Аз съм възрастен човек. Покрил съм почти целия двайсти век. Живял съм в различни страни, познавал съм различни хора, присъствал съм на различни събития. Всичко това ме е карало да се замислям за хората, тяхната съдба, история и бъдеще. Обикновено живеем с настоящето и дори плановете, които правим, особено сега, в края на този век, са повече или по-малко строеж върху пясък. Огромното болшинство от хората по света, и у нас още повече, мислят главно за това, как да посрещнат утрешния ден.

Както мнозина от вас, аз също съм се замислял понякога как и защо е създаден човекът, случайно ли е появяването на живота, има ли някаква цел, какво става след смъртта. Въпроси, които са си задавали хората откак свят святува и никой не е могъл да даде някакъв приемлив не само за чувствата, но и за разума отговор.

И все пак мисля, че съм открил някакъв път, за да се намери отговор на тези въпроси. Не като човек, който пише поетични текстове, а като внимателен наблюдател. Знаем, че времето, в което живеем, не разполага към такива отвлечени разговори и все пак искам да използвам случая, който ми се дава, да ги споделя с вас, тези, които ме слушат. Много ви моля, не затваряйте приемателя си, имайте търпение да ме изслушате. Може би това, което ще ви кажа, ще заинтересува някои от вас. Дори може да ви бъде полезно. Благодаря ви.

Всички знаем, че живите същества се стремят да продължат живота си, колкото може по-дълго. За да постигнат това, те имат два главни начина: да се хранят и размножават. Защото поколението е в известен смисъл продължение на живота на индивида. Но за да се храни и размножава, отделният индивид трябва да се бори с конкуренцията на другите индивиди от неговата порода или от другите. Става дума, че той трябва да търси храна, но и да внимава да не стане храна на другите. Затова отделният индивид се стреми да бъде по-силен от другите. Силен - то значи да бъде и по-хитър, по-ловък, по-бърз, по-страшен и т.н. Цялата му енергия е съсредоточена в тази борба за оцеляване. Това са банални неща, но трябва да ги повторя, за да подчертая един важен факт: еволюцията на различните живи същества има една непрестанна тенденция, макар и не много забележима - от простото към сложното. Така се създават механизми в организма на животното, които му помагат да излезе победител, доколкото е възможно, в тази безпощадна конкуренция за оцеляване. Докато се стигне до човека.

Човекът се различава от другите животни по това, че притежава разум. То значи всъщност - предвиждането на по-близкото или по-далечно бъдеще. По всяка вероятност разумът се създава у човека затова, че той пръв е придобил способността да асоциира отделни елементи от информациите, които стигат до него главно отвън , а по-късно и отвътре, от организма му. Дали това се дължи на невероятната сложност на мозъка му - най-сложно организираната материя, според учените, във вселената - или някаква тайнствена необходимост е създала тази организация, е въпрос, на който никой никога няма да може да отговори с положителност: то е въпросът дали яйцето е първо, или кокошката.

Втората разлика се състои в това, че човекът се е научил да създава сам храна - станал е земеделец и скотовъд - което е довело до създаването на селище-колектив. Но колективът от индивиди, както и отделният организъм, имат свойството да създават механизми, които забавят ентропията. Нека припомня в скоби, че според лаичната интепретация на втория закон за термодинамиката, всяка организирана система се стреми към хаос. Само че за разлика от мъртвата материя, живата създава механизми, които забавят ентропията, т.е. - приближаването на живия организъм към смъртта. По същия начин и обществото организира свои механизми, за да се противопостави на хаоса: законите и наказанията за тези, които ги престъпват. Когато е бил свободен ловец, човекът се чувствал напълно свободен, за да задоволява желанията на инстинкта си: убива безнаказано врага, сношава се със женската, която му допада, взема храната от слабия като всяко животно. Когато обаче заживява в колектива, той създава законите, за да се защити, както казахме, и наказания за тези, които ги престъпват, отделният човек започва да потиска своеволията си от страх пред наказанието. Оттук се появява това, което наричаме "подсъзнание". Човекът е единственото животно, което притежава подсъзнание (и, до известна степен, интелигентните домашни животни). Една от най-важните задачи при духовното издигане на човека е - да се освободи от подсъзнанието си като сам си дава сметка за нашепванията му, т.е. когато се научи да си прави сам психоанализа. Човек, който умее да върши това, изпитва необикновено спокойствие и сигурност.

