Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НОРМАТИВНИЯТ ПРОБЛЕМ ЗА ХОМОСЕКСУАЛНИЯ СУБЕКТ: GAY & LESBIAN STUDIES И QUEER THEORY

Станимир Панайотов

web

“Лесбийството не е изрично забранено, отчасти защото то дори не е проправило своя път в мислимото, въобразимото, тази решетка на културна понятност, която регулира реалното и назовимото. Как в такъв случай да ‘бъдеш’ лесбийка в политически контекст, в който лесбийката не съществува?”

Бътлър (1991: 20)

Последните програми, разработвани в пространството на хомосексуалните изследвания1, е възможно да бъдат описани по множество начини. Това обаче не е темата, която ще разглеждам тук, тъй като за това е нужна отделна разработка. Представените по-долу проблеми все пак не стоят самостойно; следователно, би следвало да се каже, че основният проблем в хомо изследванията се състои в оформянето на исторически метод (по-скоро “историзъм”, а не “история”), който минава през две линии: едната, която подминавам, е линията на “приватизиране” на няколко базови автора (главният е Фуко, а в последно време - Дельоз); другата, която представям, е линията на понятийните караници за “хомосексуалния субект”.

Хомосексуалният/хомосексуализираният историзъм е спонсориран от множество програми. През последните 30 години въпросът за понятийната и категорийна стойност в множеството дебати ту стои, ту отпада, поради променящия се интензитет на припознаване от страна на хомо изследванията с различни по-общи философски интуиции и програми. Тази нестабилност на теоретичната принадлежност често е променяла и метода, и понятийната (пер)формация на обсъжданите понятия, съответно през десетилетията от 60-те до сега. Епистемологическата осцилация около историзма сега се е прицелила в едно “еластично-времево” (Джагози 1996) понятизиране на обекта, към пред-език (Дельоз) или пост-пост-Едипов език (Стимпсън 1993: 651-2), а не към единствения и неговия Едип (по Щирнер).

Предварителните пренебрегвания на теми сочат към теоретичен излишък, което е и проблемът, произвеждан от понятийните караници. Тук ще се насоча към проблема за безсмисленото доказване на нещото, което вече се предпоставя. От една страна, това нещо би следвало да е стабилно припокриване между идентичност и понятие. Но, от друга страна, това припокриване води - поне в теоретичен план - точно към отпадането на следната жизнено-теоретична апория, вдъхновена от определянето на идентичността: (1) “аз” съм “нещо” о-пределено, (2) но именно доказването на тази определеност е безсмислена, (3) тъй като тя обезсмисля понятието (етикета за “мен”), (4) защото крайната цел на това определяне се оказва съответствието на един хомосексуален субект със самия себе си да бъде определено в термините на неопределеността; цялата тази операция лежи в понятието за хомосексуалност и неговата история (която и ще разгледам по-долу). А тази парадоксалност, в крайна сметка, достига до алтернативността на понятието queer в т.нар. queer теория - основният предмет на изследване тук. С това понятие се осъществява, от една страна, програмата за деконструкцията на опозицията пол-родов пол (sex-gender) в queer теорията и gender studies, а от друга страна, се елиминира логиката на бинаризма и опозициите. Къде обаче лежи основният проблем с бинаризмите в определянето на хомосексуалния субект?

Появата на понятийно-категориалния проблем за обозначаване на обекта в хомо изследванията обозначава последните: обект, който се изследва, и който изследва. Главният проблем, от който произтичат всички останали, е за понятието, историята и тяхната “фиксация”2. Нека разгледаме плана на миналото в следния вид.

1. Теоретични революции

Въведението в проблематиката на queer теорията, през чиято оптика подхождам, изисква опит за кратка систематизация - както на предхождалите я теории, така и на основанията й за съществуване и методологическо оспорване. Научно-теоретичните позиции върху хомосексуалния субект, с две думи, досега са се движели в посоката на подриването именно на начина на определяне и начина на употреба на самия хомосексуален субект.

Една от първите теории за хомосексуалността, придобила популярност, е тази на Карл Хайнрих Улрихс и неговия уранизъм (срв. Ръсел 1995: 41-44). Според тази теория, хомосексуалните не принадлежат към логиката, облягаща се на разделението между двата пола; според Улрихс съществува и друг пол, a това именно са хомосексуалистите мъже и жени. Това е т.нар. ”теория за третия пол” (срв. Окенгем 2001: 64). Тази теория се оказва неуспешна, тъй като е било невъзможно тази идея не само да се разпространи, но и да се приеме в Прусия, а и не само там. Неуспешна се оказва и защото след Улрихс психоаналитичните теории на Ференци и Фройд претърпяват бърза популяризация, в рамките на които Улрихс не само не може да бъде интегриран, но и на които самата му теория противоречи, тъй като въвеждането на третия пол - и евентуално признаването и научното му доказване - би направило от самата хомосексуалност нещо безпроблемно. Накратко, завръщането към мита на Аристофан от Платоновия “Пир” (чрез прочита на “небесната педерастия” от Павзаний, срв. Халпърин 2000: 34) при Улрихс се оказва утопично, което и се доказва от научно-изследователските теории и резултати, направени от Фройд (теорията за частичните нагони и инфантилната сексуална организация, Фройд 1992), които разчитат именно на логиката на бинаризма, като се облягат на двоичното полово диференциране между “мъж” и “жена” като единствени възможни субекти на нормалната сексуалност. Съгласно Фройд и теорията от 1905 г., на хомосексуалността й бива дадена определена норма - като “нормално” и временно отклонение, и съответно бива отпратена към творческата патология и артистичния гений (напр. “Един портрет на Микеланджело от детството му”).

Към края на XIX век разполагаме с няколко важни неща:

(1) Конструиране на хомосексуалността. Понятието за “хомосексуалност” е измислено преди това за “хетеросексуалност”. Приема се, че то е измислено и въведено от швейцарския доктор Кароли Мария Кертбени3 (за възникване на понятието в исторически план, вж. важното съчинението на Джонатан Кац - Кац 1996, както и Халпърин 2000: 67-68). Появата му е следствие на един прословут и първи в Прусия проектозакон за борба със содомията на Пруското законодателство (всъщност, изглежда хомосексуалността затова и се дефинира някак си, за да не се подвежда под содомията). Тогава обаче все още се твърди, че “тъй като хомосексуалността е вродена, тя може да бъде субект само на природни закони, не на наказателно право” (Джагози 1996: 23). Оттук конструирането на хомосексуалността не само дава възможност тя да бъде изследвана, но и да й се наложи правен контрол и да бъде осъждана. Наказването на хомосексуалното поведение се появява успоредно с продължението на делото на Улрихс от Хиршфелд (срв. Ръсел 1995: 25-28), който се опитва да я биологизира - че хомосексуалността не е избор, а естествена склонност на характера. Непосредствено след 1869 г., когато Кертбени надава глас срещу закона за содомията в Прусия, Хиршфелд започва своята дейност на активист, като крайната цел е отпадането на вече приетият параграф 175 от НК през 1871 г., който осъжда хомосексуално поведение.

(2) Нормализиране на сексуалността. Тази нормализация се извършва чрез (а) въвеждането на норма за сексуалните нагони, (б) чрез определянето на хетеросексуалността. Традиционната представа, че съществуват само два пола (сиреч - това е и самата хетеросексуалността), оттук нататък се обляга не на това, че хетеросексуалността е производно определена от нейното друго - хомосексуалността, а точно обратното: хомосексуалността се превръща в другото, патологичното.

