СМЕШНО, ТВЪРДЕ СМЕШНО

Станимир Панайотов

web

Саймън Кричли току-що се присъедини към Ричард Бърнстийн в председателстването на департамента по философия в New School, Ню Йорк, където преподава континентална философия - сигурно най-доброто място за това извън континента. В момента Юлия Кръстева също е там. Както и Дмитри Никулин. Не знам какво става и дали "университетът в изгнание" пак емигрира, или просто континенталните философи са си туристи, но има нещо смешно в това, че New School все още е едно от най-европейските места (и съвсем не утопия, а Flytopia, по думите на Уил Селф). Точно там Кричли в момента работи върху етиката в поезията: аз лично тръпна за следващата му книга, просто защото последната (от серията Thinking in Action) направо те кара да изтръпнеш - както от смях, така и от страх (по континенталната философия). Книгата има за свой обект хумора. Всъщност най-лесният начин да убия книгата "За хумора" е да я обясня: точно защото "обяснената шега е убитата шега". Въобще не е смешно, направо си е страшно, но май точно така се раждат класиките (особено в естетиката, където вече всички стилове са мъртви) - има нещо грозновато, беззъбо и отблъскващо в тях. (Сега си затварям устата, стискам зъби и ще се опитам да преразкажа накратко тази книга.)

Саймън Кричли прави феноменология на хумора. Тя се обляга на разривите на социално и комично (Бергсон), физично и метафизично (Декарт), телесно - механично (Дельоз), човешко - животинско (Плеснер). Смехът (laughter) е в тялото (smiling), хумористичното е една мускулна феноменология (според Декарт от "Страстите на душата"). Наистина, доста преди да се замислим за истината на хумора, ние вече я произвеждаме: хуморът е феномен в мен, той е топично-телесен. Играейки си на нещо като теоретична "прескочикобила" (историята на хумора минава през Цицерон, Ювенал, Шефтсбъри, Хобс, Фром, Бергсон, Рабле, Уиндъм Люис, Бекет, та до ключовия момент, когато хуморът вече не е жлъчка [cholia], a дух [wit, или Inwit - по Джойс]), Кричли нарича теорията си пост-чревна теория (post-colonal theory) на хумора - и въобще не е смешно, че играта на думи с post-colonial theory е непреводима, ала това само по себе си доказва тезата му, че хуморът е топичен, национален, чревен. Че и повече - еманципаторен.

Хуморът първо е урбанистичен (koinonoemosune при Марк Аврелий и urbanitas при Цицерон), след това - социален (при Хораций и Ювенал), и най-накрая - национално-етничен (смехът на ethoi към ethnoi). Как хуморът обаче става националистичен? Ако и думата да е френско-английска (от англо-нормандското humour и старофренското humor) и OED да я приписва на французите, то за тях пък думата е английска и хуморът принадлежи на l'esprit anglais. И още в самото заглавие на книгата има едно "ou" (американското изписване на "хумор", странно, е humor - т.е. като френското!), което под-сказва за червивото черво на хумора. Но всъщност думата идва от гръцкото медицинско учение за четирите флуида, регулиращи тялото (кръв, флегма, жлъчка и черна жлъчка), а последното е самата melan-cholia.

Хуморът е ж/з-лъчно телесен, холи-чен. Репресивно-меланхоличен е дотолкова, доколкото възпроизвежда езикови транс-национални комедии (където комедията на другия е трагедия на аз-а), които показват, че хуморът е модерен продукт от периода на natio-налната държава. След като материалността на хумора е преминала в дух (wit), то значи естетическият анализ на хумора е и вече политически: как на практика да демократизираме духа/разума (Inwit) така, че да върнем обратно homo ludens (Хьойзинха) така, както и ars erotica (Фуко)? Какво се е случило, че историята на демокрациите в Европа представляват "протестантското обуздаване на трансгресивната комедия" на католическия свят? Позицията на Кричли е много ясна: трябва да се развърже дебелото черво на хумора (the art of fart).

