Носех се аз, лебед снежен, по езерното огледало,
залепен за катраненото си отражение.
От сушата ми махаха. Под белотата на тялото си,
едва устисквах на звяра ръмженето.

Плъзгах стегнат корем по измамно кристалното езеро.
Ципокрак, дигах тинята му до предсърдията на сърцето.
Жени примижваха на брега с езици навътре изплезени,
между бедрата си стиснали блясъка на шията ми напета.

Леда бе белосана циганка, посестрима на страшилището у мен.
Никой не я предполагаше, никой не я забелязваше в тълпата.
Да погали себеподобния си по настръхналия гребен червен,
с ръжена на слънцето бъркаше през окото ми до червата.

Изгаряща тайна бе нашата - содомска, чудовищна и тиранична.
Само Пьотр - двуобичния за музи - ни припозна и ореол ни нахлузи
и за пред хората ни издокара в интрижка - тъжна и романтична,
а скотското ни ръмжене над езерото изля като лирична музика.

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.12.2000, № 12 (13)