ЩЕ ТРЪГНАТ ЛИ СЛЕД МЕНЕ ЗАЛЕЗИ УГАСНАЛИ

Цветан Бекяров

Но ето, че там, където се намира извития край на планетата, в разсъмналата се нишка на хоризонта, се показват предутринните светлинки на Гануш...

Слънцето вече е разтворило златоцветите си устни над синята спокойна гръд на морето, дърводелецът приготвя пилотския трап, водата се плиска покрай борда на кораба с някаква стара, закъсняла песен.

Брегът е вече близо!

Изчезнали са всички спомени и вечност!

Корабът на малък ход приближава пристанището, провира се между двете скални струпвания на вълнолома и всеки момент ще навлезе в обширното тунизийско пристанище. Пред бака все по-настойчиво започва да духа югозападния вятър, който носи облаци прах от пустинята, отпреде са само заводи и фабрики, пясъкът скърца между зъбите и уж всичко е ново и непознато за мен, а цялата женственост на прииждащия ден и красотата на морето изведнъж помръкват пред това опустошено от технически прогрес прежълтяло лице на природата. Навсякъде мирише на преработена сяра, апатит и фосфат. Сивкавите комини на химическите гиганти изглеждат съвсем нелепо сред морето зад нас и това весело и чисто африканско слънце. Някъде много далече от това лунно мъртвило се вижда оазисната зеленина на тъмни палмови горички, сгушени зад все още заспали пясъчни хълмове.

Сигурно някъде оттам започва да се шири изсъхналата и напукана пустиня на Сахара, малкото и сякаш позабравено градче Габес, плажните ивици на Сус или Свакс, по които се припичат само чужденци. Може би там според моите предварителни сънища трябва да се намират и улиците "La Bator" или "Bizerte", там са и срамежливите сенки на хотелите "Nedzip" или "Regina", но и точно там всеки, който търси може да намери истинското и типично арабско наличие на човешка суета.

Близо до бензиностанцията "Agile" е нарушено движението. Един кон е спрял насред пътя, каруцарят го бие с камшик, вика му нещо на арабски, но шофьорите от близките коли не бързат. Те отдавна са свикнали с всичко това, дори не обръщат внимание на местния вятър "хамсин", който горещо се лута из улиците, свири в олющените прозорци на къщите и вдига прах по всички наредени стоки на амбулантните търговци по улиците.

Шофьорите и техните пътища чакат, докато всичко отново стане спокойно и равнодушно.

Почти ориенталски непроменено...

Примижвам и поглеждам слънцето, което все така бяга по стремглавите си пътища. Поглеждам и към главите на безработните файтонджии, очакващи клиенти, и към зелените шапки на войниците от градския военен гарнизон, които някак си много вяло и уморено вървят нанякъде.

И изведнъж разбирам, че за тукашните жители няма друго по-красиво и уютно кътче на света!..

Край кафене "La Medina" се е проточила дълга сватбена процесия. Автомобилите лъщят сред падналата предобедна мараня. Зад стъклата се виждат богато облечени хора, явно бяха представители на белдите, на средната тунизийска буржоазия, които и досега свято тачат законите на ислямската етика, без да се интересуват от настъпващите в техния бит европейски норми на живот.

Колите спират пред дома на жениха, майката на невястата, цялата загърната в бяло сефсери все още води дъщеря си за ръка и кой знае защо плаче тихо без никой от околните да я забележи. Ръцете на музикантите започват все по-бързо да тупат по опънатите кожи на дарбуките, наоколо се е събрал целият град, но булката пристъпя бавно и плахо напред с белите си атлазени пантофки. По глезените и пръстите на ръцете й нейните приятелки по случай сватбата са изписали с къна сложни дантели. До нея върви женихът, който крадешком я наблюдава, мустакат и усмихнат, с вече собственически поглед, повежда я напред и се покланя пред входа на бащината си къща. Свекървата вече е там, събува пантофките й, после й измива нозете.

Всеки се блъска, надига се на пръсти, за да види булката преди да затворят вратата след нея, еднаква за всички арабски жени...

Гостите вече са влезли във вътрешния двор. Чуват се приглушените им гласове. Народът се разотива, празникът за тях е свършил, а по улиците остава да се скита само пустинният вятър.

