Теодора Вълева

web | Родена в сълза

Аз вечно възкръсвах с пияната пролет,
забравях страха си и в бъдния ден,
понесена сякаш от птичия полет,
погребвах и ада и тъмното в мен...
Тя идваше нежна и толкова чиста,
шептеше ми вечер, на бледа Луна,
че дава ми всичко, което ми липсва
и моя ще бъде, додето умра...
Тогава забравях и себе си даже,
и боса танцувах сред златната ръж,
та кой ще опита плътта ми да смаже,
когато душата е капчица дъжд?!
А лятото морно ме грабваше после
и с цветна корона от юнски лъчи
разсейвах мъглите - неканени гости
и пурпур изпращах на жарките дни...
То моите длани в огньове превърна,
а всички неволи - на залезен прах,
внезапно усетих, в омарата сънна,
че моят единствен и тягостен грях
не беше в сърцето и нямаше смисъл,
защото не можех съдбата да спра
и викнах тогава: "Животът орисан
от друг е написан - но аз ще градя!"
Разтресе се бясно и диво земята
и някъде долу, сред тъмни недра,
сред огън и жупел, в омайна позлата,
с пътека от мъртви и росни листа
тя, моята есен - дъждовна и млада,
запали в червено сребристия здрач
и сякаш отнесе от лумнала клада
следите от онзи пречистил ме плач...
И стопли ме слънце, забулено в лава,
протегнах копнежно и стръвно ръце,
в живота пристъпих, към близката слава
и никога вече не станах дете...
Пробудих се сякаш за ново начало
и ледена станах, лукава и зла,
на зимата дръзка - и духом и тялом
най-после готова да бъда жена!
... Но още възкръсвам с пияната пролет
и лятото чакам - да бъда добра,
за есенна обич ме другите молят,
а с пулса на зима щастлива творя!..