Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕВРОПЕЙСКОТО ДОСТОЙНСТВО НА ДНЕШНАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА НЕ САМО ЗА ДЕЦА

Вихрен Чернокожев, Росица Чернокожева

web | web

Когато в края на 2006 г. европейските комисари приветстваха България с пристигането й в Европейския съюз, те сигурно не са и подозирали, че българската литература си е по рождение с европейско гражданство и европейско самочувствие. Още от времето на старобългарския книжовник Черноризец Храбър, който през ІХ век в “За буквите” ревностно защитава основни ценности на християнския свят, които днес са фундамент на обединена Европа. Още в зората си старобългарската литература с “Проглас към Евангелието” и “Азбучна молитва” апологетично отстоява грамотността като верен път към разум и спасение, възхвалява “словото, което ще бъде за благото на всички”, боговдъхновеността, добродетелността на познанието.

Казват, че идеята на икономически силна, обединена Европа принадлежала на германския канцлер Конрад Аденауер. Но почти век преди историческата за Европа 1947 г. Виктор Юго провижда общия ни европейски дом като мирни “Обединени европейски щати”. Преди да се случи като икономическа и политическа реалност, обединена Европа - въпреки културните различия, а може би тъкмо поради тях - отдавна е общо духовно пространство, където Димчо Дебелянов и Франсис Жам, Гео Милев и Верхарн, Далчев и Хемингуей, Кирил Кадийски и Бодлер, Иван Бориславов и Блез Сандрар отдавна са съмишленици и съдейственици.

У нас, където за добро или за зло човекът сам си е отколе и държавата, и славата, още през 20-те години на миналия век писатели като Димитър Подвързачов напр. коментират с известна предпазливост идеята за “всеевропейски щати”. Подвързачов, който в поемата си за деца “Война в джунглата” предусети Втората световна война, предпочете да разкаже приказката за застрашената човечност на децата, защото знаеше, че те по-добре ще го разберат. Още възрожденска България дори в началните си пориви към просветеното знание никак не се е прехласвала подир чаровете и чарковете на Европа; напротив - дори съзнателно се е остранявала от нея и от “криворазбраната цивилизация”.

Впрочем: детските болести на един народ “детска литература” ли са? Радичковият Гоца Герасков съвсем не мечтае за общо културно-историческо минало с Париж; той знае, че Айфеловата кула няма как да обуе неговата ногавица. Въображението му замества “свободното движение и пребиваване”, затова и никак не се впечатлява, дето “прехваленият Париж” имал почивен ден точно когато нашият герой си помислил “между въздишките на виелицата” в Церовата гора да го посети. Булонският лес не прави почти никакво впечатления на Рагаца от Стратиевата повест “Пътешествие без куфар” (1972), защото се оказва, че в прочутата, толкова възпявана гора има всичко друго, но не и круши.

Дълги години бяха изкуствено поддържани митовете (дали само литературоведски?) за уж закъсняло-ускореното ни европеизиране. Всъщност българската литература винаги си е била европейска по дух и с европейско самочувствие. Нямаше нужда тя запъхтяно да догонва европейските ценности, защото те са й родов белег. Българската литература е европейска далече преди да я има Европа в днешните й граници. Нещо повече: именно класическата българска литература е създател и пазител на българските ни Европи.

Животът, мирът, хуманизмът, свободата, сигурността, разумът, справедливостта, нравствеността, солидарността, толерантността са “царството на ценностите”, неделими и универсални общочовешки ценности, които българската словесност в многовековния си развой не само ревностно защитава, но и досътворява. По някаква отколешна критическа инерция литературата за деца продължава да се смята за съвсем отделна леха в градината на националната ни словесност, многозначително отсъства от академичната литературна история. Азбучна истина е, че Елин Пелин, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Емилиян Станев, Валери Петров, Йордан Радичков, Станислав Стратиев, Георги Мишев, Георги Константинов, Иван Цанев, Николай Кънчев, Кирил Кадийски, Биньо Иванов не са писали творбите си за деца само и единствено за деца. Те просто търсят и намират още един от възможните пътища към разум, справедливост, сигурност, нравственост; към усвояване на различното в един свят от дотегливи еднаквости. Сещаме се сега за едно стихотворение на Кирил Кадийски от книгата му “Сме ли смели?” (1989): петелът никак не си харесал кокошка за жена, “защото са кокошки/ еднакви до една.

