Небесното синьо събра се и лумна,
звезда се откъсна, описа бразда,
блесна мълния бяла, разкъса небето
и създаде съдбата от праха и душа...
Ангел земен остави,а после си тръгна,
той изправи се бавно-неземно красив,
да изпитва любов сред живота горчив.
Аз видях го, той тръгна нанякъде сам
и поисках да тичам след него и аз,
от сърцето си късче да късам и дам,
за да блеснат очите му в лунен екстаз.
Но останах и свих се, заплаках горчиво,
моят ангел изчезна, след него следа
не описа се даже, помислих тогава,
че съм просто била в примка зла на съня...
Мина време, пораснах, осъзнах че живота
не е празник, а просто жестока борба,
озлобих се към всичко, косите отрязах
и надсмях се жестоко над злата съдба!
Дъжд валеше си спомням
и сред тежките капки
образ блед различих и отворих уста,
моят ангел седеше и гневно разплакан
за просия обидна протегна ръка...
Аз очите му гледах,не исках да вярвам,
че жадуван от мен, този мой идеал,
от живота е стъпкан и млад победен е
и на страсти порочни душа е отдал.
И целунах го бавно, косите му милвах,
и сълзите отмих, той затвори очи,
пак изгуби се нейде и сякаш стопи се,
аз поех своя път с разтопени гърди.
От тогава не вярвам, че ангели има,
вярвам само в нощта и че в нейния здрач,
ще намеря любов с някой земен, до мене,
а зад нас ще се чува само ангелски
плач!