МОЕТО ГРАДЧЕ

Моето градче е старче и се хили сбръчкано и тъжно
с къщурки - струпеи брадясали, с ронливи зъби - здания.
Стъжнени прежни шегаджии и оредели братовчеди
с гъгнещи каручки щърбят крайградската окръжност.
От лош сън са наскачали невръстни друсани създания,
а далекопроводите чернеят от циганя-кабелоеди.

Моето градче с изтеклото си езерно око,
с ридове оплешивели и набори, навлекли дочените дрипи,
от чиито джебове павурчета ракиени заничат,
все още пъшка и тананика си горкото
с фабрички примрели, казармичка и хижичка за ойларипи,
където ланшните велможи най-демократично се припичат.

Моето градче ме мами, както е редно да се върна.
Тук върбовият плач е само мой - стича се по резедави релси,
по дядовото лозе на баир, де от мама съм се изтъркулил.
Приятелите ще ми кимнат, без да ме прегърнат,
съседите ще живнат за ден с клюкарските си версии,
а дъщерите им с развала погледа ми ще затулят.

В моето градче съм хем тъдявашен, хем другоселец.
Пред хоремага конят ми е с поглед стъклен и тяло от челик.
Къщата, разтребвайки от спомени, ще се подхлъзна
в ямата им вълча и в кръг ще се въртя около скелетите,
дорде подобно моето градче и аз не се превърна на дедик
с усмивка глупа до уши и тя върху лицето ми замръзне.

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.07.2005, № 7 (68)