В най-високите си образци съвременната българска литература за деца е емблема на свободата, достойнството и солидарността. Свободата на себеизразяване, където автор и читател да имат по думите на Хабермас “равен и взаимен достъп до диалог”. Солидарността с човека до теб, с другия, със самата природа. Литературата ни за деца не от вчера като че ли трудно приема другия, различния. Интеграцията на човека с чуждо етническо самосъзнание е непозната за нея тема. Сред малкото изключения е напр. приказката “Защо Манго не царува” (1942) от чаровния разбойник на българската поезия Славчо Красински. Ето как тя сама разказва в няколко реда мъките на “интеграцията”:

Един циганин се оплакал на слугата на Господ от мъката си: “Хората си орат, месят и ядат, пък аз трябва да го прося, да го нося, че и да го чакам да изстине! Голямо тегло”. Господ решил да направи Манго цар на черните хора в Далечната Земя, ала те не знаели как се прави качамак, та циганинът си поискал циганката да му сготви. Пристигнала тя, по царски нагиздена, със златни дрехи, с корона на главата. Разсърдил се Манго, разкъсал златните дрехи и циганката си станала пак същата. Като направил това, отдръпнал се и се засмял: - “Така те искам, жено! Иначе какво ще правим? Аз цар, ти царица, а кой тогава ще ходи по хората да проси за качамак”.

Безценна приказка; в нея веригата на традицията е само брънка от една друга безкрайна верига, винаги готова за свободните човеци. Малцинствената идентичност и преди повече от 65 години, и сега очевидно не разчита на интеграционни програми все в бъдеще време, а сама защитава различието си. Отнемането на възможността да проси за героя на Славчо Красински е несправедливост, дискриминация, която го прави дълбоко нещастен. За него качамакът прави по-сигурни устоите на бедняшката династия; той е емблема на сиромашката му нравственост и самочувствие, които стоят по-високо и от царската корона. Къде и кога ли ще се срещнат неговото знание и нашето знание, неговата свобода и нашата свобода?

Едно от европейските достойнства на днешната българска литература за деца е, че все по-рядко си позволява да се държи като глезеното Мими. Никъде във “Весела мистерия” напр. Иван Цанев не умалява света, не го превръща в умилителен превод от и на детски език. “Умалителната” литература ражда само бебета с бради и мустаци, които цял живот остават вързани за пелените си. “Детските” стихотворения на Иван Цанев, Николай Кънчев, Кирил Кадийски, Биньо Иванов, дори стиховете за най-малките на Янаки Петров, Петя Караколева, Тома Бинчев, Надежда Станилова изключват не само дундуркащото поучение, но и поучението изобщо, дидактичното сравнение с “големите”, “умните”, “знаещите”. Светът - преди да порасте и да се сдобие с бодли - е достатъчно голям, за да бъде умаляван и сравняван. Сравнението - макар и с добри намерения - вече е поучение, чувство за превъзходство. Детството е най-искреното, най-естественото и неотчуждаемо пространство на истината, свободата, солидарността. Те няма как да бъдат съчинени, имитирани, защото заместителите мигом ще си проличат. Децата са самата природа, кой може да я поучава, да я притежава? Изобщо имаме ли право? Дървото възпитава ли крушата? То може само да й помогне да цъфти, да расте и да узрее, но не и да я притежава, щом тя не знае нищо за властта, суетата, богатството, бедността. Целта на Иван-Цаневите стихове не само във “Весела мистерия” между другото е и тая: най-после крушата да падне по-далече от дървото, колкото и невъзможно да е това според физическите закони или според законите на вездесъщата възпитателна принуда. Виждали ли сте “възпитана” гора? - прилича на народ подир репресии.

В “Сресване на път” (1987) Николай Кънчев издига чудесното, фантастичното от преупотребявано изобразително-изразно средство до нравствен закон. Мислейки във внезапни форми, неговата поезия (няма да добавя “за деца”) не “възпитава”, а съвсем естествено създава толерантност към всичко различно на тоя свят. И какво, че не всички думи там “са податливи на думи”, че не се познава “дали вятърът вали/ или дъжд повява.” В Николай-Кънчевите стихове земното притегляне не важи; рисунъкът е пленително неправилен, неземен - както в летящите картини на Шагал:

Капките обратно днес
падат към небето.
Конят, пасъл там овес,
слиза към полето.
...
Облаче ли е сега,
чудесия нова:
подарява за дъга
своята подкова.

Майски бръмбари бръмчат в главата на небето, петелът се вдига на покрива и още по-нагоре глас, та да подаде на облака гребен да среши чорлавата си глава. Всичко живее волно и щастливо според волята и по законите на неевклидовата геометрия на въображението си.

