Умилкване на пес среднощен стига
да клекнем в спомена, когато сме били
опитлани в дъх на Бъз и Комунига
под бръмъка на Красните пчели.

Което ще рече, че било е предпладне
в доволството на днешните търбуси.
И само в звън на чановете стадни
топяхме на илюзиите залъците вкусни.

И просвахме души като дюшеци,
да се обезвъшлят в геената на слънцето;
дуварите от древните сентенции
трошахме с лекота, подобно грънци.

С атавистично любопитство и жестокост
душахме за врата яйцето;
препаратосът, преварил пипкавия фокус,
ни сепваше в наивната несрета.

А времето го месехме през длани
на спътнички в нощвите бухнали,
докато втаса и кора прихване
и първи мъх от всепокриващия мухъл.

Никнеха неясни йероглифи от отвъд,
но кой вдобитъчен разчита знаци?
На дългия до небосвода жеглен прът
вместо хоругви веехме байряци.

То бе живот на слепи дармоеди.
Пред гледеца люспата дойде по-късно,
да ни ококори за самоувредите
и самоусладите да ни се втръснат.

Сърцата ни угниха на вилица от пръсти,
цар се поовчари, пъдар отмерва дозата
от на мака ален дрогата прегъста
до мускалче в поясока от червена роза.

Радостта на пес среднощен стига,
да ни жегне колко сме били,
опитлани в дъх на Бъз и Комунига
под бръмъка на Красните пчели.

Лигата на този пес хашлашки
се точи като масло за кандило.
Лизне ли усуканата си опашка,
ще е готов за употреба и фитилът.

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.12.2012, № 12 (157)

Други публикации:
Цветан Бошев. Нашата пасмина. София, 2012.