Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АНТОЛОГИЧНИЯТ ТОМА БИНЧЕВ

Вихрен Чернокожев

web

В днешната ни тотално мафиотизирана държава, където обезличностяването е по-страшно от всякое петвековно робство, поезията все още съществува. Въпреки че Петър Берон, Пенчо Славейков, Алеко Константинов, Иван Милев, Стефан Стамболов отдавна са само лица от парите, не и лица на българската култура. Един от малцината, които още в началото на 90-те години на ХХ век с кожата си предусетиха родилната агония на свободата, метаморфозите й до грозната проза на несвободата, е Тома Бинчев. Навътре в думите, за да прояснеят ли най-после “душите на нещата”, той не се умори да пита в своите “Свободни сонети”:

Умовете ни - кукувицата ли мъти,
и душите ни - как и с какво усуква,
та човеците вместо земята си да орат,
все трябва да лягат върху кютука?

Не е тихо, щом се гъне земята
от тропота на коне. А те се задават.
Но жребци ли са или скопци - все още не знаем.

Смутно треперят листата
на дървото кръстопътно... Развиделява...
И въздухът като че ли пак мирише на срам.

Петнайсет години след “Най-ветровитото място...” въздухът пак и пак мирише на срам - вече без колебливото “като че ли”. Уви, не разпознахме, не разпознаваме и днес скопците; нещо повече - посочихме ги овчедушно начело на държавата и да се чудим ли сега защо “ангелът на свободата” бляскаво безпощадно отминава България. Поезията на Тома Бинчев остава едно от малкото кръстопътни места, където все още можем да се срещнем - без да сме лъжесвидетели. Една от малкото възможности да си представим, че живеем в глобалния свят. Нейният рефрен не е въздишката “Морето, ах, морето...”, а категоричното “Страхът не може да е формата на битието”.

Наричали са Тома Бинчев “Петрарка на морето”, но то е колкото неговата любов, толкова повече неговото спасително „обърнато небе”, протестният корен на цялата му поезия. Неговото море няма нищо общо с естрадната маринистична куплетистика. Когато стане дума за маринистика обикновено най-напред се подразбира живопис и графика. Класическите образци на българската литературна маринистика са скромно еднотомни. Единствената (при това прозаична) антология „Българска маринистика”, съставена от Върбан Стаматов, Георги Ингилизав, Никола Радев, се появи едва в 2002 г. Случайно ли пейките върху терасата на някогашния “Творчески дом” на Съюза на българските писатели във Варна бяха с гръб към морето, но с лице към “столоваята”? Българската литература предпочита да наблюдава морето като някаква екзотична стихия в рамка, морето от брега, морето от прозореца, морето, затворено в шума на раковината или в умъртвеното и препарирано с дебел слой лак водно конче. Морето на Тома Бинчев не е умилителна жанрова картинка, нито тема, пейзаж, съзерцание за добро храносмилане. Морето на Тома Бинчев - това е вечното движение, съвършеното пространство на екзистенциалната свобода. Стиховете му в “Открито море”, “Свободни сонети”, “Морето в синьо”, “Морето”, поемата “Корабът” са непроменни, свободни и безпатосни - като водата, като виното и хляба върху масата, като умората. Различни в своя ясно различим живот и ритъм. Неслучайно Христо Фотев е посветил едно от знаковите си стихотворения „Възхвала на думите” на Тома Бинчев. Не вярвам наградата „Христо Фотев”, която Тома получи преди броени дни, да му е някаква утеха; нищо не може да замести живото общение с поета, който сега е бронзов паметник в бургаската морска градина.

Истината винаги е над пейзажа. В поезията на Тома Бинчев брегът - с реката от думи, пристанищната хилава сирена, корабите, провинциалната есенна гара с неколцината отпътуващи само и нито един пристигащ - е несигурен, ронлив, отчужден, отдалечаващ се. Там няма спасение - освен в паметта за най-близките - братът, сестрата, любимата жена, с която животът може да бъде и хубав. Пролука към небето отваря само любовната игра на пеперудите, забравени от лятото

Морето е истинското родно място на поета Тома Бинчев. Той е почетния гражданин не само на Бургас, но и на морето. Защото неподражаемо си го е пресъчинил, из-пре-о-смислил и няма как да бъде прерисувано, изсвирено, изпято, изговорено, наподобявано. Както и свободата, то няма заместители. Море, в което няма да се потопите никога. Далече от брега и от пристанището, навътре в него, водата е винаги на върха си, светена, на всеки нужна, никому подвластна; там даже лодките, корабите, капитаните, а и хората въобще, са чуждо тяло, нашественици в „космичното пространство” на морето. Това море е спасено само и единствено в стиховете на Тома Бинчев, в сънищата на душата му. И неслучайно то е избрало да се прислони там. Родство по избор: морето е поет, то отказва да бъде мнимо битие; никому и нищо не служи; говори не от името на другите, а само от своето собствено име, не храни никакви илюзии и може да съчини единствено и само себе си. Дарбата на Тома е, че различава модулациите в гласа му и може да ги преведе неподражаемо. Морето в превод на Тома Бинчев никога и никого не разочарова, защото знае своите предели. Колко нелепа изглежда тук обширно коментираната през 60-те и 70-те години на ХХ век идея за „духа на мястото”, за регионалната, „котловинната” българска литература.