Поетът и детето - какво по-естествено съмишленичество не просто за изброяването на това наоколо, а в търсенето на глобалната перспектива. Детето не знае, че знае; то е самото начало. Поетът забравя, че знае и с всеки стих започва пак и пак сътворението на света. Детето играе на “възрастен”; поетът се връща при детството, за да добие отново волността, мечтата. Там не знаенето е важно, а познанието. Познанието за съкровената необятност на нещата, за многообразието на света. Петя Караколева е видяла тази съкровена необятност и в одомашнено-ритуалното пространство на Бъдни вечер:

Тихо, светло и спокойно. Мама пак премете пода,
а в огнището отсреща блатни огънчета бродят,
ту изчезват, ту присветват, котката ги гледа кротко,
а очите й оглеждат втора стая, втора котка,
в нейните очи се виждат трета котка, трета стая...
Тихо, светло и спокойно. Бъдна вечер ще е тая.

(Из неиздадената книга на Петя Караколева “Снежно цвете”)

Съвременната българска литература за деца е по природа пътешественик, нещотърсач. Спомняте ли си знаменитите “Десет приключения на Лиско” (1987) от Борис Априлов: “Видиш ли нещо неизвестно, направи го да стане известно. Трябва да се открива, да се намират нови неща”. Неща, различни от онази “Половин метър мечта” в разказите на Станислав Стратиев - която в края на краищата вместо жаждания от гладните хлапета салам се оказва здраво натъпкана с талаш.

Не Европейският съюз, а детската литература най-напред ни е подтикнала към свободата, с която всеки е способен да върви навсякъде. Свободата да бъдеш, а не непременно да имаш. Как иначе Лиско от цитираната вече книга на Борис Априлов щеше да стигне до прозрението, че който казва “аз” непременно е нещо: “Има ли аз, има нещо” - е заключението на лисичето. Домби пък е разбрал, че злото е съвсем осезаемо “вещество, което се преструва на същество и отгоре на всичкото не говори със собствения си глас, а употребява други гласове”. Той е проумял онова, което мнозина възрастни така и няма да открият през целия си уж съзнателен живот, защото свободата ги плаши.

Осъзнаването на личностното всякак минава най-напред през срещата с другия, другите, с другото. Екзюпери някъде беше казал, че най-голямото богатство - това са човешките взаимоотношения. В литературата ни за деца няма единаци; там родът, семейството, човешката съобщност, човешката солидарност са на особена почит. Най-хубавото в българската детска литература през 70-те - 80-те години на миналия век е създадено въпреки монументално-парадните клишета на колективизма и вождисткия патос. В стихотворението си “Къде е всичко” Биньо Иванов го е казал като на игра:

...но както се смееш, и както играеш,
във някой чудесен ден ти ще узнаеш:
Пътеката дълга и мириса хлебен,
росата, звездите -
всичко е в тебе.

Повярвай: светът кълни, светът расте или се смалява единствено за теб и в тебе, отделният човек, който не само не се страхува да съзнае своята отделност, но и разбира, че този свят ще е толкова голям, колкото големи направиш мечтите си. Този рефрен на Биньо Иванов звучи еретично на фона на масовите маршови песни в страната Пионерия. В неговата уж “детска” книга с малко небрежното заглавие “Над полето, сред небето” (1979) има едно антологично стихотворение - “Между тишината”, което като във фокус събира универсума, съкровената необятност на света:

Среднощна тишина извира
извън дълбоката вода,
перце от облаче пътува
край най-високата звезда.
Но
ето че изохка птица;
или пък съчка изпращя?
Листо от дъб ли се откъсна?
...И тръгна тоя звук в нощта:
от храст на храст се запровира,
след туй от камък - на дърво
и през реката, и нататък:
Къде?
Кое?
Кои?
Какво?...

Няма в днешната българската литература за деца друго подобно стихотворение, което така деликатно да продължава да се удивлява на крехкостта и мимолетността на света. Магичната му метафизическа енергия е като полъх от други светове. Само детето и поетът могат да чуят как “всички дупчици на въздуха/ се пълнеха със тишина”. Най-хубавото в съвременната българска литература за деца всъщност е онази правова държава на духа, каквато България още не е; онова пространство на свобода, сигурност и справедливост или право на убежище и радост, което тоталитарсоциализмът систематично ни отнемаше. Литературата за деца - както никоя друга - е истинска ода на радостта. Човекът идва с плач на тоя свят, но за първи път става човек, когато превъзмогне страха и успее да се усмихне, да изрази радостта си.

