Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКАТА 1968 ГОДИНА: КНИГИ НА КЛАДАТА

Вихрен Чернокожев

web

Европейската 1968 година е знакова с масовите студентски протести и бунтове във Франция, Италия, Чехословакия, Унгария, Полша. Българската 1968-а е обгърната с оглушителната тишина на безгражданственост. Като че ли изобщо не се е случила, освен еуфорията около поредното Европейско първенство по футбол, Световния фестивал на младежта и студентите или началото на първия телевизионен конкурс за българска естрадна песен. Според „Работническо дело” от 9 февруари 1968 г. самозапалването на Ян Палах е... карикатура. И още един епизод: на 11 май 1968 г. Любомир Шарланджиев в компанията на знаменитата футболна легенда Георги Аспарухов, Григор Вачков, Георги Черкелов споделя в ресторант „Славия” идеята си за сериала „На всеки километър”, който и до днес шества като „култов” из националната ни телевизия, сякаш за да докаже, че времето на соцреализма не е отминало и няма да отмине. Такава е на пръв поглед видимата нашенска 1968-а година...

Една от малкото неизмислени протестни емблеми на българската литературна 1968-а година е книгата с народни епиграми „Люти чушки” от Радой Ралин, изгорена в пещите на Полиграфическия комбинат от страх да не би да предизвика и у нас „чешките събития”. Уви, не успя да ги предизвика нито тогава, нито по-късно. Изгорената книжка не предизвика гражданска революция, не промени живота, освен живота на своя автор. Това е документален разказ, който може да бъде озаглавен и така: „Как пословиците и поговорките на дядо Петко Славейков за малко не бяха въдворени в лагер”. Проблематизирането му обаче открива и един друг, по-съществен пласт: използването на литературата по времето на тоталитарсоциализма като инструмент за репресии, като инструмент за развъждане на безгражданственост.

Що за държава е тая, в която епиграми подриват държавната сигурност, а писането и огласяването им е акт на гражданска смелост? Преди 40 години висши държавни чиновници донесоха в докладна записка до Секретариата на ЦК на БКП: „Другари, преди известно време излезе книгата „Люти чушки” от Радой Ралин, в която са събрани епиграми от автора с илюстрации от художника Борис Димовски... Перефразирайки народни мъдрости и поговорки, авторът прави редица обобщения за нашата действителност, които имат клеветнически характер и са насочени към разпалване ту на дребнобуржоазни и сектантски настроения, ту на ревизионистични страсти”.

Доносителите влизат в ролята на литературни критици, привеждайки изобилно примери, с които да „докажат”, че „Люти чушки” сривали „икономическата политика на държавата”. Досадно е днес да се цитират всички витиевати фигури от партийно-административния новоговор на тоталитарсоциалистическия ни Big Brother, макар че те заслужават специално изследователско внимание не само като перфектна илюстрация на тоталитарния манталитет, тоталитарните рефлекси... Напразно сатирикът ще се опитва да обясни пред събранието в СБП, че тук той смята своята задача твърде скромна: да придаде на афористичния фолклор нова сатирична острота. А през април 1983-а в недовършената ни литературна анкета допълни: „За себе си бях убеден, че в народното творчество както има лирическа песен, балада, както има юнашки епос, така има и епиграма. Това не е римувана поговорка, защото има римувани поговорки без виц. Където има отношение, ирония, смях - това е фолклорната епиграма. Исках да покажа, че епиграмата не е нещо, внесено отвън. Народният афоризъм, народната поговорка е едно, но съвсем друго е вече: „Дето брадва заповядва, там народа се не радва” - то има оценъчен момент.

Точно този оценъчен момент, подсилен от сатиричното напрежение между заглавието и текста на епиграмите, нетърпимо боде очите на литературните надзиратели. (Впрочем Радой Ралин казваше: „Заглавието не е шапка, а глава”). Идва ред и на главното обвинение:

