МАЯ

На Мая Д.

Не понечвайте към Мая с всякакви ръце,
с талази многопръстни в намерението,
с кашлици непатентовани в предсърдието,
с мънкане и междуметия, ефеверсцентни и шипящи,
с погледи от лукчета бонбонени и разлигавени,
с думи от въжа сапунени и овъртяни!

Тя грейно тлее в гърлото на небосвода,
тя се приплъзва от купола на цирка - звездонично бавна,
на слънчевата нощ от мергела сияен,
на лунния следобед в глаукомата,
с лъскави чорапи и бандаж,
от скрупулите ламиниран в онемението,
с обръчи на талията, отесняло ореолни,
усмихната, с клавиатура бяла от кокос.

И лъщи в огледалата за обратно и напредно виждане,
от люка на совалката пароксизмална,
допряла буза в куклата на детството.

Мая е кандилцето ми.
Мая - от маслина зеленееща, от тъмния елей с червеничко
и фитил от дънки.

Глъбинната ми Мая,
русалков плясък в плитката река,
камбанно стинеща,
фосфорно облепяща абдоминалието ми
със стрихинова ракийка малка,
светулъчната Мая.

Непостижимата ми Мая - да куцукам стръмно
по дрезгавата вежда на баира къмто ней.
Не мога видя най-всичката ми Мая в непостройката
на длаба, жлеба - сглобката на делника.

На Бога зяпнал, Мая ми е кътник,
с корени забити в крехките кании на сърцето.

Голямата, внезапната и ростроповичната,
сезаново-шагалово-матисовата Мая,
кортасаровата, паулокуельовската,
зороастровата, персонално присънилата ми се Мая.

Нагорето ми е Мая, горьето ми е.
И ми е куче кучето й, недокрай събудено
завихрило завивките и сънищата на Мая.

Почеркът на Мая ми е македонска вървичка
от здрав канап, от хрупки орехчета и петмез от шира.

Разширените зеници от страховете на Мая
се стичат по бузите ми -
търкулени и откъснати джанти от безумни рагарбили -
дрънчат безшумно по тутманика на духа ми
в най-голямата опасност - да си още жив.

Какво и що ли още не ми е Мая?

Черупчица от аксеса на пръкновението,
ухание на роговицата на новоизлюпеното костенурче,
от на слончето мазолестия и непоникнал или стреснат свършек,
на чадърчето неосъществените омбрелни същности по Кристо,
заляли материци с желтота в Австралия
и сивото на нежни малки хрътчици уипет
върху Бундестага
до непосилното желание на старчетата,
дето забиват ножки в пейките на вечното,
уловени в черно-бяло от Б. Христов.

Мая ми е книжка листопадна, оригама.
Как ефимерно е идеограмите й да се разлетят,
как трудно е да се повторят
изменчивите пътни знаци на любовта и пустотата,
на края на историята по Жирарду и Фукояма,
на несъстоялата се и желирана истерия
в паноптикума на мадам Тюсо,
на катеренето на негрите -
да отрежат сухите клони на джакарандата,
боабабен люляк в Южна Африка.

Мая е бяла лилия, мутираща до лотус,
фетиша, експлодирал на шахидка,
попиляната длан на Фатма,
с костици, захарно посипани в скута на Бодхисатва.

Обгърнатостта кармическа на предполагаемост,
тиренцето между Рождество и Великден,
вино от липа с цветче жасминово за привкус,
панаира на души по Йеронимус Бош.

Мая е придъх, благословен за всеки,
но аз си я прикътвам.
Питая Мая, Мая си притомвам,
мая се у Мая, ако ми прости.

На урбанността не ще я дам,
на сурите ъгловини, измислени от хора,
курбан на на-неясното чудовище
и на праха на улици квадратни няма да я дам.

На бизнесмени, сритани у белите им бъбреци,
на връщането на мъжа, голям и много пъти
няма да я дам.

На дечица, потрошили ключица,
затънали в мечти по лято и по другост,
предоставям Мая с възхищение.

И на оня, който колиба й съзида в най-отнесения свят,
на имането, нямането в схизмата,
на песента в отчаяния поплак,
мога само Мая да даря.

На гарата ще й развържа белезниците за малко
да пие откъснато кафе от снежната сметана с Валери Станков,
(най-искрометния и мракобесен бард),
а от хълбока на град емблематичен
ще се приплъзне, срутвайки се Дани,
в зъбчатата й катадневност.
И той ще я поиска.
И на него мога да я хвърля,
с уговорката да получа огризките от Мая.

Обичам Мая, имам белег даже
от заклинателна татуировка, някъде върху пространната ми кожа.
Иди, че я търси!

Не знам още колко и каква измерност
ще ме свързва с Мая.
Възможно е Мая да не ме свързва с измерностите,
но това си е нейна метрична или инчова работа.

Влизам във всякакви места, където има вероятност да е била Мая,
паля ароматни пръчици,
не оставам в пустите ниши,
където даже не й е хрумвало да бъде,
упоен до такава степен, че изобщо забравям за Мая
и за предполагаемите Мая-присветвания.