(3) Патологизиране на хомосексуалността. Хомосексуалността се разглежда като патология и сексуална инверсия, която се разчита като опит за преминаване от единия към другия пол. Психоанализата на Фройд и след това успява да внуши това убеждение и съответно започва да го лекува през следващите десeтилетия. През 1890 г. американският аналог на Фройд - Хавлок Елис (Eлис 1922) започва да работи с понятието “хомосексуализъм”, както и Крафт-Ебинг (който и въвежда понятията за садизъм и мазохизъм). (Цялата дискусия за отпадането му се възобновява около есенциалистко-конструкционисткия спор, който разглеждам по-долу; срв. краткото програмно есе на Халпърин 1993).

Накратко: с елиминирането на Улрихс (теорията за третия пол) и Хиршфелд (билогична теория за хомосексуалността) от Фройд (срв. напр. параграфа за дегенерацията и абсолютната инвертираност у Фройд 1992: 23) се въвежда и стимулира психоаналитично-психиатричния бинаризъм - не толкова на хетеро-хомо, колкото на активно-пасивно и на садизъм-мазохизъм (срв. Фройд 1992: 85).

Сега това, пред което се изправяме, за да разберем смисъла на теориите за хомосексуалността, които разглеждам тук, и прогресът, който са претърпели до днес, се основава именно на въвеждането на различието на хомосексуалния субект в него. Изглежда в началото определянето оразличава хомосексуалния субект, за да може да бъде класифициран и третиран; с наличието на “другото” - хомосексуалността - става възможно определянето на норма за сексуалност, сексуална идентичност и нагон. Хетеросексуалността обаче минава през един вид “инверсия” на положението си, като се превръща в норма. От една страна, определеното различие на хомосексуалността не съхранява единна хомосексуална идентичност, тъй като, от друга страна, чрез психиатрията (Крафт-Ебинг) и психоанализата (Ференци и Фройд) тя се медикализира. Крайният резултат е такъв: (1) определянето на хомосексуалността конституира двоичен модел на сексуалността: хетеро срещу хомо, като копира логиката мъж-жена; (2) определянето на хомосексуалността е определение само до момента, до който не се приема нормата - хетеросексуалността/хетеронормативността, оттам нататък хомосексуалният субект бива заразен с патология. С две думи: определението на хомосексуалността я заразява и я лекува.

Оттук тръгват и проблемите. Например: какво е довело до медикализирането на хомосексуалността? Как и защо е бил въведен правният контрол върху нея? На всички тези и други въпроси отговор е даден в значителна степен от Мишел Фуко в неговата незавършена “История на сексуалността”. Предмет на тази статия в голяма степен ще бъде (а) преходът от медикализация към нормализация на хомосексуалността, и позитивните, прагматични начини на едно коректно, незавършено определение (“временен” субект); (б) инструментите на този преход (теоретични “спонсори”), които първоначално претопяват различието (гей и лесбийските изследвания), а след това едва ли не го убиват (queer теорията).

Правя крачка напред, за да не вакуумирам прегледа в миналото. Неизненадващо, “епистемологическото ударение” (Седжуик) в хомо изследванията отговаря на класическата социологическа ситуация в нейните зори (и бащи) на академична институционализация на предметно поле и понятие за него, а с въвеждането и назоваването на полето - автоматично и признанието за съществуването на обект и проблем, налични наистина в социалната реалност4. “Институционалният проблем” ще се окаже постоянния препъни-камък пред всички тези теории на хомосексуалния субект. Този проблем обикновено се появява под формата на дилемата: стабилизирането на понятието доказва ли изследването, или изследването трябва да дестабилизира понятието, на което се основава? Точно тази дилема се продължава в queer теорията (като последна засега версия на хомо изследванията) чрез заключението, че социологическата класика (Маркс, Вебер, Дюркем) не е допринесла с нищо за проблематизиране на сексуалността (срв. Зайдман 1996: 3)5. Парадоксът, до който довежда споменатата дилема, е от вида: ситуирането на изследователска област чрез монопол върху собствения й обект ще се институционализира (а) без обекта/субекта и (б) чрез вътрешната недостатъчност за обхващане на всички имани предвид субекти на предлагани понятия, основно предназначение на които е да извършат операциите по десексуализация и демедикализация на хомосексуалността, като в крайна сметка отхвърлят въобще понятието за хомосексуалност. Обаче изглежда, че този проблем за институционализацията на понятието и полето довежда до дестабилизацията на самото поле и точно затова хомо изследванията се отклоняват във вътрешни спорове и боричкания за понятието. Това води и до известна научна самомаргинализация; последната подозрително напомня на норма за академично самовъзпроизводство: досадно мета-теоретично рефлектиране върху ‘атеоретични’ демонстрации по децентриране на субекта и центриране на саморефлексивността (като инструмент), саморефлексивно кокетничене с актуалността и некласическата история и липсата на конверса й в научен дискурс, плюс, и благодарение на, постоянната й диагноза под формата на обектно поле in statu nascendi.

2. Есенциализъм и социален конструкционизъм

Проблемът за институционализацията като цяло и проблемът за историческия метод в частност се дължат на “спонсора Фуко” и инструментализирането му, чиито трудове (главно “История на сексуалността”) вдъхновяват развитието на цялото поле на хомо изследванията. Това вдъхновение от фукоянските анализи на генеалогията на сексуалността по много и различни причини, които не мога да обхвана тук, възкресява спора за универсалиите между реалисти и номиналисти от Средновековието със съответните антагонисти есенциалисти и социални конструкционисти (по главната ос Бозуел-Халпърин; като ключово съчинение за есенциализма се приема Бозуел 1980; вж. също и Бозуел 1989). Накратко: социалният конструкционизъм е тази изследователска линия, която е склонна въобще да проблематизира заковаването на понятието/категорията и метода, затова и той е по-интересен и актуален. Това е така, тъй като есенциализмът е един вид “хомосексуална съдба”, като възпроизвежда онова, срещу което феминизмът толкова години се е борил: че “биологията е съдба”.

Методът се обръща в акумулативен “безкраен шантаж” на цели и средства (по Фуко: апаратури, технологии, схеми и пр.; или “серии от серии” и “таблици”). Това извежда “на преден план некласическият тип правене на история.Необходим старт е изместването в обекта на историка - на самата историческа емпирия, исторически различните начини на проблематизирането й, така на ‘обективирането’ на онези елементи, които ‘класически’ се разглеждат като обективно дадени” (Колева, Маринова, Събева 1999: 27). В този маниер проблемът за старта на историзма и метода се центрира в изкуството на и способността за саморефлексия; главна предпоставка е, че саморефлексивността на хомо теоретика би следвало да реши още в основата проблема за обективността - както на понятието, така и на изследователското поле. Винаги диагноза на актуалността, никога своевременност: еластично-времева история.

3. “Проблемът Фуко”

Такава история е странен опит за сливането на хомосексуалност и хомологичност посредством проектирането на Фуко в хомо изследванията - резултат, репресивен по отношение на елиминирането на теорията на властта, извършено от Фуко. Резултатът е репресивен, защото по-късно се оказва, че това не е достатъчно: гей-теоретикът ще трябва да бъде реинкарниран в сферата на политическото, както посредством теоретичен консенсус за институционализираното понятие, така и чрез общ политически активизъм, който да може спокойно да се обляга на това понятие. С времето това се оказва невъзможно (за това - по-долу). Оттук и двойнственият статус на всяко оперативно понятие, което ще се приема в хомо изследванията: към приемането на всяко понятие ще трябва да се прибавя саморефлексивност (“защо”) и самокритичност (“какво”). Едно приемано понятие ще дава възможността то самото да се анализира благодарение на принадената му история. В същото време такова понятие хем ще критикува властта (в която то би следвало да не се намира, защото именно чрез измъкването си от нея се е появило), хем ще остава във властта, за да не изпадне от критиките си към нея. Това е общо взето методът, прилаган и в гей и лесбийските изследвания, и в queer теорията, но по различен начин. Основанията за всичко това би следвало да могат да се открият именно у Фуко.

