С движения замайващи и плавни,
нехайна чудото си да опази,
тя никне в бистрия следобед бавно
и косо погледите гази.

Ням гръм след мълния ленива
стрелките на часовниците жъне,
простора на пашкулче свива
и явето изпепелява до насъне.

Иде боса, талията изкусителна
вие над тревицата напъпила.
С нозе - два знака удивителни
на токчета е сякаш стъпила.

Разпарят въздуха безшумно
гърдите й, торпили рейнали.
Мъже я гледат слабоумно,
жени - от завист грейнали.

Отнасяйки небрежно чудото си,
в прозрачния следобед тя пропада,
но остава полъхът от тази хубост
в пека още миг като прохлада.

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.12.2000, № 12 (13)