Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ: ДРУГАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК
(125 години от рождението му)

Вихрен Чернокожев

web

Благодаря на Стара Загора и на Георги Янев, че не забравиха Хамлет - принца, Датския. 125 години след рождението на Димитър Подвързачов той все още остава големият непознат за няколко поколения българи. Въпреки че е един от темелите на другата българска литература на ХХ век - онази, която, разрушавайки ред устойчиви митове не само на литературността, остана извън канона на социалистическия реализъм, до голяма степен извън националната литературна история поради високо заявеното несъгласие с тоталитарното мислене. Другата българска литература на ХХ век - тук имам предвид не само Димитър Подвързачов, Александър Божинов, Иван Генадиев, Хенри Левенсон, Райко Алексиев, Трифон Кунев, Змей Горянин... (редицата е значително по-дълга, чак до Радой Ралин) - другата българска литература на ХХ век винаги е съзнавала своята отделност от литературния салон и действена неприспособимост към канона, който по принцип се страхува от разнообразието. Днес соцреализмът пак е тук и още се опива дори от властта си над мъртвите поети.

Може би другата българска литература на ХХ век оцеля тъкмо поради своята другост, оцеля заради нелесния осъзнат отказ от езика и жестовете на литературния салон, заради бунта си срещу самата литературност и охудожествяването; срещу фалшивия парнасизъм и класицистичната застиналост. Докато ред силом канонизирани от соцарта автори отдавна вече са нечитаеми експонати зад витрината на литературния музей. Другата българска литература на ХХ век оцеля, защото - за разлика от официозната литература - имаше волята и куража да чете по свой начин не само класиката, а и изобщо политическото; да бъде свободна и независима от идеологическия диктат и клишетата на масовото мислене. Което й вменяваха като историческа вина, се оказа нейно историческо предимство.

Димитър Подвързачов, Райко Алексиев, Трифон Кунев, Змей Горянин не са автори, чиято културна легитимност е била по една или по друга причина просто догматично подценявана. И Подвързачов, и Райко Алексиев, и Трифон Кунев, и Змей Горянин твърде дълго бяха под желязната пета на цензурата, съзнателно забранявани и забравяни заради вечния страх на соцарта да не би творчеството им да генерира критична маса гражданственост. Опасенията на надзирателите по културата - някои от които днес получават най-високи държавни отличия - се оказаха напразни. Точно преди четвърт век в Стара Загора тържествено чествахме стогодишнината от рождението на Димитър Подвързачов, за което Тончо Жечев тогава трябваше да поиска специално разрешение от главния надзирател по културата - отдел "Агитация и пропаганда" на ЦК на БКП. Ако не беше дейното застъпничество на Христо Радевски до "най-високо място", както тогава се казваше, нямаше да излязат и двете томчета с Подвързачовите избрани и - разбира се - старателно цензурирани творби, за които ще стане дума по-нататък.

Днес, четвърт век след онова тържествено честване с фанфари, пионерчета и наименуването на една улица някъде в крайно-панелен старозагорски квартал, Димитър Подвързачов продължава да бъде за редките си читатели, а и за академичната литературна история най-малкият брат от народните приказки. Защото като образцов Аз неговата гражданска позиция никога не е била придатък на никоя система, чиято цел е единствено властта или обслужването на властта; на никоя школа, метод - нито "преди", нито "след" нашествието на уждемокрацията. Неговата единствена власт е словото - защото словото е общение, а властта - необщуване. Творчеството му не принадлежи на никой "-изъм". А някога, в първото десетилетие на миналия век, Дебелянов, Лилиев, Константин Константинов, Георги Райчев са го наричали Бащата. Той наистина беше духовен Баща на цялото онова литературно поколение, което дойде в литературата ни след Вазов, Михайловски, Пенчо Славейков, Кирил Христов и на което той беше стожерът. Нещо повече: списание "Звено", редактирано през 1914 г. от Димитър Подвързачов, макар и само в пет книжки, две от които двойни, стана наистина звено между късния символизъм, модернизма на Гео Милев и строгата класицистична традиция на "Златорог", която години наред беше анатемосвана като опасна литературна ерес. Дотам, че дори споменаването на Владимир Василев в поредицата "Литературни анкети" на Института за литература при БАН беше строго забранявано.

