Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИТЕРАТУРНИЯТ АНАЛИЗ КАТО СЪ-ТВОРЧЕСТВО
Опит върху "Овчарова жалба" от Й. Йовков

Цонка Станкова

web

Текстьт на Антоанета Алипиева "Литературата като култура в училищния образователен дискурс" (БЕЛ, 1998/4) гледа преподаването на литература в гимназиалната степен като въвличане на ученика в игра диалог с художествения текст, която има за цел да изведе възможно най-широк кръг смисли и значения. Ясно е, че, установявайки правилата за тази "игра", учителят е този, който предварително е осмислил възможностите на различни тълкувателски практики и кодове, за да постигне училищната интерпретация в някаква степен ценностното и смислово усвояване на битието1. Авторите "от учебника" стоят в съзнанието ни с наслоени представи за същността на творческия им свят. Подобна рецептивна нагласа може да подхлъзне към повърхностно и клиширано четене. Смяната на интерпретаторската позиция е възможност учениците да бъдат изведени от натрупаните стереотипи. "Интерпретацията може да включи личността в една безгранична контекстуалност - процес, който може да бъде наблюдаван от учителя чрез избора на обучаващи стратегии"2. Когато училищният дискурс представя Йовков като творец на свят от говорещи знаци, най-плодотворна се оказва работата върху сборника "Старопланински легенди".

Настоящият опит за интерпретация провокативно избира може би най-необгрижваната с критическо внимание "легенда" - "Овчарова жалба". Наблюденията използват възможностите на генеративното литературознание, което включва в себе си и семиотичния подход. Ако учениците вече имат опит в прилагането на различии подходи за смислово декодиране, биха могли да постигнат диалог с конкретния текст на различии равнища - анализ на паратекста, позиция на разказа в структурата на целия цикъл, сюжетостроене, образна система, символика на вещното и природното; асоциативно търсене, актуализации и "превод" на архетипни ситуации и конструкции. Стратегията на учителя е "преди всичко да накара ученика да разпознае онова, което той вече потенциално знае"3. Движейки се по смисловия "релеф" на творбата, търсим междутекстово аналогии с мита, смисловата натовареност на универсални символи, разчитаме семантиката на имената. Учениците трябва да стигнат до знанието, че проникването в света на художествените знаци е търсене, премисляне и пресяване на възможности за интерпретация. Онова, което трябва да бъде разбрано, е не изначалната ситуация на дискурса, а препращането към един възможен свят, твърди П. Рикьор. И още: "Да се разбира един текст, ще рече да се следва неговото движение от смисъла към отношението, от онова, което казва, към онова, за което говори. (...) Текстът говори за един възможен свят на ориентиране в него."4

Задача на учителя е да въведе в културното поле на автора и социокултурния контекст на времето, в което текстът се поражда. Има ли граници читателската ни активност, когато проблематизираме един текст? Подобии въпроси задават сами учениците, когато се увлечем в тълкувателски импровизации върху даден текст, а доказателствата и аргументациите ни се изплъзват. Така естествено се стига до отговора, че не всяка идея е ключ към смисъла. Подобни ситуации са подходящи учителят да направи кратки и разбираеми теоретични "отклонения" - може ли един текст до безкрайност да произвежда смисли, да се внасят несъществуващи кодове в творбата; в желанието си да се доближим до автора и да разгадаем интенциите, не изземваме ли функциите му; за опасността, развивайки интерпретацията като съ-творчество, да разрушим границите на текста. Защото често се случва опиянението от свободата на четене да ни доведе до непочтителна спрямо автора реторическа власт над създадения от него свят. Авторът установява сам една пътека между отделните значения, но броят на тези пътеки, твърди Цв. Тодоров, минаващи през една творба, е голям; в художествените текстове той е практически неограничен. Всеки нов интерпретатор поставя различен въпрос към същия текст, избира и друга пътека и анализационни подходи. "Интерпретаторът разкрива смисъл, който съществува в текста, но който авторът не разкрива."5 Предлаганият прочит дава идеи, но не налага един поетологичен модел или методически алгоритъм, той е опит за вживяване в света на една Йовкова творба.