Тук той се връща към един текст за хумора на Фройд от 1915. Основната и двуизмерна теза е, първо, че хуморът е форма на sensus communis, понеже се постига с интерсубективно съгласие (assent). Едно подобно съгласие е постигнато по отношение и на репресивната страна на хумора - а Кричли май точно с това не се съгласява (dissent). И тук се възвръща меланхолично-депресивното на хумора - той е завръщането на физичното в метафизичното; ала хората си остават все така метафизични, "Ние не можем едновременно да сме и да имаме". Самият Фройд е меланж от философия и меланхолия, депресивен и метафизичен - и тук може само да се смеем безсилно в една икономия на физическия разход. Сега ние винаги вече се смеем на себе си и сами ставаме обект на субекта на нашия смях, а така показваме едновременно физическото и метафизическото в нас: усмивката (subridere) на смеха (ridere). Какъв е този смях? Смешно ли е въобще? Това е именно "безрадостният смях" (mirthless laugh, по Бекет).

И тук влиза в сила второто измерение на тезата на Кричли - хуморът е не само съединителен, но и разделителен (dissensus communis). Щом хуморът е телесен и е феноменологичен обрат на собственото ни тяло, впримчвайки ни като обекти, то тогава хумористичната феноменология се подлага на една вторична феноменология на феноменологията, защото собствените ни шеги играят ролята на допълнителни описания на нас самите и ни подриват. Те винаги вече се връщат към нас от тялото, което ги е произвело - и това създава sensus communis. Ала понеже хуморът е топичен и локален - това създава dissensus communis. Общото на хумора е в това, че никога няма нищо общо с хумора, със сцената на другия. И сега вече на сцената излиза Фройд с текста си "Траур и меланхолия" (1915) с една също такава вторична топография на его-то (свръх-его II), където, вече по аналогия с анализа на хумора, его-то е разделено между траура и меланхолията: ако в траура обектът е ясен, то в melan-cholia-та той липсва; обектът на меланхолика е самият той, т.е. субектът, който при все това отсъства. Жлъчката на меланхолията е един безрадостен смях.

Така, от една страна, самото тяло на меланхолика е обект, а от друга, субектът (както на хумора, така и на меланхолията) се превръща в обектен обект: и вече няма обект на загуба. Просто меланхолията, за разлика от траура, няма физически обект: меланхолиците говорят за себе си, смеят се и плачат на и за себе си винаги като за някой друг (обектът съвпада със субекта). И точно в този смисъл хуморът се случва най-вече меланхолично - тогава, когато винаги се смееш на себе си - и не е депресивен, а еманципаторен. "Трети агент на псюхето" е именно хуморът, който от загубата на идентичността води до една не особено смешна "смешна неавтентичност", едно (феноменологично) супер-его от втора степен, а именно: веселба (mirth).

Цялата влудяваща историйка на хумора завършва по Бекет. Ако смехът е атрибут на хумора, то въ-плъщението на смеха е усмивката (smile): "усмивката е белегът на ексцентричността на човешката ситуация". Човешкото и животинското ескалират в усмивката (със зъби или без), една перформативна усмивка, която вече се смее на себе си и се осмива сама. И все пак, смешно ли е, когато осъзнаем, че смехът се смее на себе си? И да, и не. Шегата настрана: добри или лоши, по-добре е да се смеем на шегите (си), дори когато ни е страх, че ще се върнат при нас - и всъщност, точно поради това. Иначе просто ще станем за смях рано или късно.

Може би точно затова - за да не стане за смях - в 100-те страници на "За хумора" Саймън Кричли се занимава главно и най-вече с хумора, т.е. - не отлага обекта на изследването си, а му се наслаждава. Съгласно това, книгата отваря няколко много ясни и отчетливи зева в съвременната естетика, които имат нужда да бъдат преразгледани: един от тях е именно проблемът за комедията. През изминалата година в началото на март Аленка Зупанчич бе тук и отвори този проблем, една рана за философията, която тя разчовърка в края на книгата си "Най-късата сянка: Ницшевата философия на двете" с финала "За любовта като комедия". В момента работи по новата си книга - за комедията и комичното.

Очакваме малко повече яснота; и дано се посмеем поне малко: защото май козлите на съвременната философия очевидно вече не се интересуват от "прескочи кобила".

© Станимир Панайотов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.06.2005, № 6 (67)

Други публикации:
Култура, № 11, 2005.