Чрез анализите си върху секса във “Волята за знание” от 1980 г. Фуко обръща наопаки либералисткия възглед за “освобождение” от властта чрез известната “теза за репресията” (срв. Фуко 1993: 77-78). Част от методологическата нишка е саморефлексията на Фуко към себе си. Прецизирането на един нов метод на разглеждане на властта като оттласкване от теория към аналитика, започва в раздела “Залог” с въпроса: “Какво целят тези изследвания?”. Този въпрос в хомо изследванията не се отрефлектира (вж. по-долу), което позволява дискурсът власт/знание да бъде прочетен именно като инструмент срещу репресията, с което разминаването с Фуко е вече пълно. Тази подмяна се обръща в почти универсална характеристика на гей и лесбийските изследвания (срв. за това по-долу относно издателските стратегии). Интегрирането на Фуко и тезата за репресията се състои от две нива: (а) първо, пренос на дискурса, с който се влиза в отношение на различие поне в първия замислен вариант - като отпадане на теорията на властта; (б) негативно обръщане и скачване на дискурса с гей и лесбийските изследвания, което отново полага завръщането рано или късно на първия проект за отпадане на теория на властта - и оттам към теорията на субекта. (Заедно тези две нива, които разграничавам, всъщност поставят една пречка в повече, която така или иначе ще трябва да бъде преодоляна в queer теорията). Фуко се употребява така, сякаш не се употребява, а всъщност - с него се злоупотребява, като от това трябва да следва (а) самото “сексуално освобождение”, (б) заковаване на идентичностни категории и (в) писане на съответната история. Това основава и историзма, тъй като дори и първоначално да се отхвърля понятието за хомосексуалност, то това е неуспешно, защото се ползва класово-историческия антагонизъм6. Това се дължи на факта на латентно оставане на понятието за хомосексуалност в гей и лесбийските изследвания. С въпроса в раздела “Залог” Фуко се справя с отпадането на теорията за властта, защото проблемът, който Фуко разрешава, е отхвърлянето на идеята за пред-зависимост, и за властта като репресия, като опозиция7.

Проблемът, който хомосексуалните изследвания сякаш искат да увековечат, е следният: ако властта е винаги вече тук (а това е така при неотпадането на понятието за хомосексуалност), приема се, че желанието винаги е вече репресирано. Така в гей и лесбийските изследвания повторно се въвежда юридико-дискурсивната представа за властта (срв. Фуко 1993: 113-114). Това повторно въвеждане вкарва в употреба споровете за понятията (“гей” и “лесбийка”), като пък от своя страна (а) отрича приетия субект/обект и (б) отлага “освобождението” и “края на хомосексуалиста”.

Защо? Защото власт/знание се взима за чиста теория на репресията и за теория на субекта (изпадането на властта от анализа й е добре показано в Колева, Маринова, Събева (1999: 14), като “липса на всякакво специфично изследване на самата власт”). “Обръщането” на Фуко с хастара нагоре води до чиста теория на репресията, както и до понятийно отлагане и така до институционалния проблем за полето и до опасността да се изключи общуването с понятието за практика в смисъла на критическа нагласа и онтология на нас самите. В по-практичен смисъл на думата, това “обръщане” (в условията на гей-активизъм) цели един преход от елиминирането и изпразването на съдържанията на юридически понятия (содомия, перверзия, извращение и пр.) към създаване и изпълване на изследователска обща идентичностна категория и понятия за обекта и субекта на изследването. Елиминирането на тези юридически понятия обаче не довежда до стабилизирането на единно понятие за означаване - а с това и заместване - на хомосексуалния субект. Това може да се разбере чрез някои политически практики на гей движението, съответстващи на различни теоретични възгледи.

4. Теория и активизъм

Освободителното гей движение присвоява думата “гей” през 70-те години. Думата е била жаргон от края на XIX век, която според някои означавала жени със двойствен морал, според други идвала от XVI век от италианския двор, където с нея наричали придворните шутове и после станала синоним за весел човек. През 70-те “гей” е дума, която на пръв поглед цели да се избави от хетеро/хомо бинаризма, но не може, защото се оказва недостатъчна по генеалогията си, за да обозре всички “потиснати”. Оттогава и датират опитите “гей” да остане обща категория за всички, донякъде неуспешно и до сега. Тогава консервативните лингвисти надават глас, че “една ‘невинна’ дума е била ‘изперверзена’ от своята собствена употреба” (Джагози 1996: 72-3). За Джефри Уийкс при “прехода от ‘хомосексуален’ към ‘гей’, тези думи не са просто нови етикети за стари реалности: те изказват една променяща се реалност, както пред пътя на враждебното общество, означено като ‘хомосекуалност’, така и на пътя, по който стигматизираните виждат себе си” (Weeks 1977: 3).

Проблемът е следният: вътрепонятийното мета-проблематизиране в хомо изследванията произвежда собствен критически материал, който увековечава проблемите, с които тези изследвания “искат” да се справят. Проблемът генерира и следните два: (а) производство на съзнание (тогава, когато все пак се провеждат някакви практически изследвания с понятията - най-вече в есенциализма), и (б) фантазиране на теория и история (отново случаят с есенциализма е такъв, но тук се включват и гей и лесбийските изследвания)8.

Няма автентична проблематика на хомо изследванията. Всичко това не е изолиран проблем, а по-скоро той се копира от втората вълна на феминизма и някои нейни “издънки” и “отклонения”: радикаллесбийките (Дъщерите на Билитис) - Рита Мей Браун, Сюзън Хоторн, Ейдриън Рич, Гейл Ръбин, латиноамериканките - Чери Морага и Глория Андалзуа, афроамериканките, разбира се, SCUM-манифеста на Валери Соланис, и по-умерените Джуди Гран и Кейт Милет. Проблемът за приемането на понятието се удвоява в апрезентацията на лесбийската идентичност в самите хомо изследвания към 70-те години, та и до днес, които обвиняват в един вид синтез на хомосексуалното (Окенгем) с хомосоциалното (Седжуик) желание. Обемът на понятието е важен откъм два пункта: откъм собствената му генеза (като собствена история), и откъм разграничението пол-родов пол (като вътрешна самокритичност). В случая това разграничение е политически коректният инструмент за дефиниране на понятия, подразделени на основа пол в съгласие с политиката, следвана от политиката на пола (gender politics) и изследванията на родовия пол (gender studies). Дали обаче означаваният чрез понятие (и с това сякаш - вече бивш хомосексуален) субект ще бъде или децентриран, или полово подразделен (на гейове и лесбийки), няма никакво значение. Така или иначе това разделение първоначално води до репресивното неизследване на женската хомосексуалност, а тази неизследваност и апрезентация води до изолационизъм, лесбийски сепаратизъм и “женска” политика като цяло.

Така горе-долу след началото на 70-те години има добре подготвена почва за изследвания и придружаващ ги добре обоснован метод. Тъй като обаче проблемите при въвеждането на понятия автоматично въвеждат и този за институционализацията и признанието на полето, този метод би следвало да е коренно различен - да го наречем отново еластичен. Оттук нататък ще се опитам да покажа какви неточности допуска направлението на гей и лесбийските изследвания с този метод в съотношение с понятията, с които се работи, и какъв прогрес по отношение на него се постига в queer теорията.

Двете основни линии на изследвания (които, като цяло, не са в чак толкова голям конфликт)9 са конструкционизмът и гей и лесбийските изследвания (Халпърин), за които вече говорихме, и две версии на queer теорията - радикално-критична (Бътлър) и есенциалистка (Нортън).

