Всяка нова дума в литературата е свързана с отричането на някаква традиционна ценност или на всички заедно. В по-тесен смисъл този бунт може да се изразява в отричането на конкретно литературно произведение, представително за социума и утвърждаващо статуквото, а в по-широк смисъл в отричането на културната традиция като цяло, зачеркване на всички постижения и открити истини, поради тяхната нефункционалност. Необходимо е в подобни случаи да се разглеждат заедно както отричащото, така и отричаното, защото връзките помежду им са изключително важни за значенията на така наречения "отричащ" текст. Пример: в поезията на древния поет Архилох от наша съвременна гледна точка няма нищо необичайно - било теми и мотиви, било интерпретацията им - поетът говори за своята самотност, за отделеността си от колектива, за това, че с радост би захвърлил доспехите си, за да спаси живота си. Но ако прочетем Архилох през "Илиада" на Омир, тези думи добиват съвсем друго значение, става ясно, че те са съзнателно и целенасочено противопоставяне на епическата етика. Текстовете на Омир, явявящи се като висока традиция и представително слово за епохата, са подложени на системно разграждане чрез пародиране и иронизиране, високите ценности на епическия свят са снижени, представени като отдавна изживени и смешни в очите на човека с по-нов тип съзнание. Така чрез преобръщане на стойностите високо : ниско новото изтласква старото от настоящето. Този модел на самолечение и оздравяване на литературата, заложен още през античността, се оказва изключително жизнен в литературния процес през всички следващи векове до наши дни - през Рабле и Бокачо, снижаващи етиката на християнския свят, до модернистичния бунт, започнал в края на миналия век и завършил в средата на 20-те години от нашия век. Единствената разлика между цитирания модел на замяна старо - ново и модернистичния жест от началото на XX век е, че старото в нашия век не отмира незабавно. В повечето случаи то продължава да живее наред с новото, но вече като една от възможните алтернативи, а не като единствената норма.

Бунтът срещу културната традиция и статуквото е отчетливо присъстващ и в българската литература от началото на 20-те години на нашия век. Два представителни модернистични текста от този период са поемата "Септември" на Гео Милев и стихосбирката "Арена" на Ламар. Те са израз на естетическия и идеен прелом в българската литература от това време. Поезията активно започва да търси изразни средства и модели, с които да разруши единната общоприета норма, да разчупи утвърдените рамки на традиционното изкуство, да провокира (шокира) публиката с нови хуманитарни ценности. И двата текста се определят като авангардни, защото притежават най-важния белег на модернизма - отрицанието на традицията, противопоставянето на традиционните художествени образци.

В по-широк смисъл двете творби могат да бъдат разбирани като отрицание и бунт срещу цялата култура в традиционния й вид. Този бунт може да бъде проследен (най-малко) на две нива - философско и стилистично. Във философски план двата текста представляват съвкупност от новите модерни идеи на времето, противопоставени на традиционните. Развитието на живота и прогреса провокират към нов поглед - културата и цивилизацията с  тяхната унифицираща и автоматизираща сила за пръв път са така рязко противопоставени на човека, застрашен да загуби своята свежест и оригиналност. В противовес на дехуманизацията много отчетливо присъства идеята за примитива - връщане към първичната форма на човека - несоциален, некултурен, нецивилизован, а оттук и утвърждаването на силното, животинското, инстинктивното. В "Арена", както и в "Септември", ясно се усеща актуалното за времето противопоставяне култура : примитив, където културата е маркирана отрицателно като сковаваща и обезличаваща сила, а примитивът е натоварен с положителните характеристики на освободилия се, възвърнал истинската си същност човек. В стихотворението "Цирк" от разглежданата стихосбирка на Ламар обръщението е отправено не към хората, а към животните - към силното и първичното, отнето от съвременния човек -

Елате каналии вълци овни виторози
кози и магарета подли хиени
.................................................
Елате о братя сърни и хиени редици
о чуйте осли безобидни и жалки

- като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове -
с викове
с вой

С идеята за примитива и възвърнатата сила може да се свърже и императивния тон в двата текста (главно у Ламар). Силният повеляващ глас (така задължителен за писането на манифести) звучи в цялата "Арена": вън Черното Домино -/ до един;  тоя смешен палячо/ да се изгони;  строй се по двама и т.н.

Модернизмът на 20-те години рязко се противопоставя на предшестващото символистично изискване изкуството да бъде елитарно. Идеята, че изкуството трябва да бъде само за избрани и посветени е изключително актуална за кръга "Мисъл", защото се смята, че така поезията се освобождава от врявата на деня. Модернистите се опитват да правят изкуство именно от тази врява, да бъдат максимално актуални, да заместят спомена и бляна с тук и сега (Няма век, няма час - има Днес! - Г. Милев). Масовостта навлиза във всички сфери, самият статут на изкуството се променя - творбата се обръща към огромно множество от хора, променяйки формата си и средствата за въздействие. Появява се плакатът - жанрът на новото време - анонимен и унифициращ, запратен на улицата, сред масите. Модернизмът настоява за окончателно скъсване с индивидуализма и изключителното, за сметка на колективното общо и ползата от изкуството. Модернистичният аз лесно се разтваря в колективното съзнание, за да изрази новото светоусещане - това на огромния брой хора, събрани заедно, на масата, която придобива лице само след като всеки отделен човек се е отказал от своето. Оттук никак не изглежда странно, че с приключването си модернизмът бива заменен повсеместно от колективни идеологии - независимо дали лява-пролетарска или дясна-националистическа. Изразяването на колективното общо присъства както в "Септември", така и в "Арена" - патос, насочен към единното, в което се губи различието, за да възникне общото, колективното. В "Септември" - хилядите единичности се превръщат  в едно общо:

