ДЕБЕЛЯНОВИТЕ АНТИЕЛЕГИИ

Вихрен Чернокожев

web

Преди двадесетина години Христо Радевски писа във в. "Литературен фронт", че Димчо Дебелянов "напълно основателно може да бъде нареден между най-ярките български сатирици". И ни подсещаше между другото, че "няма да бъде лошо да се издадат в отделна книжка сатиричните стихове на Дебелянов - да се види нагледно какъв сатирик е той, и че твори не само битова, а и остра гражданска сатира". Обичайно определяните като хумористично-сатирични Дебелянови творби все още не са напълно събрани, а литературната история ги подминава снизходително - като маргинална литература. Като че ли лирикът Дебелянов и ироникът Амер са съвсем различни хора, та още помним тихия двор с белоцветните вишни, а някои от разказите в сп. "Оса" и "Шантеклер" старателно сме забравили.

Веднага ще кажа: става дума за четири разказа - "В този миг", "Срещи и поздрави", "Разсеян разказ" и още един, който условно ще назова "Препинателни знаци", тъй като заглавието му се състои от запетая, точка, въпросителна, удивителна и многоточие. Публикувани през 1910 г., по-късно тези разкази не са намерили място в книгите на поета, нито в двете издания от 1924 и 1940 г. с непубликувани хумористични творби, подбрани от Георги Михайлов и Николай Лилиев. Съзнателно не определям тези четири разказа като хумористично-сатирични. Ако иронизмите на Димчо Дебелянов бяха само жанрова, социална картинка, ако той твори само традиционната злободневно-коментарна "битова и остра гражданска сатира", както пише Христо Радевски, тя отдавна да е прашасала под витрината на литературния музей. На какво тогава се дължи почти вековната й актуалност дори сред литературно неизкушени люде. След първите у нас избори за Европарламент като своеобразен коментар за родната ни политическа действителност из интернет форумите можеше да се прочете третото стихотворение от цикъла "Мисли в мъглата":

Чел съм нявга, слушал съм да казват
славни и прочути мъдрословци
на уста с презрителна насмешка,
че народът - туй е стадо овци.

Помами ги хитро и след тебе
в огъня дори без страх ще додат.
- Може би! Стада съм виждал често,
ала все магарета ги водат.

Ако сегашната ни обществена действителност е все така мъгливо-безобществена, безгражданствена, откровено популистка както през 1909-а, ако комитрагедията на нашия български живот от дотегливи еднаквости уморително се повтаря от век на век - какъв ти тук хумор! Щом всички български кризи си приличат по своя популистки крясък от век насам с вездесъщите шефове дебели, мазни, които край палата се въртят и с новини разнообразни/ вестникарите крещят - това вече не е хумор, не е сатира. Дори смехът вече не може да изрече грозните, болните истини, разчовечаването на човека. Би станал лъжесвидетел. Тогава единственият начин да кажеш си искам живота е ироничната антиелегия, която от Дебелянов до Биньо Иванов е предизвикателно неправилна в жанрово, стилово, езиково и всякое друго отношение. Не става дума напр. само за пародирането на собствения лирически възторг, за иронично-снизяващото римуване потири/ бири ("За утре щедро ми обричаш"). Или римуването на душата литераторова смъртно плаха с мазните теглилки на тезгяха. Или книгата на гордата печал с вмирисан кашкавал. Жан-Пол Рихтер ме подсеща, че това, което у Дебелянов традиционно наричаме хумор, всъщност е "меланхолията на една възвишена душа, която може да се развлича с това, което я опечалява".

Дебеляновата "Елегия на литератора" далече преди Барт по своему предрече смъртта на автора. Нещо повече: Дебеляновите иронични антиелегии, писани редом с "Аз искам да те помня все така", "Да се завърнеш в бащината къща" са покушение срещу литературата като метод за проектиране на илюзии, срещу литературността изобщо. Трудно ми е сега да се сетя за по-остро алергичен ринит към романтическата любов от Дебеляновите "Кихавици". Други са ежедневните символи в тези антиелегии: трохи, мухи, стражари, гойни въшки, че и "критика/ под формата на полицейски акт". Не е нужно особено въображение, за да кажем: във второто стихотворение от цикъла "Бохемски нощи" Димчо Дебелянов много преди Цветан Марангозов усети полицейският акт като водещ литературен жанр. Други са тук Дебеляновите символизми: не пътят, домът, майката, а мъглата на престъпните помисли, стражарите, гойните въшки...

Цикли като "Бохемски нощи" най-лесно са канонически, школски тълкувани като "противоречие между идеала и действителността" или просто отхвърляни в полето на маргиналната литература, на спамлитературата, както сега се казва. А "За утре щедро ми обричаш" е всъщност ироническа симфония на отложения път към една друга житейска възможност; ироническа симфония на винаги отлаганото ни за утре бъдеще. Впрочем последният куплет на "За утре щедро ми обричаш..." се появи подписан от друг автор в сборника "SMS - поезия 2007", а когато Доган беше награден с най-висок български орден от президента" мнозина запалени форумци цитираха не случайно Дебеляновото стихотворение "Орден", което и одата с лекота превръща в гротеска.