Няколко думи за втората версия, с която няма да се занимавам тук. Риктор Нортън е ключов автор, който разглежда идентичностното понятие queer често като същност и вътрешна характеристика, която само трябва да бъде открита, осъзната и апроприирана за целите на едно културно минало, което да хвърли мост към развитието на една цялостна и прогресивна queer култура. В този смисъл той изглежда се опитва да лавира между утвърждаване на вътрешната присъщост на хомосексуалността, непризнавайки фукоянските аргументи относно социалната конструираност на пола и сексуалността, както и тези на Дейвид Халпърин, виден фукоянец, като в същото време се конкурира със социалния конструкционизъм (т.е. и гей и лесбийските изследвания, и queer теорията) и за самото понятие queer, и за употребата му, и за неговата история. В утвърждаването и възприемането на такава история, основно се пропуска въпросът що е то история, с аргумента, че тя не се прави, а че тя съществува. В този смисъл в по-тънките спорове между гей и лесбийските изследвания и queer теорията направлението на есенциализма отпада въобще, просто защото не проблематизира историческия генезис, а само го приема, и не се движи в саморефлексията, а само във фактологията на изследователски резултати, които се целят и предпоставят точно чрез непроблематизирането на историческия хоризонт на изследване. В есенциализма липсва цялостна саморефлексия върху провежданото изследване и това е главното основание подобен възглед да бъде изключван въобще от историко-понятийните проблеми и дебати.

а) Гей и лесбийските изследания

Какъв е по-точно проблемът с понятията “гей” и “лесбийка”?

В издателската си стратегия от 1993 г. за “The Lesbian & Gay Studies Reader” (Ейбълов, Барейл, Халпърин 1993) издателите казват, че да, това е една тепърва пишеща се история10. В крайна сметка издателите решават да не употребяват “queer studies” за заглавието “въпреки собствената ни обвързаност с термина, защото ние желаем да признаем силата на настоящата употреба. Формите на изследване, към чиято по-нататъшна институционализация ние се стремим, е клоняла, поне досега, да тръгва от имената ‘лесбийка’ и ‘гей’ (...) имената ‘лесбийка’ и ‘гей’ вероятно са по-широко предпочитани, отколкото името ‘queer’. А имената ‘лесбийка’ и ‘гей’ не са асимилационистки (...), нашият избор на лесбийка/гей не указва никакво желаание от наша страна да накараме гей и лесбийските изследвания да изглеждат по-малко утвърдителни” (Ейбълов, Барейл, Халпърин 1993: xvii). Аргументът е типично конструкционистки, доколкото чрез проблематизацията на универсалисткия статус на queer идентичността се изявява проблемът, че всеобхващането на специфичностите влиза в противоречие с либералисткия тип закрила на необхванатото различие, като хомогенно-понятийното обемане на всяко сексуално различие чрез queer противоречи на принципа за запазване на различието и има опасност да го претопи. “Следователно те не трябва да се разпознават погрешно като синоними” (Джагози 1996: 74). Джагози дава уместен пример с една от първите енциклопедии “Енциклопедия на хомосексуалността” от 1990 г., в която queer се определя почти като архаичен термин, “който днес едва ли не е освободен от ценност (...) Критическият термин ‘queer’ се оказал с високо еластично чувство за история” (Джагози 1996: 74-5). Така освен основното допускане, че различието е заплашено от принудителната му хомогенизация, ръка за ръка с него върви историзмът и “собствените” времена: на съществуване, на потискане, на (не)изследване, на съответстващи временни термини и съответни практически политики и значения за определен период на съществуване. Но queer теоретиците имат право да утвърдят същия проблем за различието: че половото разграничение на хомосексуалността, комбинирано със сексуалната ориентация, е идеологически инструмент за контрол и мумифициране на различието.

б) Queer теорията

Социалният контекст както на гей и лесбийските изследвания, така и на queer теорията и на поотчуждената вече гей политика може да се проследи с историята на установяването на queer идентичността: чрез гей движението, чрез теоретичните му принадлежности и чрез самото понятие queer.

Към края на 70-те години се оформя що-годе стабилна (суб)култура на гейовете (главно), като тогава започва да се пледира за социална асимилация. По това време либералистките стратегии, доминирали до преди това, в противовес успяват да постигнат две неща: (а) по времето на Рейгън, пропагандата за болестотворната заразителност на гей политиката - “хомосексуализацията на Америка”, и оттук (б) полит-биологическата апроприация на СПИН-епидемията бива насочена към хомосексуалистите, афро-американците и въобще чужденеца и емигранта (въвеждането на термина “преобладаваща част от населението” в медийния дискурс). Това довежда до засилване на консервативни настроения в политиката и успоредно с това до бурна вълна на радикален гей-активизъм (gay-pride движението, т.е. “гей гордост”), паралелен на сепаратисткия феминизъм и радикаллесбийките, и то от порядъка на бунтовете в Стоунуол Ин през 1969 г.11 (срв. Ръсел 1995: 29-31). През 1978 г. се появява и текстът на Зонтаг “Болестта като метафора”, а 11 години след това “СПИН и неговите метафори” (Зонтаг 1999), текстове, които съответстват на развитието на политическите контексти на гей движението. Накратко, у Зонтаг СПИН-кризата прекопира проблема за винаги опосредстващата позиция на властта към желанието у Фуко: “СПИН е един от достойните предвестници на глобалното село, това бъдеще, което е винаги вече тук и преди нас, и с което не знаем как да се справим” (Зонтаг, цит. по Милър 1993: 93). Преобразуващата сила на метафорите за хомосексуалността се оказва много по-силен политически инструмент за репресия, отколкото самият СПИН. Оттук и, от една страна, отбягването на метафорите не би било признак за некултурност, простащина и необразованост, а, за съжаление, поредната политическа коректност12. Но, от друга страна, това отбягване не е само политически коректен възглед, а линия на мислене, която се приближава към философския материализъм на френската философия, в която се развиват някои специфични и адаптируеми за queer теорията дискурси, напр. философия на тялото. Зонтаг идентифицира много добре този проблем за материалното значение на нематериалната метафора, и нейните текстове са само частен пример за причините и развитието на симпатии между френския материализъм, марксизъм и феминизъм и queer теорията. Френският материализъм е една от “приватизираните” школи.

Определянето и радикализирането на един главен и оперативен проблем, въвличащ радикално всички останали, което занимава queer теоретиците, опира вече не толкова до историята, а до употребата и утвърдителната сила както на акта на идентификация или оттласкване от понятието, така и на силата на всеки един социален контекст. (Наистина, изглежда залогът е коренно различен. Въвличането на значението на употребата изкушава с въвличането и на друга мисловна школа в queer теорията: аналитичната философия и особено употребата на теорията на речевите актове у Седжуик (2005).

Теоретичното битие на queer се свързва с етапите на еволюцията на гей-движението. Според Халбърстам (2000), queer теорията се появява като реакция от СПИН-кризата, и съответно като практика се изразява в три движения - Gay Liberation Front, ACT-UP и Queer Nation (съответно през 70-те, 80-те и 90-те години). Теоретичните предшественици са свързани с втората вълна на феминизма и литературната критика, основно Естер Нютън, Гейл Ръбин и, разбира се, късния Фуко. Всъщност “queer теорията е склонна да отхвърля въобще категориите” (Хоугън и Хъдсън 1998: 467), но едновременно с това изглежда служи като категория за всички изключени субекти от обема на понятия като гей и лесбийка (т.е. трансджендър, транссексуални, интерсексуални, травестити, drag queens/kings, а- и пансексуални и пр.). За Джудит Бътлър основният проблем, наследен от феминизма, лежи в конструкцията на тялото и режима на мисленето му; той се усложнява допълнително от феминисткото настояване за отграничаване на биологично от социално (т.е. дихотомията sex-gender; срв. Бътлър 2003: 25 и сл.); родовият пол е “копие без оригинал”; а изпълнението (performance) на родовия пол и на сексуалността (в противовес на пол), според нея, е в следното: ние не изпълняваме родовия пол; в някакъв смисъл, той ни изпълнява (Халбърстам 2000: 631). Ролята, която пък изиграва Седжуик, е в това, че посредством “режима на разкритата тайна” на хомосексуалността тя разкрива, че бинаризмът хомо/хетеро е факт, ала само исторически (всъщност случил се най-вече в гей и лесбийските изследвания). Този бинаризъм носи много малка епистемична стойност за всяко сексуално различие; съгласно това Седжуик определя двойката знание/незнание (knowledge/ignorance), чрез която разглежда структурите на публичност и приватност на хомосексуалността и нейното прикриване. “Седжуик деконструира тази история и разкрива взаимопреплитанията между родовия пол и сексуалността, които по някакви начини са объркали историята” (Халбърстам 2000: 631).