Третата разлика е, че човекът, единственото животно, което знае още от рано, че един ден ще умре. И тъй като инстинктът му заповядва да направи всичко, за да живее по-дълго, ако може - вечно, за да се утеши от мисълта за смъртта, той създава религии. Те, дори най-примитивните, му обещават някакъв живот след смъртта. По-късно, когато при по-висш стадий на развитие, някои мислители започват да се съмняват в това, те започват да се стараят да останат живи в паметта на бъдещите поколения. Оттук - стремежът да направят нещо велико, за да бъдат записани в историята. Пак вид безсмъртие. Ще дам два примера: Херострат, този, който изгорил великолепния храм на Артемида в Хефес, заявил пред съдиите си: "Направих го, за да остана завинаги в паметта на хората". В едно писмо до свой приятел италиански художник, който му се оплакал, че е отчаян от работата си, Бетховен му отговаря, че той трябва да продължи да рисува и завършва така: "И така, ти ще продължаваш да рисуваш, а аз ще пиша музика. Защо? За да останем вечно ли? Да, за да останем вечно."

Освен обещанието за вечен живот, религията е играла и организираща роля в обществото: със заплахата от наказание след гроба тя е подпомагала за поддържане реда и задържане на хората от престъпни своеволия. Тези, които са вярвали, разбира се. Така е допълвала човешкия закон с божествения. Тези две запрещения са регулирали поведението на членовете на обществото. Само че през последните стотина-двеста години, с отмирането на религията, остава само човешкият закон, който лесно може да бъде заобиколен. Оттука огромното увеличение на престъпността в световен мащаб. И у нас, напоследък, когато отмря вярата в осъществяването на комунистическия рай. Но затова след малко.

Както се знае, понятието "добро" и "зло" в природата не съществуват. Те се създават от човека в обществото, което определя чрез божествените и земни закони, кое е добро и кое зло. Тези закони са продиктувани от инстинкта за оцеляване на обществото. То значи инстинктът, който диктува на животното едно напълно егоистично поведение спрямо другите, тука, напротив, действа в обратната посока: налага на индивида да се откаже от част от личния си егоизъм и свобода в полза на обществото. Това е много важен момент. Защото - помислете си - кого наричаме ние "добър", "всеотдаен", "спасител" и т.н.? Тези хора са жертвали голяма част от егоизма си за другите. Те стават пример, поне за някои. Да си спомним само жъртвата на Исус за спасението на хората и жъртвата на хилядите негови последователи, когато са отивали на смърт и радост в неговото име. А може би тъкмо на тази тяхна нечувана дотогова жертвоготовност се дължи и бързото разпространение на християнството. Зрителите на стадиона са си казвали, че ако онези там долу, с радост и песни се оставят да бъдат разкъсани от зверовете, то е навярно, защото тяхната вяра е твърде възвишена, а наградата им /все пак без награда не може!/ трябва да е голяма на другия свят. И са възприемали новата вяра.

Да си спомним също хилядите животи, отдадени доброволно за една голяма кауза в далечното и по-близко минало. Има нещо наистина необяснимо от гледната точка на инстинкта за оцеляване как човек се лишава доброволно от живота и умира за една идея, която мисли, че ще донесе нещо добро за хората. Друг въпрос е, че революциите през последните столетия, направени за мечта, за която са жертвали живота си светли идеалисти, са завършвали винаги с диктатура - от революцията на Кромвел до тази на Ленин. Това с нищо не принизява величието на подвига на жъртвалите живота си за идеала на братство, равенство и свобода. В скоби казано, диктатурата (и реставрацията) след революцията е нещо закономерно: всяка идеология, която става държавна, се приспособява към изискванията на секулярната власт и към императива на великите амбиции на ръководителите.

Раят е бил винаги мечта за хората. Как са си представлявали рая? В древността - рай на земята. Древногръцкият поет Хезиод в поемата си "Дела и дни" описва така някогашния рай: "Хората са живеели като богове, с ведра душа, без болести и без тежък труд. Никога не ги посещавала печалната старост. Оставали винаги със здрави ръце и крака. Те се радвали на пирове и празници, без да ги сполетява зло. Умирали сякаш се потапяли в сън. Наоколо им - само блага: животодаващата земя сама създавала плодове с обилни и разнообразни реколти, а хората - радостни и спокойни - се радвали на делата си."

Подобен рай е създаден и от евреите, но той бил обитаван само от първите двама човека, докато древноелинския населявали всички хора. При това, забележете, рай на земята.

