Утринта изтичва на пътечката
в нощна роба, взела да тъней.
Слънцето, като извадено от печката,
е алено, но зрее и жълтей.
Капчуци хленчат, зимата се кае -
по-симфонично няма накъде,
на курабийки къщата ухае,
чак да му призлее на човек.
Не съм запомнил нищо по-вълшебно
от маминото шетане по заран,
от дъха на карамфил, мая и сода хлебна,
спрял завинаги у пеньоара й.
С усмивка грейнала току ще се надвеси:
"Поспи си още малко, моето момче!",
и в гласа й люшва се и весело
след думите подтичва мъничко звънче.

Било ли е? Ще питам Минотавъра,
завардил лабиринта към вълшебството.
За нашите деца на версията кавърът
не магически звучи, а бедствено.
А самото детство лабиринт е
и се плаща всяко ъгълче към изхода.
Останалите ценности са финтове
за безпрепятствено излизане на пистата.
Там никой не се сеща да приветства
уханието на сезона, зазоряването;
хронометри капчуците заместват
и мерят надпреварата за оцеляване.

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.12.2012, № 12 (157)

Други публикации:
Цветан Бошев. Нашата пасмина. София, 2012.