Преди тези ключови теории важната работа за въвеждането на понятие като queer и за възникването на групата Queer Nation (която има свои клонове във всички части на Америка) е свършена чрез радикалните процеси на coming out13 и се свързва с дейността на члена на ACT-UP Микеланджело Синьориле и издаването на списанието Outweek. В него през 1990 г. Синьориле започва кампания за обявяване и разкриване хомосексуалността на публични личности (например случаите с милионера Малкълм Форбс, с говорителя на министерството на отбраната Пийт Уилямс, с министър Дик Чейни). Синьориле бива обвиняван в маккартизъм и фашизъм, но това не му пречи да свърши започнатото. Писъците от тези скандали се изместват все повече в академичния живот. В началото на 90-те, с излизането на “Епистемология на прикритостта” на Седжуик (Седжуик 2005) и “Безпокойствата около родовия пол” (Бътлър 2003) и у двете queer теоретички се появява характерно ново отношение към метода на саморефлексията и историзма: тенденция към радикално отхвърляне на всякаква установена история и идентичност (посредством специфично и ново отношение към Фуко и Дельоз; за една от последните и най-противоречиви употреби на Дельоз, вж. Брайдоти 2002). Проблематизират се понятията гей и лесбийка така, както последните са проблематизирали “хомосексуален” и бинаризмът хомо-хетеро. Това разбираемо измества вниманието в посоката на дискурсивния режим на мислене на тялото за преосмисляне на хомосексуалната история и нейната ценност: към академическа (само)рефлексия върху институционализацията на субекта и необходимостта от това, откъдето и проблемът за необходимата поява на субекта на извършването на действието - било то институционално или активистко.

“Пoнятието” Queer

Думата “queer” е понятизирана, като е взета от английския хомофобски жаргон, като означава негативно изказване за хомосексуалист14. (Клопката е още тук в това, че и хомосексуалист е негативно понятие). Тя има парадоксa, че се използва както “външно” от хомофоби, така и често е предпочитана вътре в самата общност.

Съпротивата срещу queer сега, както и преди към категорията “гей”, идва главно от лесбийките, които смятат, че те не се вписват в нея, защото политиката на странността (възможен превод на queer politics) игнорира политиката на пола (още по-възможен превод на politics of gender) (срв. Джагози 1996: 116-117). Думата се ползва като понятие многозначно вътре в академичната област: както като пейоративно изказване, така и като самоопределяне и категория; както като прилагателно, така и като съществително; както като подлог, така и като глагол. Това е глагол, който не само е знак за изказването на нещо друго (Аристотел), а перформатив, изказване, което извършва изказваното действие (Остин).

Историята на думата е ето такава:

Хоугън и Хъдсън (1998) твърдят, че queer е дума от XVI век, която използвали за “анормален”. Американците, които не се разпознавали като “женствени принцеси”, започнали да я използват, за да се различават от женствения стереотип за хомосексуалността. Според Джордж Чонси в такъв контекст думата започва да се използва към 1910 г. в Ню Йорк. През 30-те години думата “гей” станала популярна и заместила queer, като последната започнала да се възприема за обидна през 40-те. Накратко, queer изглежда по-скоро като антиасимилационисткo понятие.

Основният проблем е в това, че queer играе ролята на перформатив, като се измъква от изказването за нещо друго. Понятието, което често се употребява по-скоро като категория, неутрализира дискурса върху репресиите и йерархизациите на родовите системи и антагонизма между пол и родов пол (за последното срв. Гейтънс 2002). Queer не се изказва за нещо друго, тъй като то е другото нещо, защото е “взето” оттам (хомофобията, съответно хетеросексизма). Queer изглежда да е категория, но не е дотолкова, доколкото приема, че всяка идентичност на един субект е възможно негово състояние, с промяната на което се променя и то като категория, а с последното би следвало да отпада като такава. Какво се случва?

Според Лий Еделман контекстът на queer трябва да се разглежда само като знак за възможност. “Терминът е бил, в най-добрия случай, жаргон за хомосексуалист, в най-лошия, хомофобска обида (...) queer е в много по-голяма степен категория в процеса на нейното образуване” (Jagose 1996: 1). Самата употреба на queer се появява към края на 80-те години покрай основаването на групата Queer Nation в Щатите, а появата му изглежда на пръв поглед не толкова рационализирана, а като че ли само за да има шоков ефект, доколкото гей-идентичността се (само)възприема като революционна (Хоугън и Хъдсън 1998: 464). Така че queer предшества по позитивния си смисъл “гей” и през 1910 г. (Чонси), но и едва след 80-те години. Думата се присвоява отвътре навън - а и друг начин няма - с простия аргумент, че в противен случай ще бъде казано, че не съществува такава15. Queer е асимилационистко понятие на ниво употреба “вътрешно” за самата общност на всяко сексуално различие и “съдържателно” към отхвърлените и изключените от “гей” и “лесбийка”-категориите, които са някъде “вън” от понятийния хербарий, но е анти-асимилационистко по отношение на самите категории на тези, които включва, защото отказва да се държи като категория. То служи за разкриване на йерархизациите и подриването на идентичностните категории, като все пак преминава (спорно) в акдемичния живот16 с основната идея да регулира отношенията между сферите на академичното и публичното.

5. Queer-ефекти и въпроси

Въпросът е: кому е нужна тази queer теория и кой я прилага? Защо е този шоков ефект от queer теорията и кому е нужен, както и понятийното радикализиране на политиката на желанието и различието?

Шоковият ефект идва от това, че изразът за различието, изказването за него, прави различието, а не само го копира и изобразява: напротив, то тепърва го прави в настоящето, всеки път, само по един път го определя. Различието е перформативно приложение на себе си. То е следователно ужасяващо самодостатъчно: произвеждащо се, без да възпроизвежда нито понятийно различие, нито тъждество на понятие. Това изглежда много близо до самата хомосексуалност, но като такава без понятие, т.е. като липсваща. Точно такава е хомосексуалността в “категорията” queer - нещо липсващо. Затова и queer трябва да бъде преоткрито като чудовище (по Дельоз), а не да бъде замествано с понятийно тъждество на понятийното различие.

Позитивната роля, която изиграват разгледаните автори, преходи и теории, могат да се обобщят по следния начин:

1. Понятието queer елиминира успешно новите страхове за хомосексуализация и за универсалистки проект, тъй като не може да е универсалистко, след като е еластично и инструментално копие на “видовете”, на временните субекти, които обгръща. Проблемът с понятията гей и лесбийка е точно в нормализиращата им функция, скриването на политическия ефект и липсата на шоков удар: един вид тяхната политическа коректност. Макар и да не са асимилационистки, те точно затова биват асимилирани и апроприирани политически по един саморепресивен начин като изследвания въобще. Но асимилационизмът е двоен: той работи вътре/вън; проблемът е, че този асимилационизъм не работи навътре, не е достатъчно насочен към “вътрешното” различие на означаваните субекти. Така се доускорява проблемът за привилигироването на мъжката хомосексуалност като идеален тип и неизследваността на женската хомосексуалност и тази на транссексуалните. “Понятието за лесбийска и гей-идентичност, което служило като основа за изграждането на общност и политическо организиране, е било критикувано като отражение на опита на белите от средната класа” (Зайдман 1996: 10). Понятията гей и лесбийка са били критикувани за функционирането им като дисциплиниращи политически сили. Тогава и възниква силното крило на социалния конструкционизъм под формата на радикална политика на желанието и различието.