Наричали са пътьом Димитър Подвързачов "българския Оскар Уайлд". В това сравнение има - поне за мен - нещо дразнещо и дори обидно. То издава липсата на самочувствие пред света, отколешното ни нетърпение изведнъж да скочим и да се наредим на голямата европейска културна сцена. За трезвия български ум още дълго ще е непонятен Подвързачовият сплин, чувството му, че живее извън живота и не го разбира. Той беше наистина "странен - по думите на Константин Константинов в "Път през годините" - гост на нашия живот, който пренесе през калта на всеки ден скъпоценности от други светове и ги пилееше нехайно, да събуди малко радост наоколо и да приспи собствената си неизразима тъга". Разуверен от всичко и от всички, Димитър Подвързачов - Хамлет принц Датски - носеше в сърцето си един свещен култ - България, но не оная мечтаната на три морета, а България като неотчуждаема държава на духа, на моралния ред. Наистина "с каква любов я ненавиждаше,/ с каква жестокост я люби". В цялата българска литература аз не знам друга такава "Родина" като Подвързачовата:

Обичам те като жена,
повлякла ме с безброй оглавници,
о, малка, хубава страна
на изпръщелите държавници.

Все тъй си детски жалка ти
и в робство, и във независимост -
тъй важно-весела - почти
измислена за Simpliciissimus.

Обичам те като жена
със хиляди чаровни прелести -
о, бедна, хубава страна
на алчни допотопни челюсти.

И в края: "...о, малка, хубава страна/ на общогражданско мълчание".

Писаната през 1912 г. "Родина" днес твърде лесно и сръчно може да бъде прочетена през постмодерната интертекстуалност, както биха рекли мои по-учени колеги. Аз обаче предпочитам да я чета през традицията, която и преди Гео Милев не се уморяваше да пита "Прекрасно, но що е Отечество..." Очевидно е, че далече преди родните ни постмодернисти Димитър Подвързачов е усетил "всички противоречиви образи на родното и българското". Никога и никъде той не робува на националната митология. Любопитен би бил един паралел с "Родина" на Едвин Сугарев например, но това оставям на други. Ето как другата българска литература на ХХ век е достатъчно жива и жизнена; тя прехвърля неочаквани мостове към днешния български постмодернизъм.

Понеже около президентските избори преизобилно се глаголстваше за модерния национализъм с претенции за първооткривателство, искам ясно да кажа: Модерният национализъм не е откритие нито на Сидеровата ултралевичарска "Атака", нито на уж либерално-центристкото ДПС на Ахмед Доган, нито на проф. Григор Велев. Основите на модерния национализъм, който по дефиниция е антимонархически и безусловно принадлежи към дясната европейска култура, положиха Стоян Михайловски и Димитър Подвързачов, след тях Янко Янев и Димо Кьорчев, чието творчество десетилетия наред беше смотавано под миндера. Ако президентът Първанов и Ахмед Доган искат да видят работещ етнически модел, етнически мир в действие, нека прочетат Подвързачовите басни от цикъла "Под чинара". Забавната анекдотичност на историите, които старите османлии си разправят "за кротък кеф" на един архаичен турско-български, никак не помирява философската им душа с това наоколо. Какво остава, щом истината вече не подсторва никого, а човешкото достойнство е погаврено. В "От зло - по зло" вместо да обесят осъдения Алия, по султанска милост - забили го на кол. Не "общественото мнение", само една сербез-старица се осмелява да каже на облечения във власт кадия, превърнал и справедливостта в цирк: "...саде беля си ти, хем пискюллия,/ даяк заслужваш, ама няма кой". ("Пискюллия беля"). Не "макароническият морал" - както писа навремето Владимир Свинтила, - изчезването на гражданското достойнство, на човешката солидарност изобщо е моралната доминанта, умоподбудителната болка в Подвързачовите басни. В познатите залежи на разговорно-всекидневното те търсят и откриват универсалното, което да възстанови прекъснатите връзки на човешката съобщност.

Убеден моралист с умерено консервативни възгледи за общественото развитие, Подвързачов е един от най-последователните критици на левичарството и особено на ленинизма, противник на либерализма и на социалистическите утопии, през които на младини естествено е преминал. Не случайно Димитър Подвързачов казва: "Никога не можах да се привържа към демокрацията, защото демокрацията е тържество на посредствеността". Тиранията на демократизма, на мнозинството над малцинството го преследва дори в отвъдното. Добре, че овреме си отиде, та не дочака диктатурата на народовластието след 1944 г., която и до днес е диктатура на родовластието. Подвързачовият консерватизъм не е теория, политическа доктрина, а преди всичко жажда за традиция, морал, морален ред, който да противодейства на разрушителните революционни утопии. В природата няма революции; или, ако се случат, те непременно са бедствие.

Между Подвързачовите арестувани творби има един знаменит фейлетон "Еклесиаст", който, естествено, не можа да намери място в последното избрано от 1981 г. Там Хамлет принц Датски изважда наяве българските още неизживени робства и несбъдливости, българските бягства към жалката свободица на вчерашния хляб, подарения хляб, заради която сме готови да наврем шия в ново робство. "От варварски народ - казва там Подвързачов - държава не става". Тук Подвързачов развенчава една от основните заблуди на демократизма: че мнозинството винаги е по-умното, знаещото, можещото, разбиращото.

