* * *

Дали ги наричаха кънки, не съм особено сигурен,
но не се употребяваха за пързаляне през ледниковия период.
Бяха едни обувища с дълги куки накрая
от заострена обла стомана
и тракаха магнетично по време на изкачването.
Отбрани мъже ги нахлузваха
и се катереха ли, катереха
по уязвимата плът на насмолените дървени стълбове.

Както и да е, впечатлението беше грандиозно.
Долу минаваха и отминаваха,
отиваха на майната си и се връщаха оттам
хорицата на тихата действителност
и на върлия социализъм.

А онез богоподобни мъжища трополяха с кънки,
като спънати коне
и сухожилия усукваха с докопаните жици;
отвъртаха, завъртаха отчаяната белота
на порцелановите фалосоподобни чашки
и пращаха на електриката страховитата незримост
и до най-затънтените въглищарски ъгли на върлия социализъм,
където измъждяваха старчуля стосвещови.

Кънки ли бяха, не бяха ли кънки...

Измряха като ранната романтика на върлия социализъм
и кънкообувниците-светлоносци.
И ако райският партиен секретар
ги е събрал в отделно общежитие,
може някой ден да ги мобилизира
с безплътни кънки да изтрополят
една възпоменателна безшумна
оттатъшна манифестация
за някой празник поменен на социализЪма.
Ей така, душите на ланшните моми да пореват
и да се секнат в пошове от плат "американ".

Кънки ли бяха, не бяха ли, как, да го еба, им викаха?
Но кого го е еня за мойта склероза...

© Цветан Бошев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.07.2005, № 7 (68)