среща, приклещена между премазващо-обсебващата представка - пре и категорично наставеното - не накрая. Дори синкопирано накъсаните, пресрещащи се в разни посоки пасажи, изречения, думи, гласове, звуци зеят като пропасти, през които няма как да бъде прехвърлен сигурен брод между Пътя и Постигането. И в същото време през тези зевове на катадневните суматохи, наблюдавани почти документално, нахлува нещо мистично от други светове.

В „Непосилната лекота на Битието” Милан Кундера казваше: „Живот, който изчезва веднъж завинаги, който не се завръща, е живот-сянка, мъртвороден живот и дори да е бил ужасен, прекрасен, възвишен, неговият ужас, възвишеност или красота не значат нищо.” „Пресрещане” на Габриела Адамещяну за мен е роман, който чува отвътре гласовете на изчезналите ни животи, опитва се да ги разбере и означи.

„Пресрещане” е роман за малцина; малко са издателствата като „Панарама”, които имат куража, а и възможностите да издават книги за малцина. Впрочем, литературата никога не е била и няма да бъде масово чудо. Искрено завиждам на Габриела Адамещяну за надеждата, че човечеството ще се отвърне от варваризма. В „Пресрещане” тя е успяла да постигне това, което за българската литература тепърва може би предстои с недовършения все още роман „1989” на Димитър Коруджиев, откъси от който четохме пак в списание „Балкани”. Надявам се на нашата скорошна среща с „Изгубената сутрин”, един роман на Адамещяну, който Франция вече преведе. Да откриеш Габриела Адамещяну е приключение, което си струва усилието.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.06.2006, № 6 (79)

Текстът е четен на премиерата на романа в Евро-българския културен център - София, 2 юни 2006.