КЕРЕМИДЕНО ВРЕМЕ

"И неговият дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли."

Борис Христов

Все някой зяпваше на спирката, зад длан полуприкрит
и почваше каскадното и очистително прозяване;
кому - сънища бе нужно от главата си да проветри,
кому - въздуха да превърти, в процес на изтрезняване.

Пристигаше единственият градски автобус -
преправен камион, гърмян край Драва,
с редица плюшени кресла (отчаян лукс),
от читалището взети, когато ги сменяваха.

Той прилапваше олекналите от прозявките
и по стар военен навик стреляше със ауспух;
по заводи ги разхвърляше, според заявките:
край стругове, електрожени, знамена и хаспели.

В сливиците на тълпата заничах аз от покрива,
комина с гриф от дим, обкрачил като контрабас
и с лице разсъмнало и отразено в локвите,
кимах на пешаците от огледалното си царство.

Гледах изотдолу подметки на галоши и сандали
и тайнствата на женските чатали най-свободно,
с кал, наместо с кръв, маншетите опръсквах на вандали,
които стъпкваха водата и лицето ми подводно.

Отнякъде се връщаше небето, насинено и префасонирано
и с накъсан остър плач полягаше в огледалата,
аз тактично сбирах образите си мултиплицирани
и като филтри ги нанизвах на фенера на главата си.

През тях се ширваше, еднообразен и кахърен,
неореализмът на града: калта, велосипедите,
сухогърда старостта, приведена над къра,
крадената царевица в двора на съседите.

Моят град бе скромен ад, в който всичко се повтаря.
Как бащите се повтарят, виждах, в растящите момчета,
как уговаря край закланите прасета - майката,
по-сетне - щерката, месаря
и зад прозорците на комитета,
как с отгледан нокът на кутрето
сополите си синекурни вади кмета.

По ореолите си Вси светии, един другиму скрибуцаха
лозунги светотатствени, в небесното кьоше заточени.
Черногледецът - баща ми, впрягаше в каруцата
старата ни магарица с мътно розови наочници.

В кочината разрешеното хайванче зрееше -
сладкогласо слънчице скопено - от иждивението брънка.
Над дуварна трънка грядущето се мержелееше,
като привидение, по време на нощно ходене повънка.

Щерките на фабрикантите се женеха за бившите шумкари,
церяха фанатичните им мозъци, окаменелите им скротуми,
шиеха им ризи от копринените си комбинезони стари
да продължат по-горе битката за благото и за доброто ни.

Клеясали от бяло сладко, на даскалиците ченетата
кънтяха в детските глави - та знанието да снесе.
Отрудената сган гнездеше по кръчметата,
впиянчваше се и попържаше шепнешком Де-Се.

Хората мируваха, но се намираха и бесни -
от страх човещината им се бе изпрошнала;
душиците роднински и приятелски оплескваха,
топейки перодръжки в гърнетата си нощни.

Изплуваха изпод земята сенките милиционерски
и гребяха дишането на широките им бричове греблата,
и гребяха страх от хлабавите погледи на шантонерките,
и мълчание гребяха на интернираните от устата.

С удебелен език и катадневно църковната камбана
вестеше загубите на изхабен биологичен материал.
В такива мигове се плашех и бързах да се хвана
с поглед за зелен върхар, преди да съм умрял.

И докато другите говореха за Де-Де-Те и за изкуство,
аз се приготвях за излитане от моята самотна писта;
прав на билото на покрива, ловях орлите и ги пусках
срещу мухите от "Самотният човек" на Борис Христов.

Но колкото и да се учех на мъдрото мълчание на керемидения лишей,
да чезна яко дим, да угоднича с ветропоказателя на ветровете,
със зъби да си правя път, подобно дървояда между вдишванията -
не се въззех, а след подскока, в комина полетях и се наядох с пепел.

Не успях да усвоя и ходенето по ръба на покрива насън,
но пък от мене се получи непоправим пепелоядец.
И днес се случва неизтляло въгленче от чеп на пън
върху езика ми да светне сред пепелта нефелна.
Тогава кукуригам и гърдите ми издува ядецът
на, изтърван на керемидите, пресипнал див петел.

В делника мълвата ми довежда, омъжени назлън,
празни булки - да им бая с пепел против сепване.
И пепеляшки идват - да отръскат на прага ми със звън
от миглите си, трупаната в приказките свои, пепел.

В празника съм сам, сврян дълбоко в сумрака на сутерена.
Филтрите ги запилях, а очилата си ги слагам зад очите за удобство.
С тях видях и керемиденото време в локвата на паметта ми утаено.
Що ми е било да зяпам вън, че и да помня? - Суета и робство...

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Литературен вестник, № 12, 26.03.2003.