КОЙ СЕ СТРАХУВА ОТ ТЕХНОЛОГИИТЕ?

Станимир Панайотов

web

Това е събитие за тази ситуация.
(Бадиу, Ален. Етика. София: ИК "Литавра", 2004, с. 62, превод Любен Каравелов)

"Това" е последната книга на Роси Брайдоти, а "ситуацията" е тази на gender/women's studies, и не на последно място на съвременния феминизъм. Какво остава от последния и от миноритарните субекти, е фундаментална тема за книгата. По времеиздаването си четвъртата поред книга на проф. Брайдоти (която бе гост през март 2004 г. на Центъра по социални изследвания на пола в СУ) следва смелия й проект от 2000 г. (вж. Rosi Braidotti and Esther Vonk. The Making of European Women's Studies. Utrecht: University of Utrecht, 2000), но смислово го надскача по отношение на възможната смяна на парадигмата на феминизма. Връзката обаче е основополагаща за "Метаморфози", и не защото Брайдоти не чете и цитира отвъд-океански мисли, а защото (източно) европейската феминистка мисъл не се мисли в самата Европа. Така е според нея.

Встрани от размитите теоретични субстанции, хуманистичния терор и "правата на човека", поколението, провъзгласило "смъртта на Човека" май се е споминало. Гео-политиката "Европа" взриви национализмите по междините и сега проспаното (миноритарните субекти) не може да се спомни, тъй като трябва да полегне в едно русло с "майка" Европа. Различието, "колонизирано от йерархични и изключващи начини на мислене" се подпира на патерици; фемино-фобията си е жива и здрава; гей и лесбийските политики са изправени пред double-bind-a на хетеро-нормативността и чистата "не-травматична" (етнически-сексуално) нация. Накратко, време е за обнова на философския език: картография, локация, политическа фигурация.

Така с визията, че ние нямаме адекватни репрезентации за реалното, идва и "картографският прочит на реалността": провижданата "сингуларна картография" на Брайдоти е един множествено-фасетъчен поглед на локации и политически фигурации, предмет на анализ по-натам. Но радикално новата теза, която предлага Брайдоти, е, че отношението на метала (на технологиите) е за плътта и тялото същото, което е мъжественото за женственото. Това значи директно, че фалогоцентричната институция е непокътнато-вписана не само в телата, но и в технологичното общество. И тук няма нито анти-технократизъм, нито телесни подривания, а опит за иманентно сближаване на двете във формите (филми, виртуалности, вирулентности) на техно-културната продукция. Може би логиката на полово-специфичното тяло ще се стопи, ако видим тялото като игра на стихии, интензивности и симулакри; тялото е иманентно противоречие. Като такова, новото тяло живее във виртуалната реалност в двата потока на информацията и желанието; ставането-субект на един субект иска участието на волята за знание, а значи на властта. Вътрешната й противоречивост като негативна (potestas) и позитивна (potentia) и тази на субекта на власт и желание винаги вече огледално отразяват Другото, за да остане Същото. Осуетяването на властта преди закона Брайдоти вижда в иманентния философски проект. Сега сякаш визията, че "политиката започва с нашите страсти", не стои подпряна.

Без да се разправя много-много с Фуко, Брайдоти критикува серия от аргументи на Джудит Бътлър (от "Безпокойствата около родовия пол") заради редукционисткото схващане на родово-половата конструираност, което само-осуетява поли-идентичностната политика. (Прочее, елемент на "събитието за ситуацията" е мястото на създаването на "Метаморфози" - същият този Институт за напреднали изследвания в Принстън, където Бътлър написва книгата си). С това, че gender studies тук се мислят като американизирана институция на феминизма, Брайдоти още веднъж потвърждава нуждата от ревитализиране на европейски феминистки проект на материализма и телесността със силния аргумент на майчината етимология в материализма. Подобен проект тя нарича феминизъм на сексуалното различие (всъщност нещо като аналог на всестранното queer). Не става ясно как ще се осуети половата диференцираност на самата сексуалност, щом това е феминизъм. И тъй като противоречието е същностно важно, сближаването на феминизма и Дельоз става иманентно-наложително. Ин-корпорирането на кръжащите тела на феминизма на Иригаре (виртуалната жена) и Витиг (лесбийското тяло) се снажда с утвърдителна форма на деконструкцията, а по тази линия противоречието с конструктивизма изглежда поуспокоено. Следват кибер-технологии и наратологии. Така въпросът за технологиите, парадоксално, изглежда същият като "Кой се страхува от Същото?". Този субект ("Кой") е всъщност един все така онтологически "той" - феминизмът на сексуалното различие като универсална смес на миноритарните субекти. Същите субекти.

© Станимир Панайотов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.05.2004, № 5 (66)

Други публикации:
Култура, № 2, 2005.