Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ФУНКЦИИ НА НАЛУДНАТА СЕКСУАЛНОСТ: МАРКИЗ ДЬО САД

Станимир Панайотов

web

Навярно личността на Маркиз дьо Сад, така банализирана в устите ни, не търпи кой знае какво развитие в дискурсивното поле на лудостта; садистът е луд - това е еднопосочна, макар и банализирана истина. В мултирефлексивната ни терминология другостта вече е свръхпосочима, свръхнамируема в ежедневното. Има универсализиран апарат от действия, който - спрямо лудостта - сам се кодира и разкодира в битийните ни практики.

Но те са много отвъдни на сексуалните практики. Тази посочимост е ясна конституция на одругостяването, на надзора и наказанието, на социалното тяло и неговите функции. Сексът обаче е свръхазово поле, което се гради върху индивидуалистичната ни рамка; Маркиз дьо Сад е двигателят на посочването, интернирането и възпитаването на сексуалността в тази рамка.

На първо място: след Сад става все по-ясно, че лудост и секс не са референтни едно към друго, че нито едно от тях не може да бъде конкретен адресат или адресант. Ясно е и че тази свръхнереферентност е враг номер едно на свръхморалната (поне по своята структура) социална клетка - семейството. Упражняването на аморалното е антитезисно разграфяване на нова "нормалност", която да прокарва социокултурни и поведенчески архетипи, които да бъдат опаковани в социални ежедневни клетки на разбирането.

Делото на Сад е мащабно: трудно е да се посочи нещо устойчиво, което да изпъкне и да е символ на делото му. Неразбирането на неговите сексуални (и мултисоциални) практики е разбираемо чрез взаимопроникването на литературно и сексуално дело. Една посочена анормалност, съхранена в знаменателя на изкуството: това е главен проблем за неразбирането. Именно онези, които се отклоняват от "властта на нормата", защитава Сад. Неговата лична биография е свръхпоказателна и символична: Сад е бил човек, чувстващ се обременен от наследената аристократичност, нещо, което е в структурите на властта, в структурите на метафоричните социални практики, архетипизирани от аристокрацията. Голяма част от потенцията на делото на Сад се състои в доброволното онищостяване на собственото потекло - така пренебрегнато, това потекло се обръща срещу него (по-скоро той го обръща срещу себе си), и именно то спомага да прекара голяма част от живота си в лудници и затвори.

И така - Сад губи доброволно и позиция, и положение. Той е абсолютен естет на собственото си битие - като че ли всеки негов акт носи естетическа, метафорична и етична потенция. Садовото творчество е самодостатъчна поетика, която на пръв поглед не търпи публичност и прагматичност. На пръв поглед то е лична и извратена (спрямо социалното тяло) епистемологическа визия. Според Фуко "за да установим какво е публично допустимо, трябва да изучим онова, което е недопустимо в публичното простаранство". Сексът в онази епоха като че ли е публично недопустим и неконтекстуален извън семейната единица. Точно в затварянето на хомогенен смисъл и в епистемологизацията на секса в литературно начало се крие генерализираща функция: функция, която, затворена в роман или разказ, придобива етико-естетичен дискурс. Критериите за лудост нямат нищо общо с естетиката: така, чрез това твърдение, затворена в литературата, асоциалната сексуалност получава поне една конкретна посока. Тези критерии се саморазлагат и разпадат след естетиката и поетиката. Чисто литературната стойност на Сад е оспорвана поради сюжет и средства, след това поради език. Сад е свръхнаглостта в епохата си: в разгара на една епоха, постоянно търсеща лудост и другост за овладяване, интерниране, дисциплиниране и експлоатиране, Сад е с пълното съзнание, че сексуалната анормия е наказуема в личното ти съществуване, експлоатира тази анормия и в литературата - това е, което е трудно простимо за другите. Делото на Сад е напълно осъзнато: литературата като социален арбитър може да възпитава; във възможностите на този арбитър е да нормализира и възпита нормата към анормията, и те да се хомогенизират чрез естетическо преодоляване, т.е. литературата.