Стихотворенията на Кирил Кадийски, писани уж за деца, са привлекателни и за възрастните, защото владеят енергията на недоизказаното, метафизическата красота на видимия свят. Неговите “зримо-римо-творения” не са игра с думите, а откривателство на нови, неподозирани смислопораждащи езикови и стилистични пластове. Многовековната морална традиция е осмислена по нов, модерен начин напр. в стихотворението “И той се труди”:

Труд кипи в нивя, ливади,
пак щурецът лък ли вади?
Ако мравка го запита
сбира ли зърна за пита,
той къде ли ще се дене?

Ще отвърне: жарък ден е,
трябва песен за душите -
инак ще се задушите.

Не само съвременната българска детска литература като че ли отдавна е забравила най-важната песен на песните за душите - християнския си корен. А в основата на европейските ценности е християнската култура. Българската литература не успя да излъчи свой мощен религиозен поет; религиозната лирика у нас обикновено се свеждаше до изброяване на мотиви у Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Багряна, Йордан Стубел... Творбите с религиозна или мистична тоналност не са рядкост в българската литература. Да припомним Константин Петканов, Николай Райнов, Вазов, Елин Пелин, Йовков. Днес самотни новоапостоли на вярата са напр. Иван Симеонов, Калин Михайлов, но българската литература за деца отдавна е забравила онова стихотворение от старите първоотделенски читанки:

Дядо Господи, прости ме,
моля ти се от душа,
с ум и разум надари ме,
да не мога да греша.

Как ли нашите деца ще изучават вероучение, как ли ще намират пътя към Храма, като душите им по рождение не познават пътя към вярата. През 2003 г. излезе една малка книжка, съставена от Васил Балевски - “Майчина вяра” от Змей Горянин, познат само на по-възрастното поколение като автор на отдавна забравена историческа белетристика, защото неговите епиграми, стихове, разкази, поеми десетилетия наред бяха забранявани от идеологическата цензура. “Майчина вяра” е лирика, която говори с Бога. Лирика, която ни връща уважението към Светия дух в човека. Стиховете на Змей Горянин (рожденото му име е Светозар Димитров), едва ли могат да се нарекат мистични, но те до известна степен пременят пейзажа в българската лирика изобщо. Песните от “Майчина вяра”, елегични или празнично-литургични, са осенени от сърдечната, чиста и светла вяра в Христа, която за много от нашите деца е непозната.

Европа не е само общ пазар, обща валута, общи граници, общ парламент, а преди всичко - единство в многообразието. Лесно се прокламира, но трудно се постига. Можем да имаме едни и същи данъци, дрехи, коли, телевизори, но ще продължаваме да мислим, говорим и пишем на различни езици. Литературата и културата ще са пак отворени към другия, към другото, но все по-малко общи. Колкото по-устойчиви са ценностите на една национална литература, толкова по-мъчнопреводима или направо непреводима е тя. Европа няма друг път да осъществи общоевропейските ценности освен чрез националната идентичност. Колкото повече отпадат междудържавните граници в Европа, толкова повече литературите, изкуствата, културите на европейските народи упорно ще бранят своята различност в търсене и отстояване на национално-идентичното. Защото същинската литература - разбира се, и литературата за деца - не е просто подражание, камо ли наподобяване. Тя винаги е в конфликт със света наоколо, с обществото, а и със себе си. Не случайно в това изложение поставихме акцент върху нетрадиционно детски автори, за да докажем несъстоятелността на твърдението, че литературата за деца е едва ли не някаква отделна планета.

През 1849 г. Виктор Юго изрича пророчески за Европа думи: “Ще дойде ден, когато всички нации на този континент, без да губят своите различни качества или тяхната прекрасна индивидуалност, ще се слеят в едно по-висше обединение и ще формират европейското братство. Ще дойде ден, когато няма да има други бойни полета освен тези на ума - отворения пазар на идеите”.

Тази сънно-романтична Европа, бленувана преди повече от век и половина е още далече от своето бъдеще. Днешна Европа като че ли си има всичко. Сега най-много й трябват европейци, а днешната ни литература за деца е градината на ония морално-духовни стойности, които формират универсалните хуманитарни ценности.

 

 

© Вихрен Чернокожев, Росица Чернокожева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.07.2007, № 7 (92)

Други публикации:
Европейски измерения на българската детска литература. Сборник доклади от Кръгла маса, Сливен, 10 май 2007. Сливен, 2007.