Теодора Вълева - Лунна обич

web | Родена в сълза

Някога, отдавна, в лоното на мрака,
влюби се безумно бледата Луна
в Слънцето златисто, галещо Земята,
тя отдаде цяла своята душа...
Бързите комети рокля й ушиха,
Майката Вселена пръстен й дари,
сълзите й топли вихъри изпиха,
шаферки й бяха светлите звезди...
Нямаше да има нощи на земята,
весело течаха празничните дни,
тичаха планети, носещи мълвата
Слънцето с Луната как ще се сроди...
Дяволът обаче търсеше интриги,
скиташе, проклинащ тежка самота,
скрито се промъкна в звездните палати,
скъса от Луната кичурче коса...
С огън изгори го - в пламъци да светне,
после потопи го в хладната роса,
вдъхна му съвети, нежно го извая,
името му даде - прелестна Зора...
Влюби се тогава Слънцето - измамно,
сватбата отложи, в облаци се скри,
чакаше Луната с булото кристално,
плачеше с дъждовни, капещи сълзи.
Гневно се надигна Майката-Природа,
чедото й мило искаше смъртта,
двете се сродиха в черната неволя
и убиха ядно светлата Зора...
Слънцето тогава с ужас я погреба,
търсещо вината в мъжката си мощ.
Майка му - Съдбата - бързо се намеси -
денем то да грее, тя да свети в нощ...
Тягостна е още нейната повеля,
вечно ще се гонят Слънце и Луна,
смърт обаче черна двама ще разделя,
щом възкръсва още мъртвата Зора...