На базата на тези философски и политически предпоставки към края на 80-те и началото на 90-те години се появяват queer теоретиците, повлияни от френския постструктурализъм и Лакановата психоанализа (Нютън, Ръбин, Седжуик, Бътлър, Фюз, Де Лоретис и др.), които съчетават социалния конструкционизъм с тях. Тяхното основно твърдение е, че идентичностите винаги са множествени, и с това отпада и желанието за окончателна категоризация. Опитът ще бъде да се повдига отново въпроса за това какво включва или не (не)определеността на понятието (queer), и отлага ли остатък от себе си17. Това означава завръщане към откритието на Фуко как хомосексуалистът е бил конструиран като вид и порода, но не и към същата употреба на тази генеалогия18. Ако предходните изследвания на хомосексуалността оперират със своето специфично различие и настояват на него, то това е възможно само защото самата хомосексуалност е произведена от хетеросексизма. Самото определяне на хомосексуалността в началото определя най-вече различието, отделено от нормата. Това определяне обаче изглежда в началото се взима за нещо добро, за “щастлив момент” на откриване и дефиниране. Различието на хомосексуалността обаче лежи изцяло извън нея самата. И така хомо изследванията започват да оперират с понятийно различие, което не им принадлежи (Кац 1996). “Хомосекуалност” до преди queer теорията се представя като сексуалност, репресирана от хетеросексизма като институция на хетеросексуалността и “родовата асиметрия, сексуалното възпроизводство и атомарното семейство” (Джагози 1996: 36); но и репресията се обяснява с либералисткия възглед, изразен противоречиво в понятията гей и лесбийка. “Господстващите формулировки на категориите за пол и родов пол (..) ще бъдат подринати само ако гейовете и лесбийките (...) биха разрушили системата чрез буквални и символични актове на насилие. Гей-идентичността е революционна идентичност” (Джагози 1996: 37). В противен случай хомофобията няма да отпадне като проблем, нито хетеросексуалността като идентичност, а гей и лесбийските изследвания ще оперират с фалшифицирания дискурс знание/власт на Фуко, с който хомосекуалните академици оперират срещу себе си. Но “една фукоянска перспектива би следвало да твърди, че утвърждаването на ‘хомосексуалността’ само по себе си е екстензия на един хомофобски дискурс” (Бътлър 1991: 14).

2. Така че queer теорията ще има и по-амбициозната задача да елиминира разграничението пол-родов пол, и така да десексуализира идентичностните категории: последното всъщност ги прави безсмислени, като се има предвид, че определянето на сексуалната идентичност се прави точно по отношение на сексуализация на субекта - с което той се основава и изследва. Съпротивата към това, от което се различава queer теорията, не е и точно съпротива, и по необходимост прави теорията релационна, а не опозиционна (Джагози 1996:97). Следователно анализите на хомофобията и хетеросексизма трябва да се лишат от ценностите, вложени от критиците от гей и лесбийските изследвания. Такава програма имплицитно обявява, че напротив, едва сега може да настъпи “края на хомосексуалиста”; защото queer теорията е “радикална денатурализация на идентичностните категории” (Джагози 1996: 129). Queer теорията удря директно по политиките на идентичността (срв. Бътлър 2003: 15) не за да ги унищожи, а за да ги направи по-флексибилни, с повече “прагматични ефекти”. Което автоматично поставя под въпрос и равнището на институционализация, защото не липсват критики (подобна на тази на Епщайн), че queer теорията се апроприира, за да консолидира хегемоничния статус на постмодерната култура19. Истината е, че queer теорията не е инвестиция само в институционалното или в политическото, а по-скоро между двете, а тяхното противопоставяне е абсурдно, защото основава отново противопоставката между учения и политика. (Така че разделянето на тези две сфери е толкова идеологическо, колкото и дихотомията пол-родов пол).

3. Доколкото радикалният инструментариум за тези задачи е “убийството” на разграничението пол-родов пол, последното извежда на преден план силно аморфни академични и политически (а) субекти (напр. процесите на coming out) (б) залог (реинкарниране на Фуко и Дельоз). Eдин от ефектите на гей политиката е т.нар. “хомосексуализация”. Тази политика е заявила претенциите да е “много по-широко сексуално освобождение” (така, както и queer включва в себе си идентичности, които нямат нищо общо с хомосексуалността) и от друга страна, заедно с други подчинени групи да разкрие социалните категоризации и техните норми в системите на йерархизациите: “гей освобождението е разбрало, че маргинализацията на хомосексуалността е била повлияна от тази господстваща и тясно йерархична концептуализация на пола и родовия пол, които са конституирали социалната норма (...), ако тези социални трансформации, идентифицирани като същностни за освобождението на хомосексуалистите, са се постигнали, то с това те неминуемо биха освободили самата сексуалност” (Джагози 1996: 41). Логическото следване от понятията гей и лесбийка към queer лежи в представата за изначална репресия: гей осовбождението и гей политиката са идеологическо движение, и така те представят идентичността като освободена, естествена и полиморфна сексуалност в социалното; разбирането за властта е най-вече в термините на репресия. Накратко, поставянето под въпрос на родовия пол препраща към въпроса за освобождаването от условията за съществуване на означавания субект: към подриване на самите категории и така към допускането на полиморфен субект/обект на изследване, който се изплъзва на юридико-дискурсивната представа за властта.

4. С тази цел queer теорията “заскобява” досегашните изследвания и преразглежда всичко наново, като се набляга на това, че ние не трябва да си въобразяваме включването и изключването, а да видим и нашата роля в тях. Дискурсът не е просто “срещу” нещо/нас, а е мултивалентен (за отношението на така важния Халпърин към queer, срв. Джагози 1996: 125).

Всички тези проблеми донякъде вече са решени с излизането на “Безпокойствата около родовия пол” през 1990 г. на Джудит Бътлър, както и в едно много важно нейно есе (Бътлър 1991), където тя разсъждава върху това как да теоретизира като лесбийка: “аз не съм на ти с ‘гей теории, лесбийски теории’ [подзаглавието на сборника, в който излиза есето - б.м., С.П.], тъй като, както твърдях на друго място, категориите на идентичността клонят към това да бъдат инструменти на регулативни режими, независимо дали като нормализиращи категории на потиснатите структури или като сплотени моменти на освободителни оспорвания” (Бътлър 1991: 13-14). Нещо повече, самата Бътлър е наясно с йерархизациите, произведени от дихотомията пол-родов пол, и на едно място казва: “аз твърдях, че може би ние би следвало да разберем, че полът е бил родов пол през цялото време. И, разбира се, когато казвах това, изглеждаше сякаш това, което казвам, беше: “О, родовият пол е културно конструиран, както и полът!”. Така че и полът, и родовият пол са културно конструирани, и няма разлика между пол и родов пол. Каквото и да наричаме пол, е всъщност родов пол, или иначе можем да кажем, че аз убих, опитах се да убия разграничението” (Бътлър 2001: 51-52; първоначално тази теза се появява още през 1990 г., срв. Бътлър 2003: 23, 25).