хиляди вери
- вяра в народний възход,
хиляди воли
- воля за светъл живот,
хиляди диви сърца,
- и огън във всяко сърце,
хиляди черни ръце
- в черния кръг на простора

И няма да има различие
в пияните форми в духа в времената:
с единствена вяра
              с единство в душата
дигайте в знак
              знамената
пред Новото Ново Величие

               (не гении
                таланти
                протестанти
                оратори
                фабриканти
                въздухоплаватели
                педанти
                писатели
                генерали
                съдържатели
                на локали
                музиканти
                и черносотници)
                А
селяци
работници
груби простаци
безимотни
неграмотни
профани
хулигани
глигани

прости
диви
гневни
бесни

- без рози
и песни
без музика и барабани
без кларинети, тимпани, латерни,
флигорни, тромбони, тръби:

Тая музика жалка
             с флигорни
кларнети
изпънати кожи
тая музика жалка
            от горните ложи
            спрете
                        млъкнете
...................................
                 ще посея пред вас
в черноземната пръст
                  цветя ли?
             ж и т о  и  б о б
...................................
и вие ще тъпчете радостно розите
и устни ще впивате страстно в бодиля.

Вий няма да слушате тук аритметика
държавни закони молби и платформи
аз сам ще ви уча на нова естетика

но отвъд:
там цъфти Ханаан
от Правдата обетован
нам -
вечна пролет на живия блян...

Бунтът срещу статуквото у Гео Милев е не само по-целенасочен, но и по-всеобхватен - атакувани са всички институции на дотогавашния живот без изключение, всички вековни устои на установения ред. Държавността, представена от редовни платени войници/ и разлютена милиция, е атакувана чрез стиховете: "Отечеството е в опасност!"/ Прекрасно:/ но - що е отечество?-, както и чрез сниженото цитиране на държавния химн "Шуми Марица..."/ Окървавена... Църквата е отречена чрез жеста на поп Андрей, който обръща топа и стреля в храма, в който довчера е проповядвал; христианските ценности загубват смисъл във време, в което конфликтите са разрешими само чрез насилие; античността - символ на изгубения "златен век" е дискредитирана чрез най-популярните си символи - "Илиада", Ахил, Хекуба: Ахил беше стар генерал/ на Н.Ц.В. цар Агамемнон; Ахил тържествува.../ Какво е за него Хекуба? Спираловидното изкачване в йерархията на отричаните институции намира свята закономерна кулминация в отричането на Бога като най-безпощадната и рестриктивна инстанция. Бунтът срещу Бога намира израз както в преките императиви: отговаряй!, така и в идеята, че непрекъснатото кърваво зло, съпътстващо човечеството, е инициирано и добре прието от свирепия Бог: Кървав на боговете курбан. Отричането на културата в досегашния й традиционен вид при Гео Милев е много по-мащабно, отколкото при Ламар, което е един от факторите, определящи "Септември" като далеч по-значим литературен факт от "Арена".

На стилистично ниво отрицанието на статуквото и в двата текста е силно осезаемо. Господстващата символистична естетика, превърнала се в единна норма за времето, е подменена с експресионистичния изказ; символът, спояващ творбата в едно, е изместен от фрагмента и колажно разпръснатите части; поетичните нежни образи са подменени с образа-шок, провокиращ и събуждащ. Ламар е потърсил епатажа и на едно чисто формално ниво - отказ от всякаква пунктуация (като символ на подредеността) в цялата стихосбирка, а прологът е написан само с главни букви; у Гео Милев изобилните тирета и скоби също могат да се приемат като предизвикателство към установената норма. На лексикално ниво път си пробиват думи, които са недопустими в поезията от традиционен тип, но в двата текста са натоварени с художествена функция, която изпълняват добре: уродливи, космати, сакати, пръти, копрали, търнокопи, сажди, сгурия у Гео Милев; при Ламар: кози, магарета, подли хиени, лопати, мотики. Като композиция и двата текста се отказват от строфичността (с изключение на "Цирк"), подредбата на стиховете засилва усещането за колажност на отделни парчета. Гео Милев има силно предпочитание към думата-стих, където при изброяването на много имена всяко от тях е на нов ред, за да изпъкне със силното си, самостоятелно значение. На синтактично ниво предизвикателството към нормата отново присъства, обусловена главно от използването на фрагмента като изразно средство. По същество фрагментът се противопоставя на логиката, образът се постига по пътя на асоциацията и интуицията, оттук и липсата на логически конструкции в двата текста. Разчита се на душевната способност на читателя да събира чрез интуицията си далечни и несъбираеми неща, връзките между тях да са му ясни без наличието на логически мостове, смисълът да се постига по пътя на асоциацията. Предпочитанието към именни конструкции в "Септември" е доведено до крайност - безкрайни парадигми с липса на глагол (в първата част на поемата има  четири глагола, за сметка на сто тридесет и четири имена).

Като извод може да се обобщи, че и двата текста отричат културата в традиционния й вид, но правят това в различна степен и с различен обхват. Бунтът срещу културата при Ламар е по-първичен, инстинктивен, лишен от солидна идейна концепция. При Гео Милев отрицанието е осмислено и философски завършено, което му дава липсващата на "Арена" всеобхватност и дълбочина. Двата текста са емблематични за времето си, знаци на отрицанието на досегашното, носители на съзнанието, че вече е невъзможно да се продължи по стария начин, невъзможно (и неправилно от тяхна гледна точка) е да се поддържа статуквото. Оттук не следва, че атакуваните традиционни форми незабавно отмират, сразени от силното ново (символизмът и реализмът продължават да живеят). Важността на модернистичния жест идва от предлаганата нова гледна точка, разчупването на нормата, превърнала се в догма и прокарването на нови пътища - явление, изключително полезно за литературния процес.