* * *

web

Ах, тази върла, смугла самота,
като пòказна присъда ли получих?
Не - сам отвоювах си я от света
и в килия единочка се заключих.

Дори плъховете бягат настрани,
да не са в другарска близост с мен,
трохите, дето ръся им от много дни
се вкоравиха до баластър вкаменен.

Прозорчето нарочно копнах нависоко,
да не влиза животворна светлина,
която би разсеяла нощта дълбока
и заопипвах си лицето от тъма,

за да мога още да се разпознавам,
но защо ли ми е знание такова?
Сърцето си изгребах да наподобява
и симулира знак за щастие - подкова.

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.07.2014, № 7 (176)