ВИТАЕНЕТО НА КОМАРИТЕ

Цветан Бошев

Голям комар, крачун акромегаличен се сили да витае под газибуто (сенник). Щом е кокилчест, значи е дърт. Нека си витае витаенето... Може би още днес ще засъхне на някоя сламка от навеса. Колко ли народ е засърбял? Не мога да пресметна средностатистически, защото не съм вям за продължителността на живота на москитосите. Не е маларичен. Онез са с привдигнати дирници, като кацнат. А тоя е с виснат.

На съседния стол се примъква черният градинар Декември, с картонче н’комази (дълбокомаслена мътеница) между пръстите си. И той не е неприлично млад. На 79 е. Първият му брат е Май. Декември е осмият по котило. Родителите им, католици, още като се взели, били уверени, че ще имат много деца. Така и станало. Навървили деветима-мина на канвейра.

- Конджани, Макулю? (Как си шефе?)

- Чуруликам, а ти?

- Пречиствам се с н’комази. Хубав ден!

- Хубав. Глей тоз комар!

- Дърт, като мен, даже не бръмка. Изпитвам смесени чувства към тях...

- А ти бръмкаш, та пушек се вдига!...

- Бръмка косачката. Аз мълкотя. От дълго време се тъкна. - Декември понамести седалище върху стола от каят (желязна ароматна дървесина). - Това дърво ще надживее и правнуците ни. Татко типоса градинските мебели, когато бях на височината на седалките. Сумати триони дадоха фира.

- Той от кво си отиде? - сръбнах от кафето.

- От малария... тогава още не бяха пресушили блатата. Затова не ги тача пущините, ама... същевременно изповядвам смесени чувства към тях.

- Възможно ли е този комар да е бил някога маларичен, а с времето да се е цивилизовал в някое комарово читалище? Те колко даянят?

- Еба ли ги, Макулю!... Един Господ знае... не ще да е тоя, затрил татко. Вероятно неговите ансистери (предци).

- Те дали говорят с ансистерите си като вас? - го избъзиках.

- Не съм ги ебал, Мастър...

Следобедът се наслояваше с умерена прохладна жега. В погледа на Декември заплува нещо. Вероятно дедите му се камареха да му шепнат истини. Той скръсти крака в кларковете, които му бях подарил за рождения му ден и поглади с корените на ръката си кръглата маса. Комарът му се пречкаше и разгембваше кокили по огледалната й повърхност.

- Ти докога ще ме търпиш, Мас, виждаш, че вече съм доста недомоглив?

- Пълен пич си, Папи! Мислех си, че като се очистя от бизнес- занимавките, ще се юрна из градината за здраве, ама де ще се меря с теб? Ти като бачкотиш, подлитваш над машината, а аз се клещя в лумбагото си. Отмалееш ли, навирваш скинки (китара, направена от използвана тенекиена кутия от зехтин и телени струни) и ми пееш госпел. Да е, доде имаме дни!

- Да, да... Ама новото ти шоколадено момиче отзарана запява, дрънкайки съдините! Не ще да си много склещен, Мас! - даже не се ухили помощникът ми.

- Абе, като вземе човек сам да не си харесва к’опането, едва ли е за песен... А ти зачиташ ли още Сибониле?

- Сибо ме отби отколе, че има дерт. Държа една капия наблизо... Прескачам да спаружа грудки, като ми напомнят за себе си. Нося туй-онуйцък. Деца храни, млада е, но ме тачи, пък и Сибо не ми намира махна. По зулу култура бива.

- Важното е да има разбирателство - измъдрях. - Вашите жени умеят да угаждат - и пресни, и втасали. Виж, моята, помниш, още като бях в сила и пара запраши с некъв маркшайдер към диамантените мини. Алчността дращеше сърцето й. Колкото и кафяви моми да съм сменил, подир нея, все ме гледаха в очите, само една ме обра. Просто да й е!

- Ами, като има кльопачка, ще те гледат, дето трябва, Мас! Я ги остави на гол качамак и им гледай сеира!...

- Около си гладно и ненакипрено не търпя, Папи! Знаш ме...

- Баща ти също беше харен момък, Мас. Нъл наедно ергенувахме. Колко гърли от моя порода изтръшкахме, само ние си знаем. Бог да я прости майка ти, озапти го с красота и изворна душица! Като пуканка беше на младини. То - бял, черен, шарен човек - разлика няма. Ако не е дал змия да го ухапе... Зависи от кво си издялкян - един от каят, друг от салкъм, трети от гувно на хипопотам... Апартейд-мапъртейд, глупости на търкалета... Дядо ти ме и изучи до прогимназия. И до днес му целувам небесните нозе. Татко ти стана лесоинженер, аз - градинар - колеги... Ни той - надут Макулю, ни аз презрян кафър. Тъй си я карахме... Само че се спомина г’оркият на твоята възраст, а аз останах под слънцето и витаещите комари - грях да наплащам...

- Ти и грехове?!... Я се скрий, Папи?!

- Осакатих един млюнго (бял човек). Резнах му мантракулките. Хванах го да отпушва моя изгора. Щяхме да се вземаме... Събирах крюгери (бивша стойностна парична единица в Южна Африка) за седем крави - да я поискам от нейните. Само се мляскахме три години... според религията. Оня не се оплака в участъка. Изгуби се за година. Подир време ме причака в гората със сигеля (инструмент, подобен на мачете) и там си остана... Беше фраш от комари. Един рояк се мушна под мишницата му, като замахна. Изцвърках го млюнгото. Бях с татко ти. Щеше да посече и него - да не оставя очевидец. Макулю пое вината, сиреч негова самоотбрана. Аз свидетелствах в съда. Млюнгото не бе приветен на всякаквите разнокожи хорица и те си отдъхнаха.

Тоя комар е бил там. Ансистерите ми казват, че е дошъл да ми вземе нгизио (душата). Не го закачай! Нека си довърши работата, че и той вече зорлям се тътрузи из въздуха...

Сибониле се окашля на прага на бараката, в знак, че е забъркала нещо за икиндия. Декември отърка с ръкав търкулнатия едносълзов плач от сипаничавата си скула и се запъти. А мен ме преряза лумбагото.

Погребахме го в окосената трева до колегата му. Забих китарата, лишена от пръстите му, в червената африканска земна гръд, да прозвънва на вятъра и да акомпанира на витаещите песни на комарите.

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.07.2011, № 7 (140)