„В книгата „Люти чушки” е допусната несъвместима с всякакъв морал и законност, изключваща комунистическата партийност илюстрация от Борис Димовски, в която е злоупотребено с подписа на първия секретар на Централния комитет на Партията и председател на Министерския съвет на НРБ, като е поставен на опашката на едно прасе. Над тази илюстрация е отпечатана епиграмата „Глух, но послушен”: „Сит търбух, за наука глух”. Нито авторът на тогавашния „литературен” донос, завеждащият отдел „Агитация и пропаганда” на ЦК на БКП Давид Елазар, нито учителите, който издигнаха като плакат на миналогодишните си протести тази епиграма, са знаели, че герой на епиграмата не е Тодор Живков, а акад. Тодор Павлов - тогавашен председател на БАН. За „злоупотребата” с подписа на „Първия” Борис Димовски ще каже пред редколегията на „Стършел” (13 ноември 1968 г.): „Това е подпис въобще, който изразява графично една помпозност. Трябва да съм глупак, или пък луд, за да имитирам подписа на др. Тодор Живков. И само с въображение може да се каже, че това е неговият подпис. Но щом и самият Живков е казал, че това е неговият подпис, няма какво да опровергавам.” Христо Пелитев (главен редактор по онова време на в. „Стършел”, орган на ЦК на БКП): „Секретариатът на ЦК на БКП съвсем отговорно е проучил въпроса с подписа и е установено, че сходството е голямо”.

Ралиновите „Люти чушки” са оценени като „диверсия против ръководството на партията”, „пълна с жлъч към нашата действителност и с нескрити нападки по отношение на партийната политика и партийното ръководство...” Големият страх на литературните надзиратели е, че излизането на „Люти чушки” съвпада с Пражката пролет, коята властите у нас тогава наричаха контрареволюция. Всъщност книгата е била готова за печат през 1965 г.; две години по-рано Климент Денчев и Светослав Пеев включват някои епиграми от нея в свои естрадни изпълнения. Издаването на „Люти чушки” е квалифицирано като „нагла идеологическа диверсия от страна на авторите, благодарение на липсата на елементарен партиен критерий и политическа бдителност”. Любопитно е днес да бъде събран и изследван речникът на тоталитарсоциализма и асоциациите, които той предизвиква у най-младите българи, които нямат и спомен за него.

Кой обаче е наредил иззетата част от тиража на книгата да бъде нощем тайно изгорена в пещите на Полиграфическия комбинат „Димитър Благоев” в София? От силната тяга обгорели страници изхвърчали през комина. Ласло Наги ще напише стихотворение за изгорената книга. Не знам дали е преведено, не съм го чел; помня го както Радой Ралин ми го преразказваше: Замръзнали в една локва, две обгорели страници трептят като крилата на птицата Феникс. Тя ще възкръсне не от пепелта, а от сковаващия мраз, обхванал всичко наоколо.

Кладата, която през ноември 1968 г. устроиха на „Люти чушки”, освети един от ледниковите периоди в българската култура. Партията, която кокетираше с „грижата” си за българската интелигинция, наистина й създаде доста грижи. И през 1924 г. с историята около „Нов път”, и през 1937 г. с прословутия „кормиловски спор”. Да припомням ли разгрома на в. „Литературни новини” (1962), разтурянето на редакцията на сп. „Литературна мисъл” след един разговор за поезията през 1975 г. Кампанията срещу Радой Ралин и Борис Димовски в 1968 г. е повод за атака срещу сатирата изобщо. Анатемосана е книгата с афоризми „Пресовани размисли” от Кунчо Грозев, вероятно защото неин редактор в издателство „Български писател” е Радой Ралин. Сатиричната библиотека „Индулгенция”, създадена пак по инициатива на Радой Ралин в издателство „Профиздат” е зачеркната още след първия си номер, сякаш за да потвърди знаменития афоризъм на Влада Булатович: „Никога сатирата не е имала голяма традиция. Винаги полицията е имала голяма традиция”. В доноса на Елазар издателство „Български писател” е строго смъмрено и заради сатирите на Петко Тихолов „Горчиви хапчета”, а „Стършел” трябва да отговоря заради отпечатаните в броя от 1 ноември 1968 г. стихове.

Вината на Ралин и Димовски е, че не признават да се направили „тенденциозни и клеветнически обобщения”. Много часове продължава разпитът на Радой Ралин в ГК на БКП, сегашната Столична библиотека. Заплашват го с интерниране. „Те са всички заедно, а нас ни викат поотделно” - ще спомене пак в анкетата ни Радой. Заключват го сам в една стая, а обвинителите през това време гледат всичките му киносатири „Фокус”, от които днес са останали нищожни следи в Националната филмотека. Не всички са били съгласни с устроения съд. На събранието в СБП Христо Радевски, Христо Ганев, Невена Стефанова се обявяват в защита на Радой Ралин, а Александър Геров изпраща и писмо до ЦК на БКП - публикувано е в дневника на Борис Делчев. Всички те са знаели, че книгата е анатемосана „от най-високо място”.

Веднага след заседанието на ГК на БКП „Литературен фронт” от 21 ноември 1968 г. излиза с уводна статия „Сатирата - партийно оръжие”. Същата статия е препечатана и в „Работническо дело”, а този факт има силата на постановление, окончателна присъда срещу скандалните „Люти чушки”.