Генеалогията на сексуалния акт е обременена: той е нещо повече освен възпроизвеждане на поколение, максимална лишеност от удоволствие и наслада, сексът трябва да бъде владян само като генерален продължител на социалното тяло и наказван винаги и най-вече в структурите на разврата: онзи разврат, който онищостява достойнство и чест, и мърси плътта. (Тук е моментът да споменем и Свети Августин: бинарната опозиция uti-frui - ползвам-наслаждавам се - и налагането й през Средновековието, т.е. интегрирането й като всеобща неотклонима норма, прикрепена към свободната воля от него, ще изиграе решаваща роля в следващите векове до Сад.) А плътта е омърсима, защото е обременена със социален дълг: да възпроизсвежда.

Вярно, че Сад не е светец. Сексуалната обсесия тогава е била обяснима само и единствено през лудостта: "Много хора полудяват единствено поради това, че са прекалено отдадени на някакъв обект" (Фуко). Бил ли е Сад зависим от неговия обект - секса? И бил ли е сексът неговия обект? Дори и да е било така, защо е трябвало в края на XVIII в. Сад все още да е бил спохождан от страха на онези, които той нарича "черните хора" - дебнещи го, за да предизвикат изчезването му. Какво е това изчезване? Сад дори не е проповедник в пълния смисъл на думата. Той по-скоро играе на едро със системата.

Показателен е примерът с писмото на д-р Роайе-Колар, главен лекар в болницата в Шарентон, до Сенатора, където Сад бива наричан "субект, който засяга съществено функциите на дома", и където, неспособен да се справи с личността на Сад, настоява, че "единствената му лудост е порокът", и че "в такъв дом не може да бъде изкоренена такава лудост", и изисква "заразеният от нея индивид да бъде изолиран най-строго". Говори се и за създаден от Маркиз дьо Сад театър в шарентонската болница, в който според Роайе-Колар "болните получават непрекъснато внушенията на неговата порочност". Роайе-Колар посочва и счита, че "един затвор или укрепен замък подхожда много повече за лечението на такива болни, което изисква по-усърдно наблюдване и по-деликатни морални предпазни мерки".

Този театър възпитателен ли е, добродетелен ли е? Роайе-Колар пита: "Ако тези подробности (за Сад - б.м.) бяха известни на публиката, каква представа би се създала за едно заведение, в което се толерират такива странни злоупотреби?". Излиза, че този театър е добродетелен само при положение, че организационната личност на Сад не е обявена институционално: дотолкова името на маркиза е било аналогично на порока, дотолкова е бил митологизиран в необятното поле на разврата. Сад просто е трансцендирал своята другост драматургично (и добродетелно, морално в такъв случай), той дори доброволно е бил възпитателна функция на едно възпитаващо и удържащо пространство; но познанието за личността му (и върху нея!) е несводимо за нормата. Сад е подал себе си доброволно като необходима жертва на времето и нравите. Дори вписан във възпитаващия предел на възможности, Сад е отречен. Но Роайе-Колар изрично казва, че "Сад не е луд" - това е по-тежкото обвинение - във вменяемост, и така умишлено впръскване на порока. Ето защо юрисдикцията го осъжда на смърт и е преследван: осъзнатото антиконтекстуализиране на секса е най-осъдимо, то е първичният акт на личното пространство, личния морал и т.н. - т.е. всичко "мое".

Лудият не носи в себе си праксис - безцелността на действията му са десоциализиращи го причини, които са най-вече индивидуално неосъзнати прищявки, непотребни никому. Сексът, натоварен с цел и праксис, ползван като прищявка. (Да припомним Батай: "Да принесеш един предмет на лукса в жертва е все едно да принесеш два пъти като жертва един и същи предмет".) Сексуалните ексцесии на Сад метафоризират намесата на държавата в личното пространство. Осъзнаваната липса на праксис е осъдителна - тя не може да бъде показана и приятна: тя е лудост. Затворът, болницата, лудницата - това е огромен апарат, който трябва да направи от налудния му свят реален и действителен.