Днешните извънлитературни употреби на Дебеляновите иронизми заслужават специално внимание. Смехът е пълен със значения, които далеч надхвърлят литературата, литературното. Той създава онази продуктивна контракултура, която прокарва ясна граница между живото и мъртвото, противодейства на статуквото, търси изход от страха и гражданската апатия.

Бохемството на Дебелянов, заченато още в българановския кръг, не без влиянието на Димитър Подвързачов, не е просто красиво пиянство сред хубави, напоителни разговори с приятели. За Дебеляновото поколение бохемството е начин на мислене и оличностяване на живеенето, съзнателен избор на друга, по-висша форма на съществуване на материята, не само за ония, които по думите на Иван Пейчев "не могат да понасят действителността трезви". Смехът е неразделна част от ритуалната игра на бохемското изкуство, от развитието на индивидуалността, която според ученичката на Юнг Елинда Евънс "пази живота и здравето, освобождава човека от властта на колектива".

Бохемското изкуство е интелектуална игра, пародираща и самата пародия. Малък човек не може да бъде голям бохем. Димчо Дебелянов е знаел не само битовото, а и художественото (пълно с печали) значение на ...дишам си и пия. Това не е пиянска трагедия в три действия на отчаян бохем. Дишането е може би последният, отчаян и най-естествен знак на независимост и цялост. Последно убежище за трагичната символика на човешката несбъдливост. След всякое вдишване, следва издишване - иначе човек би се задушил. Човешкият живот е толкова крехък - на един дъх се крепи екзистенциалната самота на човека...

Бохемските литературни кръгове и неформални сдружения около "Българан", "Оса", "Смях", "Шантеклер", преди това "Весела България", създадоха своеобразна контракултура, която противодейства на тогава съществуващата, за да подготви почвата за една друга култура, която на по-висок етап ще може да обедини праведното и грешното, духовното и чувственото. Бохемските литературни кръгове са първообрази на гражданската солидарност, на гражданското общество, което у нас все още не се е състояло. В една любопитна статия "Кръчмите, непознатият вълшебен свят" (в. "Нов живот" - Кърджали, № 66, 11 апр. 2000) авторът Иван Митев споменава: от баща си чувал: по време на Първата световна война войниците пеели тая песничка: "Седя си, дишам си и пия". Кой е Димчо Дебелянов Първата световна война очевидно е разбрала далече преди българската "общественост" и българската литература да се сетят за това.

Някога с лека ръка хвърляхме срещу нашите символисти обвинението, че били органически неспособни да възприемат конкретното. Но тъкмо иронизмите на Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров доказват: на българска почва символизмът се възприема не толкова като естетическа, колкото като етическа школа. Не мога да си представя нещо по-осезаемо конкретно от иронично-гротесковата игра със всекидневностите, но и със знаците на държавността в България от Дебеляновия разказ "В този миг". Сякаш не е писан за дядото на Симеон Сакскобургготски:

"Един цар на малко царство гледа болните си от подагра крака и мисли каква разходка ще направи за благото на народа си. Пиян файтонджия се дави в една локва, недалеч от двореца и псува кмета на града... Един президент дълбоко спи. Селски дръглив пес обикаля затворените касапници, а един поет си смуче пръстите. Ординарец пере оплесканите гащички на бъдещ офицер. Проститутка се обяснява във вечна любов на един обущарски калфа... Детето на земеделски депутат си играе с кръста на независимостта, като го окачва на котката".

Няма нужда да проследявам по-нататък целия тоя шчедриновски паноптикум, който в края обещава пак да се повтори. И невъзмутимо се повтаря днес - в началото на българския ХХІ век. Като че ли всичко се движи, но всъщност пак остава на мястото, на което си е било - мъртво и неподвижно в своето провинциално доволство, ехото от което е ...волство.

Дебеляновата ирония е почти винаги в първо лице единствено число. Самоиронизирайки се, преди да иронизира другите, Дебелянов нямаше на кого да подражава освен единствено на себе си. В "Разсеян разказ", "Препинателни знаци", "В този миг", "Срещи и поздрави" поетът с горчива самоирония ни доверява несретите на своя живот, когато присмехулно разправя как върви из улиците, "унесен в апетитното мляскане на левия си галош"; когато размишлява "кое е по-важен акт в живота на човека - първото любовно писмо или първия запор върху заплатата". А когато разказва как "една запетая във вид на роднина или познат на друга някоя видна запетая тихо се е наместила там, където вие бихте били поне точка и запетая", поетът се надсмива не само над собствената си неспособност да се вреди в обикновения практически живот.

Колкото и автобиографични да изглеждат "Разсеян разказ", "Срещи и поздрави", "Препинателни знаци", те съдържат нещо от универсалната ирония на романтиците. От непрекъснатата игра на фантастично-гротескното с дотегливо повтарящата се реалност Димчо Дебелянов извлича комитрагедията на всичките ни отлагани и отложени животи. Дебеляновият смях се стреми да направи по-поносимо живеенето, "оная велика - според думите му - пустота, която се шири във всяка улица на нашия, на българския живот". Той е още едно доказателство, че разликата между комичното и трагичното е само и единствено теоретическа.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.11.2007, № 11 (96)