В този момент сякаш всичко изгасва и в мен: цялата благословена хладина на сенките, сухото шумолене от листата на палмите, цялото това арабско човечество, което в името на ислямските закони понякога губи онова велико и тайнствено усещане за неповторимата радост от битието.

Сигурно е доста приятно да усещаш сам за себе си, че обичаш земята, върху която си направил първите стъпки. Върху нея толкова много си мечтал и страдал. Макар че толкова бързо понякога забравяме за малките динени фенерчета, които с бавно полюшване на тънка връв, носехме през прегорелите от лятото стърнища. Бягахме напред и не се замисляхме, че оставяме зад нас завинаги онези пориви и страсти, които вечерно време не ни даваха дълго време да заспим. Нали в мечтите ни тогава бяха далечните острови, безбройните пътешествия в света на приказките и красивото, но сподавили трепетното очакване на бъдещето така нетърпеливо бързахме напред?

Трябваше да отида до Гануш, за да се простя с детските си илюзии?

Или сбогувайки се с миналото, вече голям и зрял, обзет от панелно равнодушие и възрастни грижи, трябваше най-сетне да се сетя за земята, която ме е родила. Явно моите моряшки и привидно безплодни разстояния бяха ме накарали отново да я преоткрия за себе си.

И тогава, сред всичките тези пясъци на Сахара почувствах как отново в мен се разгарят угасналите залези на моята младост. И с невкусената радост на нестореното още хукнах мислено обратно натам към бащината ми двуетажна къща, към керемидите и прозореца на мансардата, целите обраснали в бръшлян.

Ще тръгнат ли след мене тези залези угаснали?

Ще ми потрябват ли и занапред?

Денят в Гануш догаря вече. Далече чак до хоризонта се е ширнала тази млечна синева на Средиземно море. Близо до брега двама рибари са запалили огън. Тъмночервени виолетови пламъчета внимателно показват езичета измежду обгорелите дървета и отново се крият в жаравата. Отвреме-навреме нещо в огъня изпуква и жълтеникави искрици се издигат нагоре към чернилката на топлото арабско небе, от което вече бликат и се разгарят сребърните отблясъци на непознати съзвездия. Сред заспалите крайбрежни треволяци се дочува пробудената цигулка на вечерно щурче. То скрибуцна няколко пъти, песента му потъна сред нежния плисък на морето и замря...

Сега и аз мога да заспя и да тръгна напред...

Всяка хармония на създадените неща е нетрайна.

Идеи и истини, безполезни терзания, движение на гласове и тайни...

Но може би точно тук излезе права древната китайска поговорка, че красотата на света понякога може да се събере в едно пясъчно зрънце. Понякога тази страст към вечно неудовлетворените вечни критерии ме е довеждала до първия ъгъл на нашата улица. Друг път, сигурно, до края на света...

С течение на времето остана само онази стара привичка да видя час по-скоро бъдещето. Веднъж, докато бродех по моите неутъпкани друмища, видях едно ранно оплодило се дърво. Пролетта все още не беше свършила, из долините падаха гъсти мъгли, а светлината на слънцето изпращаше и посрещаше дните, студени и влажни.

Дървото едва беше оформило плодовете си и макар че изглеждаха дребни и зелени, ми се прииска да скъсам един от тях. Нетърпелив, приведох клоните, листата му ме прегърнаха мокри и съвсем млади, протегнах ръка и се опитах да го скъсам. Дръжката му беше още сочна и жилава, дървото дълго продължи да се съпротивява преди да даде плода си. Отхапах от него -

Не!

Не приличах на Адам. Но по лицето ми се изписа гримаса - никога не бях вкусвал по-възкисел и тръпчив плод през живота си!

Тогава осъзнах какъв смъртен грях е да насилваш вечните природни закони, да се опитваш да отгатваш бъдещето, предначертано от нещо по-силно от тебе!

Господи!

Все още колко е далече моето тяло от твоята мисъл. Желанието на човека, чрез преоткриване на световете винаги е било и моя лична любов. Моят зов е и бездна, която лежи между тебе и мене. Иска ми се да ми позволиш да построя този мост между земята и морето, да се понеса между тях спокоен и грешен, за да се почувствам поет!..

Позволи ми!

Поне веднъж!

И то завинаги...

<<< || >>>

© Цветан Бекяров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.02.2001
Цветан Бекяров. В една предесенна вечер. Варна: LiterNet, 2001