Сексуалните практики на Сад, теоретични или практически, са обвързани с проблема за разума и морала. Извън разума има другост, но непозволена, има азовост, но нарушена. Садовото творчество пледира за една по-широка азовост: тялото трябва да е и тяло, не само социално тяло, то е зависимо от личния, или да кажем още: Просвещенския разум. Поставен е проблем за личната сексуална свобода: поне според Сад тя носи в себе си най-малкото праксис, което е метафизична намеса спрямо очаквания социален резултат от сексуалния акт. Липсата на резултативност в сексуалния акт и наличието на свръхвисшата грижа за себе си и удоволствието от тази грижа са метафизични. Нормалният, нормираният човек е прогнозируем - в този смисъл сексуалният акт търси етико-обществен контрол. Тази прогнозируемост е създадена вследствие на бентамовата паноптика. (Да поясним: към края на XVIII в. архитектът Джордж Бентам създава уникална по рода си сграда, предназначена за затвор: представлява две сгради, едната от които е централна надзирателна кула, около която има друга сграда като пръстен, в която са разположени килиите за затворниците на няколко нива; неочакваното в тази сграда е невидимостта на надзираващите затворниците, които се намират в кулата; организирано е такова пространство, в което затворените да нямат никакъв визуален контакт с надзираващото, дисциплиниращо тяло. За да могат да бъдат наблюдавни ефективно затворниците, от външната и вътрешната страна на сградата-пръстен, заобикаляща кулата, са поставени големи прозрачни стени-прозорци, за да влиза достатъчно светлина, необходима за невидимия надзор от страна на надзираващото тяло в кулата. Отново да цитираме Фуко от "Надзор и наказание : раждането на затвора": "разпадане на връзката "виждам-виждан съм"; и още: "деиндивидуализиране на властта" ). Тя конституира личния живот като прозрачен и публичен, достъпен процес. Паноптичната прозрачност засилва използването на едно универсализиращо и параноично етико-религиозно поле, сводимо за всички. Тази прозрачност автоматизира обществения дисциплинарен модел на морала. Сад е жертва на паноптиката, а личния му паноптик е Роайе-Колар.

Основната теза на Сад е описана в "120-те дни на Содом" - творба със символичен характер от твърде удобната ни гледна точка на сиситематици, улеснени от вековете. Написана в Бастилията, творбата е теория на разврата и е сериозен труд относно класифицирането на страстта и сексуалните инстинкти, създавайки сексуалната психопатология. Това е хиперболизиран хербарий на похотта, проповядващ, че "трябва да си зъл докрай, а не добродетелен в престъплението и престъпен в добродетелта".