Разказът "Овчарова жалба" е от ранните Йовкови текстове (1910 г.) и самият автор се колебае дали има място в цикловата цялост на сборника "Старопланински легенди". Това е дебютът му в белетристиката. През 1926 г. разказът е преработен "много"6, писателят намира, че е близък с другите "легенди" по тема, но "начинът, по който е написан", разваля "хармонията". В първия вариант липсва мотото, взето от народна песен за хайдутина Стефан Цоцкин, която се пее в Жеравна. Презимето на реално съществуващия герой, чиято съдба ще бъде вплетена в сюжетната структура на разказа, е образувано от личното име на майка му, а това подсказва сиротничество, неназован баща. Заглавието говори за "овчарова жалба", а мотото озвучава майчини вопли. Паратекстът поставя акцент върху темата за майчината изоставеност от сина, но смисълът на тази драма е много далеч от отработения от Ботевата поезия например мотив. Поразено е не бащиното огнище, а човешкото сърце. В този разказ интимният свят на човека е разрушен от волята не на национален, а на социален потисник, но Йовков е загърбил тенденциите в прозата ни от началото на века, акцентът да стои върху социалното като определеност на човека. Ясно е, че четем текст на автор, който ще промени стереотипите в белетристиката ни, ще я ориентира към психологическото. Нахалост са съмненията на писателя, че от разказа не е излязло "нещо свястно". Темите за любовта и смъртта, за постигането на индивидуална свобода, за крайното прекрачване на законите на общността, за конфликта между житейски и морални парадигми, за трагическата вина, греха, страданието, жертвата, изкуплението и т.н. вписват категорично творбата в "хармонията" на цикъла.

Отнасянето във времето на легендите се извършва по изпитан механизъм за сакрализация - мълвата, говорът на трите кории, слуховете, знаците на космоса. Персонажи в началото са трите кории - Черковна, Старча и Циганската. Назоваванията им лесно се трансформират в понятия с етичен смисъл - Истина, Мъдрост, Любов. Те съ-съществуват в сакрална хармония, владеят "тъмен и таинствен език". Реакциите на вековните дървета носят предсказания ("Черковната хучи, ще се развали времето"), под тъмния им свод човек изпитва "трепета на страха и на любопитството за онова, което ставаше вън, което ставаше в кориите". Пространството е маркирано като свързано с митологичното правреме - "сякаш хиляди потоци лееха невидими струи, фучаха водопади или като че там, в недрата на гората, бяха се насъбрали юди и самодиви, играеха по зелените хорища, викаха, смееха се". В това претоварено от символика място има да се случат важни неща. Както и в другите "легенди", и тук гората присъства с характеристиките си на митологично място за проверка и изпитание, за инициация. Страхът на човека от неусвоеното пространство е извечен и освобождаването от него ражда преданието. Това пространство се хармонизира от присъствието на Стефан и неговата божествена дарба. Героят е положен в отишлото си минало - "Таквиз овчари вече няма". Със света на митологичното го свързват изключителната му хубост и сила. Важен акцент в образа му е фактът, че никой не умее да свири на кавал като него. Есента той слиза от планината и носи послания, които другите трябва да разчетат, подарява хурки и кобилици. Променен - замислен, тъжен, мълчалив и хладен, таящ нещо в душата си, се връща той "последната пролет". Някаква катастрофа нарушава цикличното "Тьй ставаше всяка година". Тук старият кехая, както много други старци в дискурса на Йовков, носещи идеята за мъдростта на опита, провижда; "...не ще го биде...". Стефан е видян като омагьосан, погубен от любовта си към "оная долченка". Героят започва да изговаря посланията си към света единствено чрез свирнята си. Отлъчил се от човешката общност ("Гледаше час по-скоро да се отдели настрана и да остане сам"), словото му вече не е функционално. Той се отказва и от труда, който го интегрира в общността. На повърхността на текста разказът за неговите божествени умения отпраща към християнизирания образ на Орфей, който магически въздейства върху живата и неживата природа. В българския фолклор Орфей е овчар, певец, поет, герой закрилник. Стефан е сравнен с топола и това би могло да бъде знак за неговата двойствена природа7 - той не може да направи своя избор - да разлюби Елена и/или да прости греха на майка си. В името му също е заложена двойствената символика на венеца. Разказът актуализира не значенията "слава, победа, посвещаване, щастлива съдба", а на венеца, който се полага върху жертвата и означава смърт и печал. Стефан се изгубва, без да намери път към хармонията. За него тя е възможна само в миговете на сливане с природата. Не е случайно, че кавалът му "говори" най-съкровено през нощта - това е силно време, което в митологията се чете като чувствително към човешкия глас. Тогава жалбата му пределно се интериоризира, заговорва вътрешната вселена, външното (Балкана, черните скали, пълният месец, мъглата) мълчи. Повествованието започва да трупа мълчания (знаково състояние в света на Йовков), които бележат изгубването на героя. Това изгубване има смисъла на инициационна смърт, на отдалечаване от тукашното, на регресивно връщане към нощта, но това не е пожеланата тъмнина на майчината утроба. Пълният месец не е безучастен свидетел, той е божието око и заедно със звездното небе носи идеята за постигане на разбиране, което отсъства в света на човешкото. Кавалът "изписква" или "в глуха дълбока въздишка", или "жално", и "млъква", което е знак за липсваща активност, за угасваща жизненост.

