Разкова ковачът ковчежето на здрача
и жълтици бол на дъното намери,
но златна сажда му влезе под клепача
и взе да бърка чалъми и размери.

От носещите слука подкови за коне
букаи за спъване тъкмеше тъжни;
ралата, клепани да порят чернозем,
облаците кормеха надлъжно.

Гиздави каручки шините си харчеха,
колесата сееха из друмищата кости;
бъчвите се пръскаха като глухарчета,
съсели пояха наместо скъпи гости.

Разплака се от мъка и безсилие ковачът,
че имането го лудва и ръката му трепери,
окова обратно златото в глъбта на здрача,
но разковниче в желязото вече не намери.

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.12.2012, № 12 (157)

Други публикации:
Цветан Бошев. Нашата пасмина. София, 2012.