Съчинявам си въздух, който я е обгръщал, говоря с него,
колкото и да е инатест
и ако той се смие безследовно,
започвам да търся Мая в невъздуха.

Отивам до всичките граници на държавите,
но и там се оказва,
че митничарите не държат на отчет трафика на Мая.

Обаждам се на правителствата,
които би трябвало да имат някъкъв ЕСГРАОН на Мая,
но правителствата вдигат рамене.

Само аз знам де е Мая,
но си пазя информацията в тайна
от себе си.

Мая е в една къща, много бяла и заровена в дъбравите.
Там тя се сополиви на воля и никой не й пречи да го прави.
А аз планирам над този Мая-монастир,
планирам ли, планирам... и я сугестирам
в освобождението да ръмжи и циври.

После Мая бере коприва да ми изплете пуловерче,
притърква я в сварени оризови зрънца,
та да го спретне в оризова плетка
и да не ми убива когато реша да литна,
към стратосферата Мая,
в необята неясен,
в дослук с вятъра и годините, минаващи в тръс.

Ама аз съм един много капризен летец -
вземам си под мишница биричка,
и шунка от пета на Мая за изкачването към Горния свят,
най-несигурното място,
където Мая наднича от кладенеца на смерча.

И се оказва, че по времето на дългото ми нанагорно фърчене
изцяло съм бил без Мая, под мишница без Мая,
в превръзката на гърба без Мая,
още преди да възходя,
още преди да врътна ушите си в подходящ ъгъл на атака
и още преди Мая да ми е Мая,
но въпреки тези неудобства кацнам под терасата й.

И ако някой ден се получи,
ще започна да скрибуцам кълките си,
като черен щурец по Куентин Тарантино
и без съмнение ще възпроизведа трели картечно-песенни...

Те ще събудят Мая и тя ще се облъчи от неона на кухнята си
и ще й се стори, че нещо е станало приживе и то сега.
И ще е напразно излизането й на балкона,
щото щурецът е невидим в тъмното.
За всеки случай тя ще палне цигарка за тази среща от трети вид,
а аз ще й оставя НЛО колелца на детската площадка,
под блока, та като си измие милите гурелчета в ранената заран,
да разбере, че съм кацал
със сянка от нежна прекаленост.

И доде нестинарно стъпя, ругае и приказалничи
като Вирджиния Уулф върху жаравата на Георги Чобанът,
насред и подир туй,
пак ще й упомена, че читанката на папиларните серкменца и клупчета
няма обратен прочит.

И ще прегърна Мая, за да си доспи,
и ще прегърна Мая пак да си доспи,
и ще прегърна Мая пак и пак да си доспи,
като пеленаче, преплувало коластрата
на изначалието.

И в пастта на възжеланото,
в ноктите от стичащи се часове,
в стоманената коприна на обърнатия свят
зад бутоните на ненатиснатите звънци,
ще се озъбя някоя прекрасна утрин
на входното чердже на Мая
с обичта си квартално-превъзходна.

Ще се прехлъзна в цепката на пощенската й кутия
над мозаечните плочки от твърд социализъм,
в бархатната задушност на клинописания от хайванчета
и провинциални хулигани вход на Мая.

* * *

Присядам на тротоара на Гея,
край трътката на Юниверса,
на ръба, на далечния от Мая континент,
с ахилесови сухожилия,
потопени в топлата тиха и ледената атлантическа пяна.
Това е начин да се завърти Гълфстрийма на кръвта ми,
наситен с корпускули Мая.

Те драскат черния ми дроб като камера
за удостоверяване на елементарни частици,
белязан от белите дири на Мая (най-бялата същина)
и същевременно заровен насаме
под последващите милиони стръкове от троскот.

Усмивката ми отлага брежни наноси
и вае Мая, съвършена от въобразен пясък,
погледите ми я целуват на всеки объл виртуален милиметър
и Мая се отаралежва от тях (и от погледите, и от целувките).
Не протестира повече,
защото е екстраполирана от словесата ми,
макар и с по-дифракционна плът,
защото има нужда от любов, загърната в книжна кесия,
защото технологията на живите е да се набутват в бездиханност,
да преминават себе си, да се оверложат на машина “Сингер”,
да шумолят, без да се разкъсват и изяждат,
а да нащърбяват аурите си от топъл виолет и дрога.

Всеки път, когато затворя очи, умирам доста,
всеки път по-жилава тръстика в люлеене, лелеяне на Мая.

И всяко примигване в тласъка да оцелея
е да кърпя с мигли Мая, за да я загубя, естествено
в аморфното отражение на стъкловидните перли на присепването.

Но и аз си имам коронен номер.
Щом птиците се юрнат до северните си гнезда,
(вероятно и те са панелни),
ще се уловя за милионите им нишки от гракове,
за да ме завлекат поне до прозореца на Мая
и пред него аз да се покълча -
да й направя смешки - най-щастливата и озверяла марионетка от любов.

Ами, дотогава!

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2004, № 12 (61)