После видях на главната градска съгда множество събрани бедни человеци, а един от силните мира сего им говореше отвисоко, и всички слушаха с внимание и одобрителни викове.

- Не вервайте никого, освен на мене - казваше той. - Всички са лъжци, крадци и разбойници - само аз съм чист като гълъбица.

И виждам го, че лъже. Защото знаех колко стада бе откраднал, колко жени прегръщаше тайно и в колко благини се къпеше у дома си.

Тогова се доближих до нещастните слушатели и рекох им тихо:

- Не го вервайте! Лъже ви за всичко.

А те ми се присмяха и отвърнаха:

- Охо, ти мислиш ний не знаем? По-добре от тебе! Ама той ни лъже еднъж, а ние него - триж. Защото всеки от нас чака да получи облага от него.

И ми дадаха гръб, и продължиха да пляскат с ръце нему.

И разбрах, че едните заслужават другите.

Казват: Подвързачов бил жесток реалист. "Еклесиаст" е класически пример как състраданието може да произвежда зло и само зло. Дефицитът на справедливост, триумфът на ежедневното зло, е според него от хроничния български дефицит на гражданственост. И този дефицит никога няма да стане излишък - докато безумието на тълпата продължава да превъзхожда мъдростта, достойнството почтенността. Демокрацията без демократи, която и днес продължава да се вихри из българските дни, има дълбоки и яки корени.

Духовен аристократ по рождение, с цялото си творчество Димитър Подвързачов принадлежи към модерната българска десница през ХХ век. Без да поставя България в центъра на Вселената, той вярваше в българското бъдеще, в бъдещето на своя народ, но никога не му прости мизерното безгражданствено настояще. Затова и нему не прощаваха страшносмешията, с което безпощадно оголваше нищетата из нашенския обществен мегдан. Христо Ясенов написа една доволно подигравателна ода за "Хамлет, принца от Подуене", която и днес стои на първата страница от избраните му стихотворения. Соцреалистичното литературознание пък побърза да лепне Подвързачову клеймото на официозен писател, какъвто той никога не е бил. Предусещайки близо век напред собствената си съдба и съдбата на своя народ, Падвързачов отговори на своите критици: "Като рекат: "Буржоазията! Ти си защитник на българската буржоазия" - мене ме хваща смях. Каква ти буржоазия, брате мой! Това е една нищожна, печална и крадлива сбирь, която няма никакво представление за историческата роля, която й бе писано да играе в нашата страна." Затварайки кавичките, как да не кажа: днешният български среден и едър бизнес (доколкото ги има), също едва ли знаят как се гради европейското достойнство на икономически силна, правова България. Иначе едва ли щяха така упорито да крепят статуквото, което краде колкото се може повече власт от обществото и наедро пазарува самоличности, за да си отгледа блееща безгражданственост. Защото така статуквото се чувства всесилно и неуязвимо.

Днес цели поколения млади хора нищо не знаят за Димитър Подвързачов. Бедата е, че продължава обидното полупознаване и полупризнаване на Подвързачовото творчество. Когато преди четвърт век занесох в Издателство "Наука и изкуство" ръкописа на книгата си за него, там питаха: "Кой е тоя Димитър Подвързочов?" Книгата престоя шест години в три редакторски чекмеджета, докато най-после излезе на бял свят. Сега, четвърт век по-късно, много от Подвързачовите творби - стихотворения, фейлетони, басни, мисли и парадокси, публицистика - остават пръснати из "Демократически сговор", "Свободна реч", "Македония", "Зора", "Щурец". Неприютени в книга, те все още живеят в изгнание. Може да се състави цял том под надслов "Забраненият Хамлет принц Датски". Впрочем, съставих го в Университетското издателство през 2000 г. Ръкописът стигна до паус и... мистериозно изчезна. Каква полза да кажа сега, че Подвързачов създава класически образци на фейлетона, баснята, лирико-сатиричното стихотворение; че неподражаемо обновява традицията на малките сатирични жанрове - афоризма, парадокса, сатиричната парабола. Изминал е четвърт век от последното "Избрано", което може да се намери единствено в големите библиотеки на България. България, четяща "Шок" и "Лична драма", България, която зяпа "Шоуто на Слави" като откровение свише", спокойно си поминува и без Димитър Подвързачов.