Разказът гради още две "триъгълни" пространства (освен трите кории). Тайната на Стефан започва да се разкрива в колизията, която се разгръща в сферата на родовото - майка-син-вуйчо ("прочутият и богат чорбаджи Димчо"). Знаково русокосата Елена като в античен сюжет става повод за разкъсване на връзките в родовия свят. Светът губи устойчивост, защото вече не се основава на осветени от колектива морални норми, Настъпва неразбиране не само защото се говорят различии езици (на любовта, на гнева, на страха, на грубата практичност). Словото вече не е истинно, нито е опазена святата му тайна. Тук се ражда грехът - майката предава любовта на сина си, натоварва се с огромна вина, която ще изкупва с отчаяно скиталчество по стръмните баири. Грехът на майката потенцира жеста на отмъщението. Чорбаджи Димчо лъже, но грехът му е наказан - една нощ пламват къщите му. Страстите кулминират драматично, злото е поправено със зло, гневът не ражда добро. Причината за огъня е факелът (Елена), целта е мъст и пречистване от греха. Светлината (Елена) получава демонично продължение в пожара. Огънят тук символизира опустошителното въздействие на греха върху човешкия живот. Стефан губи светлината, губи вярата в доброто, а "всичко, що не е от вяра, е грях" (Рим. 14:23). Отчаянието от чуждия и от своя грях е скъсване с доброто. Той не може да устои на дадената дума и "кое от болка, кое от срам, още същата зима" оженват Елена за друг, свързан по особен начин със Стефан - "за побратимство с него той се беше клел в черква". Множеството морални нарушения увличат Другия, който също губи добродетелния си образ, престъпвайки дадената дума.

Стефан се връща, но не се прибира у дома. Неуспял да построи дом за жената, която обича, той се отказва изобщо да обитава затворени пространства. Вън от защитата на дома, героят е уязвим и скоро го настига нещастие - "той се изгуби". Изгубването е резултатът от трагичната лишеност от ценности. Героят остава във властта на греха, защото светът на общностния живот е компрометиран, а за пропадането не са нужни опори. В този разказ Йовков не е потърсил пътища за спасение на грешника, липсва мотивът за завръщането, драма има, но не се ражда нова личност. Сюжетната ситуация на сторения грях не става повод да се поиска и да се даде прошка. Грехът го разделя от доброто, отчаянието от греха е "разрив с покаянието"8. Само веднъж в разказа чуваме негова реплика, отправена към майката, но в нея няма разкаяние, нито милост: "Ти си крива, ти ме раздели от Елена. Не искам вече да те видя!"