Тези разкази за рая имат печално продължение - щастливците по една или друга причина го загубват и вървят към една все по-отчайваща деградация. Най-напред, защото изгубили рая, те трябва сами да се грижат за оцеляването си с непосилен труд, а това възбужда завист, злоба, престъпления и войни. "Всяка война - казва Платон - се води за придобиване на блага."

По-късно мечтата за рая религиите свързват със задгробния живот. Задгробен рай, но не за всички, а само за онези, които са го заслужили. И християнството, и зороастрианството и мохамоденството са единодушни в това отношение. В написаната след "Изгубения рай" поема "Спечеления отново рай" Милтон се старае да даде надежда, че ще дойде време, когато хората ще заживеят отново в един земен Рай.

Но трябваше да минат три века на развитие на рационалното мислене, за да се създаде една теория, предвиждаща научно възможност за осъществяване на един рационален земен рай: марксизмът. Тази стройна теория имаше един главен недостатък: тя не вземаше предвид фактора "човек", който трябваше да осъществи схемата. Не вземаше предвид инстинкта за оцеляване с всичките му отрицателни прояви. И ако милионите повярваха на времето, че е възможно да се създаде рай на земята, основан на разума, те направиха това, подтиквани от вечната жажда да живеят охолно, спокойно, свободно, без да изразходват всичките си сили в борба за оцеляване, сигурни в утрешния ден. Разбира се, както и при другите революции експериментът завърши с диктатура, която създаде свой строй, нямащ много общо със земния рай.

А значи ли това, че трябва да се откажем от вековната мечта?

Нека се разберем. Едно общество, в което хората ще бъдат сигурни за утрешния ден, ще бъдат свободни да избират живота си без насилие и без страх не е още крайната цел. То просто е условие, за да продължи еволюцията на човека към създаване на необходимите условия, за да може той да започне да овладява своите вътрешни сили, за духовното му издигане и усъвършенстване. Да се създаде друго, по-съвършено общество, в което понятията "добро" и "зло" ще приемат съвсем други измерения и смисъл. Общество, в което инстинктът за оцеляване в примитивния си вид ще отстъпи място на съзнанието, че индивидът е отговорен за собственото си издигане и за усъвършенстването на обществото, за да се осъществи великата цел, която гласи, че най-добрият начин за изява на вече одухотворения инстинкт е съзнанието, придружено с пълно и радостно доволство, че човекът е творец, който доброволно отдава на другите резултата от своите творчески постижения, отдава себе си. За да спечели едно по-висше безсмъртие.

Знам много добре - вие, които ме слушате, ще се усмихнете снизходително (или иронично) и ще кажете: един старец ни разказва за своите утопии за някакъв рай, на нас, които не знаем какво ще ядем утре, дали утре ще останем без работа, или ще намерим работа, за да нахраним децата. На нас, които сме длъжни да грабим, за да не ни ограбят, да лъжем, за да не бъдем излъгани, да бием, за да не бъдем бити. И вероятно пак ще посегнете да изгасите радиото. Моля ви се, почакайте. Имайте още пет-шест минути търпение. Оставете ме да довърша. Благодаря ви.

Сега се обръщам към онези от вас, които имат повече материални възможности. Те не са малко у нас. И те са, които могат да започнат обновлението. Как ли? Много просто на пръв поглед: като се откажат от излишните неща, които искат да притежават. Какво значи това? Да речем: аз имам кола, но жената на колега също има кола. Трябва и аз да купя кола на жена си, за да не падна по-долу от него. Или: детето трябва да има телевизор в стаята си, защото спорим какво да гледаме. А защо не и в спалнята? Наистина ли са нужни? Защо трябва да робуваме на модата и на вещите? Не е ли по-добре да се откажем от излишните неща доброволно, както са правили спорадично много други и да вложим спестеното в - да речем - ново наше производство? Или да се създаде един държавен фонд, в който ще внасяме известна част от спестеното поради доброволното отказване. Представяте ли си, какво означава това? Да предположим, че у нас има два милиона души, които биха могли да се откажат от някои излишни неща, с което да спестяват да речем някакъв минимум от 50 лева на месец. Ами това прави сто милиона на месец, милиард и двеста милиона на година! Най-малко. Представяте ли си, какво означава този капитал при правилно, умело и честно ръководене? Освен храна за доказано старите бедни хора, с такива пари могат да се създадат малки предприятия, които ще дадат работа на стотици млади безработни. А ще доведе и до увеличено производство, печалбите от което, както и постоянното натрупване на лихвите и на даренията от излишното, ще увеличават много възможностите на фонда. Нека да се опитаме да направим това на първо време. Уверявам ви, че радостта от това, че отстъпваме част от егоизма си в полза на обществото, ще ни донесе с времето по-голямо усещане за спокойствие и вътрешна задоволеност, и свобода. Вярвайте, това заслужава да се опита.

