ОБЕЗРОДИНЯВАНЕ

Когато се закудих за чужбина,
куфар мукавян на прага разпилях;
самобръсначки, гащи и сланина
върху мозайка сивичка посях.

Няма що - преминаха бая лета,
в нови гащи затлъстях от шунка;
африканска твърд дълбах с пета
сред афразивните маймунки.

Отгледах синове, като диречета,
те не знаят що е чернозем,
керемида родна сричат издалече,
у Вазова надничат през модем.

А аз посръбвам биричката слаба,
от която ми тъжней окото;
от нашенската, де е киснат хляба,
съм отвикнал, поради защото.

И иде ден в багажник аеропланен
синковците да таксуват пепелта ми сива
до пръстта най-сладка и прикадена,
под къс мозайка в чернозема да угнива.

А душата ми - стафидка сбръчкана -
на душите негърски в заслона,
все някак си ще се нагъчка,
зад перде от облаче, като кокона.

И там ще кюти, само да е зряща
как семката й разиграна в генната лотария
кълни у внуци другоговорящи,
де холидейче може да прахосат и в България.

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.12.2000, № 12 (13)