Развитието на сюжета - от създаването на правила за удоволствия, четирите вечери месечно с "беседите", четирите старици-учителки, през подбирането на луксозни обекти за содомия, до заобиколения сред гори и недостъпен от планини замък с почти манастирски пейзаж, подсилващ порочността. Този замък бива противопоставен на паноптичната прозрачност: изолирано лично бойно поле за удоволствия, той е контратеза срещу намесата в личността и азовостта и срещу нормативния апарат, насочен към аз-а (но във философски, а не в политически или психоаналитичен хоризонт). Функционалната подреденост на замъка, регламентираната пространственост, дори присъствието на дисциплинарен механизъм - всичко това функционира като сакрализираща, деморализираща машина, която е изкарана извън всякакъв конституиращ се контекст - било само етичен, било само нормативен. Все пак тази хербаризирана сексуална психопатология има свой общ дисциплинарен норматив: да заработи машината на индивидуалната сексуалност, и да се детерминира обременяващият праксис. Сад работи антитезисно: това, че в "120-те дни..." Бог може да бъде споменаван само в псувни и фактът, че Сад е планирал да напише дисертация върху смъртното наказание, следвана от проект за необходимото използване на престъпниците, така че те да стават полезни за системата, значи само, че той преоткрива дълбочината на профанациите; и както ще попита Фуко: "Не е ли неговото творчество еднообразие на сексуалните разновидности, чието непрестанно повтаряне - като в молитва, започвана все отначало - трябва да бъде прието - и които служат за повик към отдалеченото безумие". 120-те дни..." е написана в края на XVIII в., когато се разрушава светът на интернирането, всъщност интернира героите си, като че ли за последно в епохата, като че ли да интернира епохата. Разработването на тази "геометрия на желанието", на дисциплиниращ удоволствието регламент са необходимо условие за старта на първата сесия от 150 прости перверзии, после 150 дублирани страсти, 150 престъпни страсти и 150 убийствени страсти. Сюжет, действие и функции, разграфени по този начин, някак си оразумяват цялата тази активност и я предпазват от извънрегламентарност: наличието на дисциплинарен вътрешен ред на това временно, тленно микрообщество едновременно сакрализира и десакрализира личността, грижата за себе си, диетиката - но това е растерна метафора и критика на панооптичната прозрачност, която използва индуктивно, примерно насилие, за да морализаторства универсално. Тази невременно-епохална профанация на теологизми чрез всякакви скатологични и кръвни вариращи ритуали оконтуряват функциите на (само)интернираното общество в Паноптикума.

Фуко, изследвайки Мишле и Мирабо, отбелязва, че интернирането алиенира. Мирабо: "Затворът създава луди. Онези, които намерихме в Бастилията, са били видиотени в Бисетр." Фуко отбелязва, че "най-неморалното във властта на XVIII в. е представено в пространството на интернирането и то чрез един луд." Но в замъка, където се затваря персонажа на Сад, в манастирите, горите и под земята, природата се противопоставя на езика на интернирането: този език не отчита природата. Там "човекът преоткрива една истина, която е забравил, макар че тя е била явна: кое желание би могло да бъде противоприродно, след като е било вложено в човека от самата природа и тъкмо тя му е преподала великия урок за живота и смъртта, който светът не престава да повтаря? Лудостта на желанието, безсмислието на убийствата, най-безумните от страстите са мъдрост и разум, защото са от областта на природата. Всичко, което моралът, религията и едно зле устроено общество са могли да задушат у човека, се връща към живот в замъка на убийствата."

А един от героите в "120-те дни..." казва: "Не ще познаеш нещо, ако не си познал всичко; и ако си достатъчно срамежлив, за да се възпираш с природата, тя ще те възпре завинаги". Това значи ли, че природата интернира автоматично и непосредствено, какъв е този автоматичен и първокодиран морал, подчиняващ всички? Замъкът на Сад не е обременяваща структура, той е нетемпорален и универсален; дори да приемем, че е контраморал, проповядващ модерната просвещенска публичност, нейната политика спрямо индивида, съществува полето на другостта, което в случая Сад оконтурява в границите на сексуалната психопатология. Този замък е единица от множества, която е сакралната метафора, обезсмисляща паноптиката; замъкът може да се възприеме като критика на неовладяното разпростиране на паноптиката отвъд Затвора - неин основен обект. Паноптиката превръща човешката единица (и най-важното: нейната сексуалност) в потенциално наказвана и надзиравана.

Изолацията в замъка е предизвикана, симулирана природа, поддържана и удържана чрез дисциплини и норми. Някъде тук се губи концепта за лудостта на интерниращата система: Сад остава нейна жертва и непосредствен утвърждаващ адвокат на метафоричната сексуална анормия.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Фуко, Мишел. История на лудостта в Класическата епоха. С., 1996.

Аполинер, Гийом. Литературна критика. С., 1998.

 

 

© Станимир Панайотов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.05.2002, № 5 (30)