Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖЕНАТА ОТ ВЛАКА

Цветан Бекяров

web

На Алла...

Събудих се късно през нощта целия премръзнал от хорски непознати сънища, от студеното почукване на релсите и неистовия бяг на влака през мъгливите пространства. Навън, зад черния квадрат на купето, пробягваха самотни къщички със закъснели жълтеникави прозорчета, далечни, недокоснати и изпълнени с някакава тиха и спокойна тъга. Вагонът се блъскаше ту наляво, ту надясно, закачената табела отвън с поизтрит и заличен надпис подрънкваше тревожно в стената, но влакът препускаше все по-напред, водеше ме някъде към своите неясни и неочертани хоризонти. И през полуотворените си клепачи от време на време потъвах сред сребърните монети на съзвездията. Тогава сънищата ме догонваха, но влакът внезапно сменяше коловозите, караше ме да отварям очи и да късам на парчета среднощните си неизживяни копнежи и дълбоко скътаните притихнали спомени.

Незабелязано, сред гъстите вечерни сенки и снежната виелица на моите преглътнати желания, в купето беше влязла една непозната жена. Сега седеше срещу мен, леко наклонила глава и в мимолетните светлини на някоя преминала безименна рампа, ми се прииска да я разгледам по-добре.

Спеше срещу мен и тихичко сънуваше нещо, а косите около слепоочията й бяха вече леко докоснати от съдбата на времето, а лицето й ми се стори някак уморено.

Накъде ли отиваше?

И кого ли виждаше през дремещите сенки на нощта?

Може би сега сънуваше годините на своята изоставена младост, пропилените надежди по изгубеното детство или сватбите на чуждите желания и препоръки, когато е търсила една-единствена ръка...

Но жената спеше с леко наклонена глава, прибрала ръцете си в скута, а аз без да искам, може би заради нея, започнах да се спущам стремглаво по бързея на отминалите времена и не знам защо се завърнах в една златна, натежала есен, когато веднъж вечерта почука на отворения прозорец на бащината ми къща. Дори и сега, сред сърдитото почукване на релсите сякаш дочух забързаното трополене на закъсняла каруца, топлата въздишка на трепнала гайда и безгрижен женски смях.

После...

После беше станало тихо. Само умореният ветрец духна отнякъде още веднъж и замря. А аз, пред прага на моята първа и единствена младост лежа върху леглото с разперени ръце, сякаш искам да прегърна цялата земя...

И онова момиче, което спеше кротичко до мен с вплетеният подивял мирис на нощните треви в косите си...

А сетне...

Какво се случи сетне, защото много бързо ми се стори, че измина младостта. Но докато се вглеждах и стисках в шепите си песъчинките на времето, гардеробът поскръцна тогава в тъмнината, понамести се, след това някъде далече изкукурига петел и аз усетих мириса на просълзена утринна трева, на влажната, разпълзяла се мъгла по долищата и забързаният тропот на подранила каруца...

И досега не мога да разбера защо, когато се събудих и станах от леглото, се огледах в закаченото огледало на стената. Не трябваше да правя това, защото разбрах колко много съм се състарил. Нима времето, красивото време продължава само една нощ...

Влакът бягаше все по-напред, ронеше сънищата, трополеше по релсите на безмълвни гарички, а непознатата жена дремеше мълчаливо срещу мен, подпряла глава в заспалото перденце на купето. Накъде ли пътуваше? И какво ли искаше от този живот? Кого ли сънуваше тази обикновена, отрудена и безпокойна за всичко жена?

Сигурно измежду ресниците й се мяркаше една малка безименна гаричка, с градинка, с наредени белоцветни камъчета, със стрелочник с униформена шапка на главата и прясно синьо боядисани прозорчета на едноименна къща. И до стрелочника, на перона, един винаги чакащ мъж, застанал самотно с приповдигната яка на шлифера, който посреща и изпраща всеки влак. А върху земята - един забравен и никому ненужен букет от карамфили, измокрен от първоздания дъждец, който никой няма сили да вдигне...

Но нима тази непозната жена е търсила точно това през целия си път, объркан и разюздан от мимолетни коловози, от пробягали край него странични композиции, по притихнали от спомените гари? Жената безмълвно стоеше срещу мен, прегазила спокойните столетия на бащиното огнище, на строгата патриархалност, за да се пребори с прищевките на големият град и едва сега да седне в купето със скръстени безкрайно скучни ръце.

Но ето че сънищата надделяха и ми се прииска да притворя отново клепачи, за да сложа върху везните стойността на неизживените мечти в една синкава привечер, пълна с тиха и мека топлина, без тревоги и безпокойство, без хорски гласове и суета. А аз вървя към моя дом и бързам след работа към него с усмивка. Защото много ми се иска да видя моите близки усмихнати лица между веселия пламък на иззиданото само от мен домашно огнище. И сега отново се опитвам съвсем тихичко, и прикрито и чуждо за другите, да задържа това семейно щастие в собствената си гордост.

В безкрайния океан на спомените виждам как седя на пруста с цигара в уста преди вечеря, нежният ветрец гони вечерните облаци, отвътре мирише на прясно разрязана краставица, на две чашки жълта ракия, едната малко по пълна от другата, а аз си мисля - какво повече му трябва на човек, какво повече?...

Оттогава ми е останал и един въпрос, и една полуприкрита скромна тъга, когато през снежните преспи на миналото виждам как тичам ли, тичам, дори се задъхвам от чужди неволи и непознато щастие сред тръпчивите аромати на годишните сезони. Но аз се лутам по коридорите на моята памет, а тя бяга във всички посоки, изгубена в мъглата на вчерашни отминали дъждове, в наветия сняг на грижливо закътаните спомени.

И точно там сме само двамата, с моята дъщеря, облечена с единствената си девствено белоснежна рокля, с приповдигнато було, за да се притисне по-близо до мен... А ние самотни и завинаги близки, сред безкрайната пустош на времето, със запазилото се само между нас игриво и топло огънче на някакъв преминал домашен уют, танцуваме през сватбите от хорски гласове и горчиво вино последното танго.

Сега мръзна и треперя от неизживени трепети и ответи надежди, гледам срещу мен тази спяща, непозната жена и се питам - защо всички дъщери по света танцуват за последен път с бащите си на прага на собствената си орисия?...

Влакът сякаш забави ход и вече малко по-отмерено и по-успокояващо почуква по релсите. После в разсипаната навсякъде гъста тъмнина се мярнаха ивици на далечни огньове, близкия фенер от будката на кантонера и в този момент усетих, че някъде тук, отдолу, май релсите свършваха. Бавно и тихо отначало се показа безлюдна платформа с осветени прозорци и затворен заспал ресторант. Тишината само вече ни обгръщаше от всички страни.

И изведнъж разбрах, че с тази съвсем непозната жена пътувахме към последната безименна гара, на която никой няма да ни чака...

Но жената тихичко спеше, гонеше непознатите сънища, които се затваряха зад нея, далечни, сякаш завинаги. Какво ли сънуваше, по кого ли въздишаше? Отдолу вече изскърцаха спирачките и нищо повече от това нямаше значение...

 

 

© Цветан Бекяров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.07.2001, № 7 (20)