PERFORMING FRIDA

Станимир Панайотов

web

"Виждал съм картините й само в книгите, но не и в реалността."
f2 (вероятно - Синиша Илич)

"Никога не съм рисувала сънища. Аз рисувах собствената си реалност."
Фрида Кало пред "Time" (1953)

В тази елегантно подривна книга-проект, посветена на Фрида Кало, теоретичното е, намекват "авторите", едва ли не нежелано. Ако обаче субектът на театрално-теоретичния проект "Frida Kahlo - Una pierna y tres corasonez" наистина беше Фрида Кало, то този проект нямаше да се случи - не поне и като теоретичен пърформанс. Нерешителната идентичност на изследователите (индексирани като f1, f2, f3) следва именно маниера, по който Фрида Кало се само-изследва в своите авто-портрети: търсене и задълбочаване на идентичното в реалното и буквaлното, не театралното и фикционалното. Авторите ту се оприличават с, ту се отдалечават от идентификация - с теория, с автор, с театър, с Фрида самата. Тук има може би или само една, или четири броя Фрида (общо). И класически дадаизъм. И все пак един пърформанс.

Престорената философска наивност на случайността и пърформанса като отворена творба ("игра на измислица и буквалност") заимства понятието за performance в няколко различни нива. Разконцентрирането на пространството е начало на експеримента с формата като отворен код ("Кой е реален? Значи, има един излишък от хора на сцената. А тогава нашият театър е провал."). Подмолното изследване на себе си като невъзможните dramatis personae изследва представата за роля, наратор, актьор, фигура ("Какво е по-важно за театралния пърформанс - актьорите или сцената?"). Фрида също е пърформанс: тя ту е тяло, ту авто-портрет ("Тя никога не би си направила авто-портрет без себе си"). Най-сетне, книгата е проект и изследване: документацията на проекта съвпада с проекта; проектът е пърформанс; пърформансът е театрален провал; провалът е перформатив... Но защо Фрида? Авторите постоянно загатват, че Фрида не е, не съвпада със себе си. "Истинските имена са тези, които (не) крият, че са фалшиви". Сега вече никой не се интересува от истината на изкуството (ролята), а просто се играе в регистъра на всяко действие като възможен и перформативен провал (буквалност). Това е просто нерешителна теория, несъществена история, разказана, за да намери себе си, ако може - по случайност. И сега теоретичното на този проект се случва именно в различните, взаимозаменяеми Фриди: три различни Фриди, които паралелно се спускат в трите колонки текст, един вид документална възможност да "видим" проекта, случил се в Музея на съвременното изкуство в Белград. Поставят се под въпрос и интеракцията ("Всеки човек е публика"), и биографичното ("Фрида никога не е рисувала други хора, освен Диего, който не е другите хора"), и истината ("Изкуството е живот, животът не е изкуство"). Тук има и престорена глупотевина, и умишлена повторяемост (авторите или са чели твърде много Гертруд Щайн, или въобще не са я чели). Най-сетне, тaзи разпръсната теоретичност е остатък от интерпретации. И все пак, този квази-теоретичен текст е театър. Може би именно нещо такова би могло да е театърът на "отслабеното мислене". С тази книга (или теория, или пиеса, или просто piece) съвсем спокойно можете да си направите домашен изследователски пърформанс, тъй като вече "Не е лесно да рисуваш маслени платна през 2002 г."

Приятно е да усещаш присъствието на Дерида някак невидимо, при все че изрично ти се казва точно обратното ("това няма нищо общо с Хайдегер и Дерида"). Ако ли пък става дума за теория, то за авторите Боян Джорджев, Синиша Илич и Сена Джорович не е нужно да знаем повече от това, че са основатели на изследователската арт група "Teorija koja hoda" (2000), която си има и собствено едноименно списание; че и освен това са стипендианти на Akademie Schloss Solitude (пролет 2004). Така че преструването в теоретична скромност няма друг смисъл освен произвеждане на остатък и интерпретация. В тази остатъчност перформативното едва-едва открива циркулярната логика на смисъла на Фрида като пърформанс, на пърформанса като Фрида.

Април 2005

© Станимир Панайотов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2009, № 1 (110)