С това си изказване Бътлър почти буквално прекопира изказването на Фуко за отношението между властта и желанието (срв. Фуко 1993: 112). Това е последното място, до което може да стигне методологическото оспорване на queer теорията, тъй като последното твърдение неутрализира инструменталния теоретичен статус на репресията у гей и лесбийските изследвания и предшестващите изследвания, и така отпада окончателно и категорийният статус на queer. С две думи, не с отказа, а с убиването на разграничението пол-родов пол, Бътлър извършва “естественото блокиране на понятието” (по Дельоз), като не възпроизвежда въобще в себе си предшестващите погрешни категории (субекти и едновременно обекти) на изследванията. Така, освен че убива разграничението пол-родов пол, възвръща неопределимото чудовище queer - или вече “края на хомосексуалиста”. Бътлър изглежда несъмнено блокира и всички понятия за обозначаване на субекта, дори и “категорията” queer.

5. Следователно ролята на тази теория е да премине от какво към кой: т.е. завръщане към политическата стойност на извършващия действието субект, и в същото време подсигуряване на неговата хитрост под формата на не-определеност, не-другост. Проблемът за субекта на изследването в queer теорията принципно нито се оставя, нито се отрича, че го има, но той не се и разрешава: той остава отворен, поради простата причина, че и субектът е такъв “практически ефект”, отворено понятие, нещо еластично-времево-спираловидно. Но това не е точно различие без понятие, а по-скоро понятие без различие, абсолютно Същото, което е равно на себе си, и не се завръща Цяло в себе си - защото не е излизало оттам. Чудовището queer e чистата екстензивност, понеже е взето от хомофобния дискурс. Следователно с това се елиминира и проблемът за институционализацията на queer теорията, а понятието автоматично се приема от тези, които биха го отхвърлили, а които всъщност са го употребявали и го употребяват (хомофобите), т.е. “понятието” queer извършва, така да се каже, автоперформация на хомофобния дискурс, който би го отхвърлил.

Накрая, доколкото въвеждането на една непозната област може и да се нуждае от някаква “симптоматология”, бих искал да подчертая отношението на Джудит Бътлър към теорията, което е много близо до това на Фуко, но което има друго намерение, което ще посоча по-долу и с това смятам да приключа това изложение. “...аз не разбирам представата за ‘теория’ (...), ако политическата задача е в това, да се покаже, че теорията никога не е просто theoria, в смисъла на неангажирано размишление, и да се настоява, че тя е напълно политическа (phronesis и дори praxis), тогава защо просто не наречем тази операция политика или някаква необходима нейна пермутация?” (Бътлър 1991: 14-15). Ако задачите на теорията са горепосочените, тя сама по себе си става теория на властта, и в този смисъл “политическа теория” е тавталогия...

Ако няма власт, няма и родов пол, нито пък разграничение между пол и родов пол, откъдето и се обяснява освободителният патос на гей и лесбийските изследвания и отношението към репресията и субстанциализирането на властта. Рефлексията върху властта/желанието и пола/родовия пол вече ги материализира, от зона на мислене стават собствената си материализация. Това въвежда важната политическа стойност на саморефлексията на теоретизиращия, но не отстранява субекта на теорията: собствено, това отношение би могло да се прочете като реализиране на полиморфния субект на и в queer теорията. Това не води до опосредстване и предварително предпоставяне на изследователска програма, тъй като (а) обектът на изследване и рефлектиране в queer теорията е винаги и субектът (теоретикът, извършващият действието), (б) обемът на понятието queer се отлага постоянно в неговата еластичност и историчност, тъй като историята е незавършен процес, който тепърва подлежи на извършване. По този начин не се отрича наличието на субекта и неговата “онтология на настоящето”.

Така че единственият открит въпрос, който може да се постави сега, е: ако понятието queеr е крайното място на изтласкване на различието докрай, кога тази теория ще преустанови собственото си съществуване, и дали проектът сам по себе си не трябва да завърши “самоубийствено”: с автоперформативна смърт в чест на убийството на разграничението пол-родов пол?

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. “Хомосексуални изследвания” не е консенсуален термин. Тук го използвам оперативно, за да обознача различните полета от Хиршфелд и Улрихс до Бътлър и Седжуик и техните имена - главно gay & lesbian studies и queer theory. Там, където го използвам, е в случаите, когато се говори изобщо за всичките тези области. То върши работа, доколкото сочи, че именно когато се предложи едно и само едно понятие, то трябва да бъде подложено на многобройни проверовъчни процедури, за да му бъде даден унифициращия дискурс. [обратно]

2. Това често води до консенсуална употреба на наклонена черта при двойки и опозиции. За това препращам към обяснението на една издателска стратегия за сборника Queer theory/Sociology (1996: x). [обратно]

3. Среща се и като Берткен, например при Jagose (1996), и не само - срв. историческата бележка у Халпърин (2000: 67-68). [обратно]

4. Това е тавталогия; тъй като бинаризмът въобще е обект на декострункция, от която се възползват хомо изследванията, ще трябва да изпаднат едва ли не всички такива. Главният такъв в случая е “пенис-фалос” (вж. Кон 2003: 15). Иначе аргументацията срещу социално-детерминистките бинаризми в queer теорията, която в последно време се използва, е тази на Дельоз и Гатари от Анти-Едип. [обратно]

5. Аналогична е и критиката към хомо изследванията от радикаллесбийките, и в конфликта между марксизъм и феминизъм - срв. Кампиони & Грос (2002). [обратно]

6. Срв. Грийнбърг и Бистрин (1996) за класовия контрол и бюрократизирането на хомосексуалността. [обратно]

7. Илюстрация за това е работата с двойката ‘вътре/вън’, която е отделно тематизирана в queer теорията: вж. Inside/Out (1991); Фюз (1991); Бътлър (1991); Намасте (1996); също така и Колева (2000: 42-51). [обратно]

8. Чувството за “теоретична дискриминация” е силно застъпено в едновременното използване на queer и в есенциализма, и в конструкционизма: "Интерпретациите на Дейвид Халпърин върху гръцката и римската “сексуалност” бяха наложени като факт, вместо да произтичат сами по себе си” (Нортън 1997). [обратно]

9. Доказателство за това е името на настоящия орган на хомо изследванията, списанието GLQ (Gay, Lesbian, Queer), предвождано от Халпърин. [обратно]

10. “Гей и лесбийските изследвания не се ограничават до изследването на лесбийки, бисексуални, гейове, нито пък се отнасят просто до изследванията, подети от, или от името на, лесбийки, бисексуални и гейове (...), гей и лесбийските изследвания, накратко, не могат да се определят изключително чрез субекта си, практикуващите ги, техния метод" (...), "тези изследвания са пропити от социалната борба за сексуалното освобождение, личностна свобода, достойнство, равенство и човешки права за лесбийките (...), те също така са пропити от съпротивата към хомофобията и хетеросексизма чрез политическа и културна опозиция на идеологически институционални практики на хетеросексуалната привилегия” (Ейбълов, Барейл, Халпърин 1993: xv-xvi). В статията Queer на Хоугън и Хъдсън има допълнително въведени понятия, използвани в queer теорията, и едно от тях е “‘привилегия’: марксистко превилегировано класово различие” (Хоугън и Хъдсън 1998: 467). [обратно]

11. Срв. Зайдман (1996: 10); проблемът за политиката е сериозно тематизиран и у Окенгем (2001). [обратно]

12. Следователно и бягство от теоретичността. Същевременно, оттласкаването от теория към аналитика в стил Фуко, внася и отсъствието на субекта, с което липсата става по-голяма. В противовес на това Бътлър може би е права, че "децентрирането на субекта не е негова деструкция" (Бътлър 2001: 13). [обратно]

13. Или, буквално, нещо като “излизане, появяване” (coming out) от килера/прикритостта: хитовата метафора за принудителното локализиране на хомосексуалността и до днес (терминът coming out е патент на списание Тайм). Превеждането на coming out на български е проблематично за буквален превод, тъй като на английски то върви ръка за ръка с out of closet, а превеждането на тази метафора на български език е доста безсмислена. Това само показва още веднъж колко е важно локализирането и регулирането на понятията да се извършва в силата на социалния контекст на една среда. [обратно]