В “Свободни сонети” Тома Бинчев има едно световно стихотворение, достойно за всяка прецизно подбрана антология на световната поезия. “Пеперудо, ти гледаш с криле...” За пеперудата, кацнала върху мачтата на пътуващия кораб, на хиляди мили от цветето, смисълът, всички смисли въобще вече нямат никакъв смисъл.

Пеперудо, ти гледаш с криле, а не виждаш ли,
че си кацнала върху мачтата на кораб.
Точките - жълто-зелени, и капките - рижи,
взират се, търсят... Какво?...

...Ти, в най-красивото стъпвала,
сама ли избра да е такава съдбата ти,

пеперудо, или случаят с теб си играе?
Най-близкото цвете сега е на хиляди мили.
А ти - върху мачтата на случайния връх.

Пеперуда върху мачтата “на случайния връх” - прекрасната й безполезност е непостижима, величествена - извисена над бягството, страха и болката. Какъв самоубийствено красив протест без думи срещу баналното, срещу аномалията на живота, срещу нищетата на изразяването. Болката с пеперудени криле, отказът от спасение, гибелната далновидност тук са наистина нечовешки. Пеперудата е преодоляла пеперудата в себе си; човеците рядко достигат такъв връх. Тъгата по една смътна, неизразима, непостижима далечност, самоубийственият устрем към чужди предели са непосилни за оцеляващите. Четете и препрочитайте “Пеперудо, ти гледаш с криле...” Тук всички думи, които “красиво заместват живота”, стават неуместни.

Не знанието, вродената интуиция променя метафизическото положение на човека и прави поезията. У Тома Бинчев морето е винаги на върха си, защото е нещо повече от вода, стихия, вечност. То има смелостта да изневерява на материята, превръщайки се в антиматерия - освобождение, нирвана е морската шир; там всички цветове на живота са вече различни.

Поезията на Тома Бинчев се състои от усети, не от идеи и доктрини. Филологическото й разчленяване мигом би я убило. Да преведеш морето на български - това е изнурителен труд, който всякак стои по-високо от творчеството. За разлика от мнозина свои събратя Тома Бинчев не се преструва на вдъхновен и пламенен; неговото море и без това е идеалното съчетание на искреност и възвишеност; не му е нужна патерицата на патоса. Обърнато небе, друг свят - извън всичко, извън всички - защото съществува без илюзии.

Една от емблемите на Тома-Бинчевата поезия е изненадващата триредова образност в цикъла „Числа”, която напомня хайку - но не е. Внезапният блясък на афористичната мисъл, доведена до пределния си лаконизъм - защото казва, без да обяснява - разкрива цялото същество на поета. Сън в съня са тези триредови притчи за пътя, истината, паметта, смъртта. Сред мимолетностите на човешкия живот познанието и незнанието, свободата и робството, любовта и омразата са категориални двойки, на които се крепи битието. Една дума само, един знак още - и залезът няма да е вече съсирваща се светлина, а осенените думи в словото ще вехнат осланени. Безсмислено е да цитирам Тома-Бинчевите „Числа”; от тях не можеш и нищо да отнемеш. Ако изскубна само едно или две от тях - ще рухне сблъсъка на различното познание, което те вкупом носят.

Най-слънчевите сънища на душата си Тома Бинчев споделя с децата. Само в света на децата всичко е възможно, там невероятното е на една ръка разстояние. За тях поетът е създал над двайсет книги, сред които „Кокошка с брошка”, „Кит немит”, „Гъбки без зъбки”, „Жадни рибки”, „Пеперудочудо”, „Книга за буквите”, „Книга за цифрите”, „Гатанки”. Много от стиховете на Тома Бинчев за най-малките отдавна са в букварите - редом с класиците на литературата ни за деца. Националната награда „Петко Р. Славейков” е късно признание за поетовите спомени от детството, в които царства пак морето. Небето, облакът, морето, гъбката, цветето, хвърчилото, врабчето нямат идеал, те не знаят нищо за „мисията” си. Тъкмо затова са истински и значими. В играта на звукописните римословия, в която има и щипка ирония над педантичната метрология на делника, най-важни не са случката, поучението. В стиховете си за най-малките, които още не знаят да четат, Тома Бинчев не назидателства, а изгражда екологията на духа. Слънчогледовата къща може и да е тясна, но е прекрасна, не само защото е родна за слънчогледовото семенце. Всичко живо е красиво - осъзнавайки мимолетността си, защото няма да е винаги край нас.

Антологичният Тома Бинчев гради новата българска маринистична култура, но това е само част от неговата поезия. Стихове като „Лято”, „Сантиментални пеперуди”, „Съвършеното пространство”, „Два свободни сонета”, „Лозата”, „Докато въздъхнем”, почти всичко от класическата му книги „Свободни сонети” и „Морето в синьо” отварят тайната врата, през която животът се връща различен. Тук няма да пропусна и безподобната антитоталитарна поема „Циркът”, писана още в 1981 г., когато не само Берлинската стена, но и стените на страха изглеждаха вечни и нерушими като дружбата ни със Съветския съюз. Морето и циркът на „гениалните мошеници,/ които се изправят пред тълпата,/ не за да гълтат ножове,/ а да извадят с ножа/ единствената ти душа...” Единствената ни утеха е, че поне в поезията, поне в поезията няма мир между Високата вълна, в която пулсира синята кръв на морето, и кикота под купола на Цирка - „бащата на изкуствения блясък”.

 

 

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.12.2008, № 12 (109)

Други публикации:
Море (Бургас), 2008, бр. 2, с. 6-10 (прев. и на англ. ез.).