Равнищата на човешко и божествено се обединяват в триадата син-майка-природа. Сливането е потърсено в пространството на сенките. След страшното отмъщение и "изгубването" Стефан се "обажда" само от гората. Липсващото слово идва да означи разкъсаните човешки връзки. Гласът на кавала се опитва да освети осквернения път на общото живеене, трансформирайки екзистенциалното в сюжетно-легендно. Веселите и игриви звуци обаче явно не са автобиографични или може би разказват за щастливото невъзвратимо време, от което Стефан е вече излязъл. Моми и момци захващат на Старча "чудно хоро, хоро без говор, без шум", в което синкретизмът се е разпаднал, но то продължава да съобщава, да чертае космически знаци. Тялото играе неизреченото, то обективира състоянието на духа. Вероятно танцуващите съпреживяват, водят диалог на език, който се чува на други равнища, които ние, дето сме вън от легендата, се опитваме да изпълним със смисли чрез прочита. Накитите се ритуализират, диктуват безмълвно ритьма: "...чува се само равномерният отсечен тропот, звънят само гривни и гердани". "Лицата светват усмихнати", но "очите са наведени" - знаци едновременно за присъствие на Духа и стилизирано страдание. Общностното, но не светът на възрастните, а на "моми и момци" дава прошка, състрадава, сакрализира в танца чистата любов. След млъкването на кавала нагоре между големите дървета "се губят" няколко сенки, а след тях тръгва мълвата за дохождането на Стефан. Тук повествованието изравнява жалбите на майката и сина. Писъкът на кавала се трансформира в "отчаян и плачевен вик" на злочестата хайдушка майка, "обезумяла от скръб".

В този разказ няма събития, има жалби по непостигната хармония. След изгубването на Светлината няма нищо, което да спаси героите от катастрофата. Само рани, самота, мълчания, разпънати на кръста на страданието души. По различен начин майката и синът изживяват греха. Финалът на разказа развива мотива за изкуплението на майчината вина чрез отречената възможност за утеха. В текста на Стефановата житейска драма се вписват още сходни текстове - "суровите и мрачни хайдути" с "корави сърца" от дружината му също са оставили майките си "да плачат и да чернеят". Желанието им да ги "забравят" е тъждествено на репликата на Стефан "Не искам да те видя". Стореното от майката има трагични последици за рода - мъжката кръв няма да осъществи продължение. Всъщност - чие, бащата е неназован. Символиката на гроба отпраща към мистичното завръщане при майката - покровителка на мъртвите. Но в пространството на земния живот кръгът остава незатворен. Липсва оценностяващият жест на възлизането нагоре и срещането на миналото с цялата му сакрализираща знаковост, както се случва в последната легенда от цикъла - "На Игликина поляна"9. Диалогът не се състоява, мълчанието не е преодоляно, многострадалната майка не узнава дори гроба на сина си. Тя остава вечно "тук", наказана като Сизиф да не види край на страданията си.

А глухият шум на Черковната полага във вечното време "скръбната и горка повест на овчаровата тъга".

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. "Човешкото битие в литературата е винаги ценностно осмислено битие, затова категориите смисъл и ценност са основни и за литературоведската интерпретация, която се стреми да разбере и тълкува снетата в творбата човешка битийност." Вж. Козлуджов, 3. - Философски алтернативи, 1992, № 5-6. [обратно]

2. Атанасов, Вл. Учене-интерпретация-образованост. - Български език и литература, 1992, № 1. [обратно]

3. Фрай, Н. Великият код. С., 1993, с. 12. [обратно]

4. Рикьор, П. Текстът като модел: херменевтичното разбиране. В: Идеи в културологията. Т. II. С, 1993, с. 316. [обратно]

5. Тодоров, Цв. Фикции и истини. - Литературен вестник, 1993, бр. 20. [обратно]

6. Йовков, Й. Събрани съчинения. Т. 2, С., 1983, с. 438. [обратно]

7. Това дърво е също така свързано с подземното царство, болката и жертвата, както и със сълзите. Дърво на смъртта, тополата символизира регресивните сили на природата, по-скоро спомена, отколкото надеждата, и по-скоро отминалото време, отколкото бъдните възкресения. (Вж. Шевалие, Ж. Речник на символите. Т. 2). [обратно]

8. Киркегор, С. Болка за умиране. Варна, 1991, с. 108. [обратно]

9. Вж. Чернокожев, Н. Герои - отграничавания и завръщания. В: Поглед в Йовковия свят. (Сборник с доклади от научната конференция "Йордан Йовков - живот и творчество" по случай 115-годишнината на писателя). Добрич, 1996. [обратно]

 

 

© Цонка Станкова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 1999, № 1
© Електронно списание LiterNet, 16.03.2001, № 3 (16)

Други публикации:
Български език и литература, 1999, № 1.