В една епиграма Радой Ралин беше писал: „Блазе на фолклора,/ не влиза в затвора”. Съдбата (или по точно „идейните батковци” на поета, които играеха ролята на съдбата) сложиха тежък апостроф върху тази епиграма. Пословиците и поговорките на дядо Славейков не влязоха в затвора, но кладата не им се размина. Политическият хумор тогава беше смятан за престъпление срещу държавата; той имаше право на живот в политическите вицове - единствената масова проява на вседидневното двумирие и двумислие, на шепотом изречено кухненско недоволство. Само по една случайност сатирикът не е изпратен в лагер. Седем гладни години без работа и без почти никаква възможност да печата - това е цената на Ралиновото упорство да не се огъне. Утеха и упование ще му бъдат преводачеството и двамата сина, които Радой смяташе за стълбове на живота си. „За децата ми най-радостните дни бяха тия, в които мен ме удариха - споделя той в незавършената ни литературна анкета. - Я си представи: идат всички мои приятели, носят им шоколади... У дома пълно с хора! Е, някои са идвали, за да видят кои идват...”.

Атанас Далчев и Александър Муратов изпращат окуражителни писма до своя събрат. Блага Димитрова и даже акад. Михаил Арнаудов предлагали пари, но поетът упорито отказвал да бъде някому храненик: „Взема ли аз от един пари, ами аз няма да смея една боза да изпия, туй ще ми смачка самочувствието, няма да съм свободен” - казваше Радой. Впрочем и статията на Петко Тотев за сатиричния фолклор, в която се отделяше доста място и на „Люти чушки”, беше пак през 1968 г., в последния момент, извадена от сборника „Фолклор и литература” в Издателство „Български писател” и сменена с друга. В 1997 г. Петко Тотев - вече главен редактор на в. „Български писател” - подписва за печат статия, в която „Люти чушки” са обявени за „плагиат”. Радой Ралин разказваше един анекдотичен случай от онова време на изгнаничество в Хисар. Среща го някакъв военен: „Е, хайде, честито, другарю Ралин! Вие сте реабилитиран! Не четохте ли „Поглед”? Има ви в кръстословицата.”

Кладата за „Люти чушки” опали и други Ралинови творби. В паметната 1968 г. е спряна вече готовата за печат стихосбирка „Късни свидетели”. Сценарият на филма „Аз съм Левски”, писан в най-трудните години на духовна емиграция, който Радой смяташе дело на живота си, и до днес не намира път към зрителите. Помня финала: „Свободата е семе, вкоренено в камъка безчувствен, за да го превърне в почва, която живее и ражда...” Уви, оказахме се неспособни да създадем и отгледаме тази почва... Антологията на световния хумор „Смей се, палàчо”, събирана и превеждана грижливо стих по стих десетки години, видя бял свят едва в началото на 90-те.

Семето на „Люти чушки” все пак не отиде напразно. Изгорената книга възкръсна в най-разнообразни по техника самиздатски издания у нас и в чужбина; преписват я и на ръка. През 1970 г. се появява първото задгранично издание на Емил Попов. Вестник „Македонска трибуна”, издаван от привърженици на Иван Михайлов в Индианаполис (САЩ), съобщава на 28 октомври 1971 г., че „разполага на склад с копия от изгорената и забранена в България книга „Люти чушки” - народни епиграми, събрани и подредени от Радой Ралин. Цената на книгата е само два долара. Доставя Иван Вардарков, Стокхолм, Швеция. В Париж книгата има две издания, осъществени със спомоществателството на Христо Куртев и Джеймс Велков.

Сега Ралиновите „Люти чушки” - които не са принудена, а съзнателна съпротива срещу тоталитарсоциализма - са загубили апокрифната си прелест. Те също са част от премълчаната, недоразказаната, недопрочетена сага „Аз живях социализма”, но не като весело-веселичка анекдотична история за опаковките на дъвка „Идеал”, цигари „Ударник” и вафла „Дружба”. Историята на „Люти чушки” е един все още неосъзнат, за съжаление, път към дългото и мъчително преодоляване на тоталитарния опит. И част от другата българска литература на ХХ век, която - отстоявайки своята другост - имаше куража да остане извън канона на социалистическия реализъм. Затова оцеля.

 

 

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.07.2008, № 7 (104)

Други публикации:
Аргументи, 20.06.2008.

Текстът е четен на Националната научна конференция „1968”. Трети форум от проекта „Годините на литературата”. Нов български университет, май 2008 г.