Днес занасям чинелите на ковача - да направи нещо друго от тях:
блюда за гладните, цукала за ситите или тасове за градската баня.
Ще зачепват средни пръсти в дупките им теляците, аз изпосталях
със звънтежа им сух - разноезичен слух и ламтеж по небе да храня.

Не се губи градската музика. Попове ангелогласи са теляците.
Изповедална кир свличат изпод езика, трият мускула хлевоуст - да заболи.
А в мъглата сладостна на очистението, размекнатите им ташаци
пълзят и се стичат по ръба на курните, като часовниците на Салвадор Дали.

Днес занасям чинелите на ковача - да направи нещо по-друго от тях.
Да речем сачове за бабите вавилонски - пръсти да парят на спомена и пиринча.
По стълбицата на бръчките им огън ще допълзи до първородния грях.
Изметнати, търкалата ще гребат висине, като винтове на Леонардо да Винчи.

Не се губи градската музика. Ала града май вече го няма. Полето е голо.
Свирачи, вие ли го изсвирихте през тунелите ветровити на пищялките
или аз го пометох с летящите чинии на последното апокалиптично соло?
Ковачо, и ти ли ме изостави - да ударя гонга клепален с палките?

Днес приспивам чинелите непокътнати до утрото на новия Вавилон.
Заравям звъна им в глухата пръст. Само тя е утрешна, без съмнение.
А доловят ли го преродените, за градеж до небето жегне ли ги нагон -
друг пишман-чинелист като мен - да удари гонга на стълпотворението.

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.12.2000, № 12 (13)