Когато през пролетта на 1980 г. събирахме с Банчо Банов и Ана Подвързачова в едно юбилейно издание избрани Подвързачови произведения, никой от нас не посмя да сложи там напр. "Съветски анекдот", поместен в Райко-Алексиевия в. "Щурец" през 1933 г. Идеологическите надзиратели отдавна бяха анатемосали това стихотворение, което в шеговита форма, но с неприлично висок глас коментира репресиите в Съветския съюз през 30-те години. Сюжетът, както при всеки анекдот, е пределно опростен. Сър Браун, мистър Том, таварищ Красноярски един през друг хвалят родната си "гумена" индустрия. Накрая думата взема Красноярски:

- Туй, що разправяте, ей богу,
е дребно много.
Ний сто и петдесет милиона
народец руски - хубав или лош -
натъпкали сме го в един галош
на слука.
И пак галошът се не спука.

В болшевизма по съветски образец, който ние десетилетия наред по навик наричахме "историческа истина", Димитър Подвързачов много отдавна е прозрял чудовищната историческа лъжа. И не случайно той горчиво се надсмива над нашата склонност към крайностите и подражателството. Може би още не е късно да прочетем внимателно една от арестуваните Подвързачови злободневки в "Щурец" ("Идеи", бр. 2, 30 дек. 1932):

Единствена аз знам страна
на чужди мисли скорозрейна,
във целий свят е тя една
с огромен внос на смет идейна.

Днес Ленин, утре Декобра,
хер Шмекерсон или Панерги -
на всичко вика все "ура"
свръхпросветений Ганин Герги.

Мъчителна е била за Подвързачов нищетата из нашенския пазар на идеите, където той вижда само "ларви, които умират за лаври", бълващи "рецепти, рожби на аборт/ и мисли, смилани на едро." На българския политически живот, който от всяко нещо прави партия, Хамлет принц Датски гледа с ирония и непобедим скептицизъм. Днес някои биха казали, че още през 30-те години на миналия век Подвързачов е бил антиглобалист, заради лекото подозрение, с което гледа към идеята "всеевропейски щати", споменати мимоходом в току-що цитираното стихотворение. Но то всъщност е за отстояването на българската самоличност във всеевропейското пространство. Кой ако не Димитър Подвързачов с конгениалните си преводи на Грибоедов, Гогол, Суифт, Сервантес, Достоевски знаеше, че изкуството на превода е най-трайният, най-сигурният мост към усвояване на различното в българската култура. Казано по днешному: глобализацията не означава обезличаване на националното, а тъкмо напротив - обогатяване на националното. Не случайно руснакът Николай Осипович Масалитинов - режисьор в българския Народен театър, твърдял, че Подвързачовият превод на "Горе от ума" е по-хубав от оригинала.

Според Димитър Подвързачов най-голямата злина в българския обществен живот е партокрацията, партията като институция въобще."Партията отдавна е печат, индулгенция, лична карта, паспорт - пише той. - Тя отваря и затваря много врати. С партията и само чрез нея можеш да станеш всичко - ако поискаш дори мюфтия или хахамин." От отрицателното си отношение към комунистическата партия Подвързачов кариера не направи, но други използваха това обстоятелство, и като го зачеркваха от литературата, направиха добра кариера. Единствената му издадена приживе книга "Как дяволът чете Евангелието" (1933) след 9.IХ.1944 г. попада в "списъка на фашистката литература" и до 1989 г. беше заключена в спецфонд. Много отдавна, още през 1924 г., Подвързачов предусети превръщането на комунизма в опасен религиозен фанатизъм: "Широкото разпространение на комунизма - пише той - у нас е едно лишно доказателство, че ние сме народ атеистически, но то доказва също тъй как жива е в човешката душа потребността от религия, та дори и най-лошата".

Знам с колко мъка и редакторско-издателски страхове се появиха през 1975 и 1981 г. двете томчета избрано. Освен споменатите тук, още много фейлетони, статии, стихове, парадокси така и не видяха бял свят, защото не се вместват в калъпите на социалистическата идеология. Така отпадна напр. третият сонет за Кирил Христов - една от последните Подвързачови творби, малко преди да си отиде от този свят през ноември 1937 г., чийто рефрен е: "Не, тоз народ не си е доробувал". Нека заедно прочетем един репресиран откъслек от Подвързачовия "Речник на чужди думи": "Акламация - одобрителни викове, с които избирателите приспиват партийните оратори на партийни събрания, а в деня на изборите гласуват тихо за комунистите". Или: "Весталка - целомъдрена, безгрешна девица. В преносен смисъл - БКП." Едва ли има смисъл тук нещо да се добавя и коментира. Ще кажа само, че "Речник"-ът е писан през 1932 г., а не като следизборен коментар през ноември 2006 г.

Десетилетия наред соцреализмът чете Подвързачовото творчество както дяволът чете Евангелието. Време е да се върнем към същинския смисъл на съзнателно забравеното, забранявано Подвързачово слово. Не заради някаква закъсняла оправдателна присъда, а за да разберем най-после кой е истинският Димитър Подвързачов.

 

 

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.12.2006, № 12 (85)