Не става дума за някаква благотворителност или спонсориране, то са отделни прояви: тук става дума за създаването на трайна и добре организирана структура със средства, отделени доброволно и осъществени от свободното решение на всеки от нас, да се раздели от наистина излишните неща. Ако се постави началото на такова движение, то ще доведе до нещо прекрасно: одухотворяването на инстинкта за оцеляване и неговото трансформиране от жесток тиранин, който ни налага императива: "Аз (и моите близки) са единствено важните", в благородния порив: "Аз, но не по-малко и другите". Това ще доведе до забавяне на ентропията на обществото, а оттам и на нашата. Защото иначе трябва да се примирим с идеята, че у нас ще се създаде едно общество, съставено от 2-3 % мултимилионери, 10 % техни помагачи и 85 % примирени, полумизерстващи хора. Не е ли ясно, че такова общество е обречено на смърт?

Известно е, че в напредналите капиталистически страни от години предвиждат със загриженост опасността от катастрофа като резултат от едно основно противоречие: научния и технически прогрес, който създава машини, заместващи човешкия труд - и следващата поради това безработица. Капиталистът няма нагласа да се раздели с по-голяма част от печалбите си, за да задоволи искането на една по-всеобхватна социална политика. Дори прочутият Римски клуб се е загрижил да търси изход от безизходицата. Идеята не е особено нова. И в далечното минало е имало хора, които са разбирали вредата от алчността и егоизма и за обществото, и за самите тях, и огромното чувство за освобождение, когато човек се освободи от жаждата да притежава излишни неща. Да си спомним само Диоген. Или Кратес Тивански, или Леонид Тарентски. А и в ново време има течения срещу консумиращото общество. Спомням си, че преди 20-на години великият цигулар Йехуди Менухин се отказа от всичко излишно, засели се в малко градче и се отказа дори от колата си, като си купи велосипед. Наверно има и други примери, които не знам. Но от събитията, които стават по света е ясно, че тези примери не са особено заразителни дори за средностатическия гражданин на богатите държави.

Какво ще правят там не зная. Но зная, че алтернативата, пред която се изправят - тъй като да се спре развитието на науката е абсурд - е: или тези, които държат икономиката в ръцете си ще трябва да се откажат от печалбите се, или ще бъдат изправени един ден пред бунтове и революции. А те ще доведат отново до кървави и жестоки диктатури, които ще изправят класи и народи срещу богатите и охолните, т.е. в международен мащаб - до войни. А те, като знаем с какви оръжия разполагат много държави - до катастрофа  в международен мащаб. И не бива да се надяваме, че сили "свише" ще се намесят. Човекът е създаден очевидно с някаква велика цел, но на него е предоставена свободата на избора. Затова е надарен с разум и с интуиция.

А защо да не се опитаме да направим тука, у нас, една съвсем малка крачка към разумно решение на това съдбовно противоречие? Като отстъпим макар и част от егоизма си на обществото? Знам, това изисква дълга вътрешна еволюция. Но когато осъзнаем, че онзи инстинкт за траене, който ни тласка към алчност, завист, омраза, когато е в примитивното си състояние, може да се превърне - ако го издигнем до колективното си оцеляване, в спасителен пояс и за самите нас. Защо да не опитаме да дадем пример на другите, както неведнъж сме правили в дълговековната си история?

Само изложих една идея. Не мога да направя нищо повече. Но младите, умните, талантливите и мислещи хора - а те съвсем не са малко у нас - биха могли да разработят и теоретично, и на практика така изложената идея и да започнат. Отчаяното материално и духовно състояние, в което се намираме, би могло да се превърне в стимул за създаване на такова течение.

Благодаря ви, че ме изслушахте.

© Стефан Гечев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.10.2000, № 10 (11)

Други публикации:
Континент, 15.09.1995 г.

Разговорът е проведен със Стефан Гечев в студиото на програма "Христо Ботев" в предаването "Отвъд", 18-19.02.1995.