14. Значи още странен, ексцентричен, подозрителен, съмнителен, педераст и др. от това семантично гнездо. [обратно]

15. За теоретичното поле - твърди се, че “queer theory” като термин е изковано от Тереза де Лоретис през 90-та година на една конференция (срв. Хоугън и Хъдсън 1998: 467). Иначе де Лоретис е също една от първите, които се обръщат към ревизия на Фуко. [обратно]

16. Срв. критиката на социолога Епщайн, донякъде в противовес на Зайдман (1996), според който, напротив, социологията е твърдяла, че сексуалността е социално конструирана, и следователно трябва да бъде обвързана с queer теорията. Tой споменава т.нар. “прoблем на самата дисциплина” на queer теорията: не дори толкова метода, колкото да се реши въпросът с институционалната рамка (срв. Епщайн 1994). [обратно]

17. С това следва да се реши и негативната рецепция на Фуко в гей и лесбийските изследвания. Защото queer е преди всичко предизвикателство пред гей-либерализма. “Делегитимацията на материални, либерационистки, етнически или дори сепаратистки представи за идентичност, генерирали културното пространство, необходимо за появата на термина ‘queer’; неговата неспецифичност се подсигурява от скорошните критики, направени от изключващите тенденции от лесбийка и гей като идентичностни категории” (Джагози 1996: 76). [обратно]

18. За да се разбере какво се има предвид под ‘неспецифичност’ и ‘специфичност’, препращам към един текст, за да се види как там се говори за деконструиране на властта и репресивните режими в условията на сепаратизъм: Фрай (1993: 95). [обратно]

19. “Професионализацията на queer най-вече е облагодетелствала онези сравнително малко души, които правят академична кариера като queer теоретици” (Джагози 1996: 110). [обратно]

 

ЛИТЕРАТУРА

Бозуел 1980: Boswell, J. Christianity, Social Tolerance, and Homosexuality: Gay People in Western Europe from the Beginning of the Christian Era to the 14th Century. Chicago, 1980.

Бозуел 1989: Boswell, J. Revolutions, Universals, and Sexual Categories. // Duberman, M., Vicinus, M. & Chauncey, J. Jr. Hidden from History: Reclaiming the Gay and Lesbian Past. NY: Meridian, 1989.

Брайдоти 2002: Braidotti, R. Metamorphoses. Toward a Materialist Theory of Becoming. Polity Press, 2002.

Бътлър 1991: Butler, J. Imitation & Gender Insubordination. // Inside/Out: Lesbian Theories, Gay Theories. NY & London: Routledge, 1991.

Бътлър 2001: Butler, J. (et al.) Conversations With Judith Butler. Proceedings From The Seminar “Crisis Of The Subject”, Held in Ochrid, Macedonia. Skopje: Euro-Balkan Institute, 2001.

Бътлър 2003: Бътлър, Дж. Безпокойствата около родовия пол. София: КХ, 2003.

Гейтънс 2002: Гейтънс, М. Критика на разграничението между пол и род. // Феминисткото знание. София: Полис, 2002.

Грийнбърг и Бистрин 1996: Greenberg, D. F., & Bystryn, M. H. Capitalism, Bureaucracy, and Male Homosexuality. // Queer Theory/Sociology. Blackwell, 1996.

Джагози 1996: Jagose, A. Queer Theory. Melbourne: Melbourne University Press, 1996.

Ейбълоув, Барейл, Халпърин 1993: Abelove, H., Barale, A. M., & Halperin, D. М. The Lesbian & Gay Studies Reader. NY & London: Routledge, 1993.

Елис 1922: Ellis, H. Sexual Inversion. // Studies in the Psychology of Sex. Vol. II. Philadelphia, 1922.

Eпщайн 1994: Epstein, S. A Queer Encounter: Sociology and the Study of Sexuality. // Sociological Review, 12, 1994, № 2.

Зайдман 1996: Seidman, S. Introduction. // Queer Theory/Sociology. Ed. S. Seidman. Blackwell, 1996.

Зонтаг 1999: Зонтаг, С. Болестта като метафора. СПИН и неговите метафори. София: Прозорец, 1999.

Кампиони, Грос 2002: Кампиони, М., & Грос, Е. Напразни усилия на любовта: трудният брак между марксизъм и феминизъм. // Феминисткото знание. София: Полис, 2002.

Кац 1996: Katz, J. The Invention of Heterosexuality. NY: Penguin, 1996.

Кон 2003: Кон, И. С. Мъжкото тяло като еротически обект. // Литературен вестник, № 20, 2003.

Колева, Маринова, Събева 1999: Колева, А., Маринова, С., Събева, С. Властта: три некласически аналитики (Фуко, Арент, Бурдийо). // Социологически проблеми, 1999, № 3-4.

Колева 2000: Колева, A. Употреби на пространството в упражняването на мисленето: Мишел Фуко. // Критика и хуманизъм, 2000, № 9.

Милър 1992: Miller, D. A. Sontag’s Urbanity. // The Lesbian & Gay Studies Reader. NY & London: Routledge, 1993.

Намасте 1996: Namaste, K. The Politics of Inside/Out: Queer Theory, Poststructuralism, and a Sociological Approach to Sexuality. // Queer Theory/Sociology. Blackwell, 1996.

Нортън 1997: Norton, R. The Myth of The Modern Homosexual: Queer History and The Search of Cultural Unity. London: Cassel, 1997.

Окенгем 2001: Окенгем, Г. Хомосексуалното желание. София: КХ, 2001.

Ръсел 1995: Ръсел, П. 100-те най-влиятелни хомосексуалисти и лесбийки от древността до наши дни. София: Репортер, 1995.

Седжуик 2005: Седжуик, И. К. Епистемология на прикритостта. София: КХ (под печат), 2005.

Стимпсън 1992: Stimpson, C. The Somagrams Of Gertrud Stein. // The Lesbian & Gay Studies Reader. NY & London: Routledge, 1993.

Уийкс 1977: Weeks, J. Coming Out: Homosexual Politics in Britain from 19th Century to the Present. London: Quartet Books, 1977.

Фрай 1993: Frye, M. Some Reflections on Separatism and Power. // The Lesbian & Gay Studies Reader. NY & London: Routledge, 1993.

Фройд 1992: Фройд, З. Три студии върху сексуалността. // Психология на сексуалността. София: Христо Ботев, 1992.

Фуко 1993: Фуко, М. История на сексуалността. Т. 1. Волята за знание. Пловдив: ЕА, 1993.

Фуко 1996: Фуко, М. Археология на знанието. София: Наука и изкуство, 1996.

Фъс 1991: Fuss, D. Inside/Out. // Inside/Out: Lesbian Theories, Gay Theories. Ed. D. Fuss. NY & London: Routledge, 1991.

Халбърстам 2000: Halberstam, A. Queer Theory. // Lesbian Histories & Cultures. Ed. by B. Zimmerman. NY & London: Garland Publishing, 2000.

Халпърин 1993: Halperin, D. M. “Is There A History of Sexuality?”. // The Lesbian & Gay Studies Reader. NY & London: Routledge, 1992.

Халпърин 2000: Халпърин, Д. М. 100 години хомосексуалност. София: КХ, 2000.

Хоугън и Хъдсън 1998: Hogan, S., & Hudson, L. “Queer”; “Queer Theory. // Completely Queer: The Gay & Lesbian Encyclopaedia. Henry Holt & Co., Inc, 1998.

 

 

© Станимир Панайотов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.02.2005, № 2 (63)

Други публикации:
Критика и хуманизъм, 2004, № 17 (кратък вариант).